В зимния ден видях жена да върви през снега с парцалени намотки вместо обувки…
През 90-те доста хора бяха изправени пред същински провокации. Предприятията не плащаха съвсем никакви заплати, а някои организации фалирайа изцяло. Случваше се хората в действителност да нямат какво да ядат…
В мразовития ден забелязах непозната жена да върви през снега, обута в някакви намотки вместо обувки. Освен това самата тя беше облечена много обичайно, само че доста леко: с покривало и шал. Не беше пияна и ми се стори, че въобще не пие. Не изглеждаше и луда.
Не можех да я подмина безучастно: стопирах и попитах по какъв начин се усеща и има ли потребност от помощ.
Жената ме погледна и внезапно се разплака. После ми описа, че е вдовица и че синът й е останал без работа, а тя самата получава дребна пенсия, която не им стига даже за храна.
Повиках дамата с мен – домът ми беше насреща. Помолих я да ме изчака на входа (все отново беше смутно време и се страхувах). След това донесах на дамата някои хранителни артикули: най-вече зеленчуци. Имаше моркови, цвекло, лук, картофи. И й направих сандвичи.
Тя незабавно стартира да яде сандвичите. После ми благодари за зеленчуците, като сподели, че ще направи чорба. И се просълзих, когато видя старите ми ботуши, от дълго време износени, само че към момента непокътнати. Бяха два номера по-големи, само че дамата изглеждаше щастлива.
Такава откровена признателност не бях виждала в никакъв случай от от никого. Веднага отмота намотките (бяха найлонови торбички, под които носеше протрити чехли). Но тя си събу чехлите и ги уви в торбичките, като ги постави в чантата си. И едвам тогава си обу ботушите.
Там се разделихме.
Около осем месеца по-късно видях същата жена на входа. Тя ме чакаше с огромна чанта. Дори не я познах незабавно, само че тя ме беше запомнила. В торбата имаше зеленчуци: моркови, цвекло, лук, чесън.
Всичко беше от градината й на село. Тя и синът й получили безплатно зарязан имот и поставиха доста старания, с цел да го развият. И тя донесе дребна част от реколтата на мен и родителите ми в символ на признателност за помощта.
Оттогава станахме другари. Отделих настрани нещата, които нито аз, нито майка ми към този момент носим, и ги занесох на тази жена, като й подарих зимно палто. Може да е носено, само че топло. Все отново е по-добре от покривало.
Колкото и бедна да е тази жена, не мога да я причисля към тези просяци, които просят лепта по класическата скица. За тези просяци просията е работа. А за тази нещастна жена събитията се бяха стекли зле.
Но даже когато ходеше съвсем боса в снега, тя към момента нямаше желание да „ работи “ като бедняк.
Никога няма да не помни и нея, и благодарността й.
