Какво се случи на „Круиза на смъртта“, който вадеше тела от Титаник
През 1912 година CS Mackay-Bennett отплава от Халифакс, Нова Скотия, със задачата да извади мъртвите тела от останките на Титаник.
Корабът бързо се трансформира в „ морга “ след нещастието – екипиран е със 100 ковчега, всичката течност за балсамиране в град Халифакс и 100 тона лед за предпазване на телата при пренос. Но всичко това се оказва незадоволително.
Екипажът открива доста повече тела, в сравнение с чака, множеството плаващи на половина над ледената вода в избавителните си жилетки. След завръщането на кораба, който донася 190 починали, капитан Ларднър споделя на пресата, че не са съумели да върнат всичките трупове и че доста хора са били заровени в морето.
„ Когато напуснахме Халифакс, взехме на борда цялата течност за балсамиране в града. Тя обаче беше задоволителна единствено за 70 тела. Не чакахме, че ще намерим толкоз доста трупове. Гробарят не мислеше, че телата ще устоят повече от три дни в морето и защото чакахме да бъдем там повече от две седмици, трябваше да ги погребем. “
Около една-трета от общо 337 тела, извлечени от останките от CS Mackay-Bennett и три други избавителни кораба, са заровени в морето, като всички движимости в тях са взети, с цел да бъдат разпознати от близки. А кое тяло е прибрано за публично заравяне и кое е хвърлено зад борда – въпреки и с опело от духовник – не е решено на инцидентен принцип.
„ Решенията кои тела да бъдат заровени в морето са взети значително съгласно хипотетичната икономическа класа на жертвата. Тези с билети за трета класа е доста по-вероятно да бъдат хвърлени назад във водата “, написа социологът Джес Биър в свое изследване на процеса на идентификация след бедствието с Титаник.
Телата, за които се допуска, че са пасажери от първа класа – от облеклото и външния им тип – пък са балсамирани и сложени в ковчези. Пътниците от втора класа са балсамирани, само че увити в платно. Тези от трета класа не са балсамирани, а съхранявани в платно, подготвени за заравяне в морето.
Една от аргументите за решението е парична. Застраховката „ Живот “, относително нова област тогава, не би се изплатила без съществуването на мъртвец и той счита, че по-богатите пасажери е по-вероятно да имат такава застраховка или пък някакво завещание, което би трябвало да бъде изплатено.
„ Нито един изтъкнат човек не е бил върнат още веднъж във водата “, споделя капитан Ларднър. „ Стори ни се най-добре да се подсигурим и да върнем мъртвите на земята, където гибелта им може да породи въпроси по отношение на огромна застраховка и завещание, и всевъзможни правосъдни разногласия. “
„ От изказванията, че някои пасажери от най-евтините места са били заключени под палубите, както и изобщо доста по-добрите шансове за оцеляване на пасажерите от първа класа “, написа тя, „ разликите [в класата] се одобряваха за естествена част от обществото. “
Капитанът и неговият екипаж търсят физически признаци, че тялото може да бъде разпознато, което също приема класови черти. Например, хората от висшата класа са по-склонни да носят облекла със пришити букви или да носят визитни картички, в които разпознават себе си и компанията си.
От тези тела, открити при „ круизите на гибелта “, както ги назовава тогава пресата, екипажът има 36% по-голяма възможност да бъде заровен в морето, в сравнение с другите пасажери, а пасажерите от трета класа е 46% по-вероятно да се причислят към тях. Вероятността пасажерите от втора класа да бъдат докарани на брега е 69% по-голяма.
Сред всички открити мъртви единствено едно тяло от по-висок клас е заровено в морето.
