Скулпторът Валентин Старчев на 82 г.: Събарянето на “1300 години България” не беше удар изневиделица
Професор Валентин Старчев е роден на 14 август 1935 година в Стара Загора, приключил е Художествената академия през 1959-а, компетентност статуя, при проф. Марко Марков. Работи в региона на монументалната статуя, кавалетната статуя, монументално-декоративната статуя към архитектура, дребна пластика, медалиерно изкуство - ордени и монети, и други Автор е на доста паметници, като: “1300 години България”, “На починалите поети в България”, “Паметник на съпротивата” - Бургас, “Братска могила на падналите за свобода” - Плевен и Стара Загора, “Паметник на 14-те изгорели войници” - околовръстен път - София и други
- Как преживяхте събарянето на вашето огромно създание, паметника “1300 години България”?
- Не ми беше като удар от изведнъж. Аз знаех още от 2014-а какво ще се случи, по какъв начин разсъждават хората от властта. Още от дебатите, които започнаха в Червената къща в София. Още от този момент се разбра по какъв начин се политизират нещата към паметника, какъв брой измислици, какъв брой компромати против мене се появиха. Много нечистоплътни разсъждения, от които аз си извадих заключението каква ще бъде ориста му. Въпреки че човек се бори, има вяра, надява се, а и зад мен застанаха доста персони, все почтени, трябваше да се вземе под внимание тяхното мнение, само че - не! Да не приказваме за младото потомство, което също застана зад този монумент, даже когато го събаряха безусловно, младежите правеха живи вериги, танци, концерти и всичко... И това най-малко трябваше да подскаже на ръководещите, че този метод, този метод на заличаване на монумент, отдаден на България, е светотатство. Те трябваше да схванат, че този монумент и още няколкото сходни в страната са един нов стадий. Този монумент беше основан от знаци за даденото събитие - 1300 години България! И това опустошение пък да стане след изразите, че “народът не го харесва “ е прекомерно, тъй като “народ “ е доста комплицирано разбиране, нали. Общинарите не се замислиха при решаването на казуса с паметника. Това е. Най-общо. Много съм отчаян. И не одобрявам техните оферти. Този монумент, който беше висок 35 метра, си беше навръх мястото, пред НДК. Нито повече, нито по-малко!
- Вярно ли е, че и Тодор Живков не е харесвал паметника?
- На самото разкриване на паметника имаше едни дребни незавършени неща, които малко ядосаха Живков. И това се популяризира нашироко, тъй като в това време се откриваха и други два монумента в Шумен и в Толбухин (сега Добрич), зад които стояха значими членове на Българска комунистическа партия, а пък зад моя беше Людмила Живкова, само че нея към този момент я нямаше - беше 1981 година, както знаете. С две думи, този монумент се омаловажи и Живков сподели, че не желае да минава около него.
- А Тато извика ли ви, сподели ли ви какво мисли и какво тъкмо не му харесва?
- Не! Никой не ме е викал, никой нищо не ми е казвал непосредствено. Единствен за този монумент се грижеше Георги Йорданов, само че и той не ми е казвал нещо да трансформира. Това, което мислех, това направих. Нелепо е, че обвързаха паметника с възгледите на Людмила Живкова и нейната уязвимост по Индия, по Рьорих, с кой ли не. Аз съм се срещал с Людмила единствено два пъти. Тя видя плана, сподели - добре, одобрявам, и всичко завърши.
- Разрушаването на паметника явно излезе по-скъпо от възможното му поправяне. Как мислите?
- Ако трябваше да се ремонтира, в действителност щеше да ни коства по-малко пари. Освен това въпреки всичко щеше да има нещо, а в този момент - там е празно.
- Имате ли сили да минавате оттова?
- Да, минавам си, чакам тревичка да поникне. Не го изживявам, не се тормозя, аз си го знаех. Ето мавзолея на Димитров като го бутнаха, какво направиха там - нищо! Няма и цветя дори.
- Навремето какво спечелихте като пари от този монумент? Какво ви донесе тази ваша творба?
- Хонорарът ми беше малко над 70 хиляди, с който съумях да си купя апартамент. А тези пари ги дефинира държавната комисия, създателят не можеше да се пазари, да споделя какъв брой желае. Такова беше времето.
- Сега като го няма паметника, какво ви остана за спомен? Имате ли фотоси, документи?
- Имам безчет фотоси. И от построяването му, и от първия ден на разрушаването му. И аз снимах персонално, и другари ми изпратиха доста фотоси също, компютърът ми е тъпкан с снимки, най-най разнообразни, и освен това от разнообразни хора и възрасти.
- Бяха проведени доста митинги, вие присъствахте ли?
- Само един път бях там, просто не желаех ръководещите да си помислят, че аз ги провеждам. Всичко беше непринудено. Имаше хора, които споделяха намерено какво губим, като унищожаваме това мое създание...
- Ще търсите ли някаква отплата?
- Мисля, че не. Предполагам, че имам благоприятни условия, само че аз съм създател на първо място, не би било почтено някак си от моя страна. Просто боли...
- Разговаряме навръх рождения ви ден, чукнахте тъкмо 82 години, а изглеждате отлично, без значение от това, което ви се случи. Като някогашен първокласен лекоатлет, като някогашен първенец не изпадате в обезсърчение, не се предавате. Какво да чакаме от вас?
- Точно по този начин. Внучката ми, дъщерята на сина ми Камен, който също е ваятел, е направила торта, пийвам и чаша бяло вино и не преставам напред. В края на септември ще бъде открита следващата ми галерия, най-вече със скулптурни произведения. Не знам коя подред ще бъде, не ги броя, само че работя, всеки ден. Продължавам и да рисувам, само че към този момент платната с живопис резервирам главно за себе си. Забравихте да ме питате дали съм гледал международното състезание по лека атлетика в Лондон. Гледах го, с огромно наслаждение.
Елена КОЦЕВА
- Как преживяхте събарянето на вашето огромно създание, паметника “1300 години България”?
- Не ми беше като удар от изведнъж. Аз знаех още от 2014-а какво ще се случи, по какъв начин разсъждават хората от властта. Още от дебатите, които започнаха в Червената къща в София. Още от този момент се разбра по какъв начин се политизират нещата към паметника, какъв брой измислици, какъв брой компромати против мене се появиха. Много нечистоплътни разсъждения, от които аз си извадих заключението каква ще бъде ориста му. Въпреки че човек се бори, има вяра, надява се, а и зад мен застанаха доста персони, все почтени, трябваше да се вземе под внимание тяхното мнение, само че - не! Да не приказваме за младото потомство, което също застана зад този монумент, даже когато го събаряха безусловно, младежите правеха живи вериги, танци, концерти и всичко... И това най-малко трябваше да подскаже на ръководещите, че този метод, този метод на заличаване на монумент, отдаден на България, е светотатство. Те трябваше да схванат, че този монумент и още няколкото сходни в страната са един нов стадий. Този монумент беше основан от знаци за даденото събитие - 1300 години България! И това опустошение пък да стане след изразите, че “народът не го харесва “ е прекомерно, тъй като “народ “ е доста комплицирано разбиране, нали. Общинарите не се замислиха при решаването на казуса с паметника. Това е. Най-общо. Много съм отчаян. И не одобрявам техните оферти. Този монумент, който беше висок 35 метра, си беше навръх мястото, пред НДК. Нито повече, нито по-малко!
- Вярно ли е, че и Тодор Живков не е харесвал паметника?
- На самото разкриване на паметника имаше едни дребни незавършени неща, които малко ядосаха Живков. И това се популяризира нашироко, тъй като в това време се откриваха и други два монумента в Шумен и в Толбухин (сега Добрич), зад които стояха значими членове на Българска комунистическа партия, а пък зад моя беше Людмила Живкова, само че нея към този момент я нямаше - беше 1981 година, както знаете. С две думи, този монумент се омаловажи и Живков сподели, че не желае да минава около него.
- А Тато извика ли ви, сподели ли ви какво мисли и какво тъкмо не му харесва?
- Не! Никой не ме е викал, никой нищо не ми е казвал непосредствено. Единствен за този монумент се грижеше Георги Йорданов, само че и той не ми е казвал нещо да трансформира. Това, което мислех, това направих. Нелепо е, че обвързаха паметника с възгледите на Людмила Живкова и нейната уязвимост по Индия, по Рьорих, с кой ли не. Аз съм се срещал с Людмила единствено два пъти. Тя видя плана, сподели - добре, одобрявам, и всичко завърши.
- Разрушаването на паметника явно излезе по-скъпо от възможното му поправяне. Как мислите?
- Ако трябваше да се ремонтира, в действителност щеше да ни коства по-малко пари. Освен това въпреки всичко щеше да има нещо, а в този момент - там е празно.
- Имате ли сили да минавате оттова?
- Да, минавам си, чакам тревичка да поникне. Не го изживявам, не се тормозя, аз си го знаех. Ето мавзолея на Димитров като го бутнаха, какво направиха там - нищо! Няма и цветя дори.
- Навремето какво спечелихте като пари от този монумент? Какво ви донесе тази ваша творба?
- Хонорарът ми беше малко над 70 хиляди, с който съумях да си купя апартамент. А тези пари ги дефинира държавната комисия, създателят не можеше да се пазари, да споделя какъв брой желае. Такова беше времето.
- Сега като го няма паметника, какво ви остана за спомен? Имате ли фотоси, документи?
- Имам безчет фотоси. И от построяването му, и от първия ден на разрушаването му. И аз снимах персонално, и другари ми изпратиха доста фотоси също, компютърът ми е тъпкан с снимки, най-най разнообразни, и освен това от разнообразни хора и възрасти.
- Бяха проведени доста митинги, вие присъствахте ли?
- Само един път бях там, просто не желаех ръководещите да си помислят, че аз ги провеждам. Всичко беше непринудено. Имаше хора, които споделяха намерено какво губим, като унищожаваме това мое създание...
- Ще търсите ли някаква отплата?
- Мисля, че не. Предполагам, че имам благоприятни условия, само че аз съм създател на първо място, не би било почтено някак си от моя страна. Просто боли...
- Разговаряме навръх рождения ви ден, чукнахте тъкмо 82 години, а изглеждате отлично, без значение от това, което ви се случи. Като някогашен първокласен лекоатлет, като някогашен първенец не изпадате в обезсърчение, не се предавате. Какво да чакаме от вас?
- Точно по този начин. Внучката ми, дъщерята на сина ми Камен, който също е ваятел, е направила торта, пийвам и чаша бяло вино и не преставам напред. В края на септември ще бъде открита следващата ми галерия, най-вече със скулптурни произведения. Не знам коя подред ще бъде, не ги броя, само че работя, всеки ден. Продължавам и да рисувам, само че към този момент платната с живопис резервирам главно за себе си. Забравихте да ме питате дали съм гледал международното състезание по лека атлетика в Лондон. Гледах го, с огромно наслаждение.
Елена КОЦЕВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ