Силвия Томова: Грохот е антивоенен роман
Премиерата на най-новия разказ на Силвия Томова - " Грохот ", ще бъде довечера от 19 ч. в изложба U.P.A.R.K. Това е четвъртият разказ на писателката, която е създател и на два сборника с разкази. " Грохот " е публикуван от " Жанет 45 "
- Какво ви предизвика да посегнете към тематиката за присъединяване на България на страната на Германия във Втората международна война в романа " Грохот "?
-Истината е, че от дълго време желаех да напиша разказ за Втората международна война. Исках да си отговоря на най-сложния въпрос, на въпроса на въпросите, а точно „ за какво? “. Защо човечеството стигна до този спор и можело ли е той да бъде избегнат... А на всички, освен на тези, които се интересуват от история, им е известно, че живеем в свят, съдбоносен от резултатите от последната война. Така е било към 1941 година, когато ние се причисляваме към Тристранния пакт, по този начин е и след 45-а, когато попадаме в лагера на победените, по този начин бе и 89-а, когато свърши така наречен Студена война и всички страни в Източния блок трябваше да възприемем концепциите на победилия лагер, а точно концепциите на неолиберализма. Към 1 март 1941 година немската войска е най-силната в Европа, райхът владее територии от Балтийско до Черно море, а пред българския хайлайф стои най-тежкият въпрос. Да се противопоставим на Велика мощ, да останем неутрални или да подпишем пакт с спечелилия към оня миг... Не би трябвало да забравяме, че ние, също като Германия, сме от лагера на победените в първия международен спор, че ние сме осъдени... Ще излъжа, в случай че ви кажа, че написването на разказ по толкоз тежка тематика беше елементарно. Трудно беше, само че мисля, че в книгата съм съумяла оптимално тъкмо да се придържам към обстоятелствата, без да върша каквито и да било политически внушения. Става дума за война. Но романът изрично е антивоенен. Главният воин мечтае за кротичък живот, за обич, а не за това да се пъчи с ордени, нито да набива крайник във боен строй. Той желае живота си назад.
- Колко грохотна е тази война за България?
-Последствията за всеки надвит са равносилни на същинска злополука. А след Втората международна война грохотът се чуваше десетилетия. Това обаче важи освен за нас, а за всички страни, които бяхме разпределени в Източния блок. Все още раните от това разделяне в Европа не са зараснали и мисля, че те не могат да зараснат в околните 50 години. Все още на страните от Източна Европа се гледа като на второ качество. Налагат ни се решения извън, сложени сме в ролята на неприятния възпитаник, който би трябвало да седи в ъгъла и единственото право, което му е обещано, е да извършва. Това, извинете, е унизително. Аз просто мисля, че всеки народ има право на чест, достолепие и добър живот. А не мисля, че през днешния ден ние ги имаме.
- Разказвате историята от името на един немски боец. Защо?
-Именно тъй като търсех аргументите за спора, а и тъй като желаех да си показва света през погледа на човек, който принадлежи към мощна войска и страна към оня миг. Към 41-а година Германия е точно такава. Не всички в немската войска са вярвали, че войната ще приключи с победа, само че е имало и такива, които са си представяли нов международен ред, ред, в който да господства арийската раса... А какво по-голямо предизвикателство от това? Моят воин не е националсоциалист, само че от книгата човек може да се ориентира за водещата концепция в Германия тогава... Някои виждат в романа благосклонност към немците и желая да направя едно конкретизиране. Да, има благосклонност, само че тя не е към националсоциализма, а към елементарния германец, какъвто е моят воин. Симпатията е към унизения и оскърбения германец след Първата международна война... Същото е и отношението ми към българите по това време.
- Дискусията за проучването на социализма в учебно заведение сподели, че обществото ни е тъкмо толкоз поляризирано, колкото беше в 90-те години. Не се ли опасявате, че атакувайки пропагандата за Втората международна война, ще провокирате сходни реакции?
-Най-големият проблем на публичния спор по каквато и да е тематика е идеологизирането. Един и същи факт, погледнат през призмата на разнообразни идеологически постановки, постоянно ще докара до разделяне и недоразумение. В романа „ Грохот “ се пробвам да приказвам по този начин, както са мислили хората по това време въз основата на действителни обстоятелства и документи, освен това надалеч от всевъзможни идеологии. Няма по какъв начин да се прескочи това, че ние не сме осъществили националния си блян до Втората международна война. Не мислите ли, че това е задоволително съображение тогавашните политици и народът като цяло да търсят опция за коригиране на тази неправда, тъй като дублирам, ние сме ощетени. Така че аз умишлено нападам пропагандата за Втората международна война, колкото и да не се харесва на някои. И изобщо не считам да съм политкоректна.
- Издателката Божана Апостолова твърди, че 2017-а е била най-хубавата година за българската литература от началото на измененията. Споделяте ли това мнение?
-Вероятно госпожа Апостолова приказва за мощните книги, които бяха издадени от „ Жанет 45 “ през м. година И несъмнено тя би трябвало да бъде поздравена, тъй като от години пази идеята модерна българска литература. За мен е радващо, че българският пазар е толкоз пъстър и че има разнообразни гласове. В персонален проект мога да кажа, че за мен най-хубавата година е онази, в която съм задоволена от това, което съм написала. И да, 2017-а бе добра за мен, тъй като приключих и госпожа Апостолова издаде книга, която обмислях с години.
- Как създателите от новото потомство успяхте да накарате българите да четат родна литература?
- Хубаво е, че българската аудитория обръща от ден на ден внимание на родните създатели. За това спомогнаха и медиите, само че и писателите получиха самочувствие. Да четеш българска литература, е знак, че принадлежиш към избрана просвета и потомство, доказателство, че културен живот съществува и е в положително здраве. Бих се радвала, в случай че писателите по-често приказват за настоящите проблеми на хората, а не се прикриват зад творчеството си, само че евентуално един ден и това ще стане.
- Идва ли времето, в което един български публицист ще се устоя от литература?
-Има писатели, които се устоят единствено от литература. Има и писатели, които се устоят с културни планове... Но моето схващане за литература е малко старомодно. Не слагам пазара преди всичко, а книгата, т.е. творбата. И не ламтя за първо място в книжните ранглисти непременно. Знайно е, че тези, които са на челно място в класациите, би трябвало да създадат някои взаимни отстъпки, на които аз не съм подготвена, а и в никакъв случай няма да бъда. За мен е по-важно да се срещам с читатели и по тази причина пътувам доста. С „ Грохот “ към този момент бях в Лом и Свищов, през днешния ден съм в Пловдив, предстоят срещи в Сливен, Стара Загора, Кюстендил...
- Какво четете сега?
-История. През последните пет или шест години чета най-вече българска история. А в този момент съм на вълна България по време и малко след Първата международна война. Авторите, които са в моя фокус, са акад. Георги Марков, доцент Ангел Джонев и всички, които са изследвали събитията тогава. Чета и записки.
- Смятате ли, че 21. век ще е по-добър за литературата от 20-и? Задавам този въпрос поради дълбокото си разбиране, че след изключителния за дебелите книги 19. век в 20-и литературата си даде известна отмора.
-Предполагам, че литературата на новото хилядолетие ще се занимава с трансхуманитарната гражданска война. Технологиите наложително ще бъдат във фокуса на вниманието на писателите на следващия ден. Дали индивидът ще може да трансформира генетичния код на поколенията, до каква степен ще ни докара това... Никога човечеството не е било сложено пред такива проблеми, с каквито се занимават философите през днешния ден. Дали пък не вървим към едно постчовество? Наистина ли ще бъде основан нов човек, някакъв Франкенщайн, който се е „ подобрил “ с електронен чип или пък е станал вечен. В същото време ми се ще да не забравяме историята. И най-важното... Литературата е призвана да трансформира, несъмнено. Но се надявам това да е към по-добро. Не да разделя, а да събира. И да ни придържа към човешкото. Не бездушните машини ще решат нашите проблеми. Ще ми се да имам вяра, че индивидът ще надмогне основаването на цифров получовек получудовище. И че ще се запази подобен, какъвто е през днешния ден. Способен на състрадание, кадърен да твори, кадърен да основава хубост.
- Какво ви предизвика да посегнете към тематиката за присъединяване на България на страната на Германия във Втората международна война в романа " Грохот "?
-Истината е, че от дълго време желаех да напиша разказ за Втората международна война. Исках да си отговоря на най-сложния въпрос, на въпроса на въпросите, а точно „ за какво? “. Защо човечеството стигна до този спор и можело ли е той да бъде избегнат... А на всички, освен на тези, които се интересуват от история, им е известно, че живеем в свят, съдбоносен от резултатите от последната война. Така е било към 1941 година, когато ние се причисляваме към Тристранния пакт, по този начин е и след 45-а, когато попадаме в лагера на победените, по този начин бе и 89-а, когато свърши така наречен Студена война и всички страни в Източния блок трябваше да възприемем концепциите на победилия лагер, а точно концепциите на неолиберализма. Към 1 март 1941 година немската войска е най-силната в Европа, райхът владее територии от Балтийско до Черно море, а пред българския хайлайф стои най-тежкият въпрос. Да се противопоставим на Велика мощ, да останем неутрални или да подпишем пакт с спечелилия към оня миг... Не би трябвало да забравяме, че ние, също като Германия, сме от лагера на победените в първия международен спор, че ние сме осъдени... Ще излъжа, в случай че ви кажа, че написването на разказ по толкоз тежка тематика беше елементарно. Трудно беше, само че мисля, че в книгата съм съумяла оптимално тъкмо да се придържам към обстоятелствата, без да върша каквито и да било политически внушения. Става дума за война. Но романът изрично е антивоенен. Главният воин мечтае за кротичък живот, за обич, а не за това да се пъчи с ордени, нито да набива крайник във боен строй. Той желае живота си назад.
- Колко грохотна е тази война за България?
-Последствията за всеки надвит са равносилни на същинска злополука. А след Втората международна война грохотът се чуваше десетилетия. Това обаче важи освен за нас, а за всички страни, които бяхме разпределени в Източния блок. Все още раните от това разделяне в Европа не са зараснали и мисля, че те не могат да зараснат в околните 50 години. Все още на страните от Източна Европа се гледа като на второ качество. Налагат ни се решения извън, сложени сме в ролята на неприятния възпитаник, който би трябвало да седи в ъгъла и единственото право, което му е обещано, е да извършва. Това, извинете, е унизително. Аз просто мисля, че всеки народ има право на чест, достолепие и добър живот. А не мисля, че през днешния ден ние ги имаме.
- Разказвате историята от името на един немски боец. Защо?
-Именно тъй като търсех аргументите за спора, а и тъй като желаех да си показва света през погледа на човек, който принадлежи към мощна войска и страна към оня миг. Към 41-а година Германия е точно такава. Не всички в немската войска са вярвали, че войната ще приключи с победа, само че е имало и такива, които са си представяли нов международен ред, ред, в който да господства арийската раса... А какво по-голямо предизвикателство от това? Моят воин не е националсоциалист, само че от книгата човек може да се ориентира за водещата концепция в Германия тогава... Някои виждат в романа благосклонност към немците и желая да направя едно конкретизиране. Да, има благосклонност, само че тя не е към националсоциализма, а към елементарния германец, какъвто е моят воин. Симпатията е към унизения и оскърбения германец след Първата международна война... Същото е и отношението ми към българите по това време.
- Дискусията за проучването на социализма в учебно заведение сподели, че обществото ни е тъкмо толкоз поляризирано, колкото беше в 90-те години. Не се ли опасявате, че атакувайки пропагандата за Втората международна война, ще провокирате сходни реакции?
-Най-големият проблем на публичния спор по каквато и да е тематика е идеологизирането. Един и същи факт, погледнат през призмата на разнообразни идеологически постановки, постоянно ще докара до разделяне и недоразумение. В романа „ Грохот “ се пробвам да приказвам по този начин, както са мислили хората по това време въз основата на действителни обстоятелства и документи, освен това надалеч от всевъзможни идеологии. Няма по какъв начин да се прескочи това, че ние не сме осъществили националния си блян до Втората международна война. Не мислите ли, че това е задоволително съображение тогавашните политици и народът като цяло да търсят опция за коригиране на тази неправда, тъй като дублирам, ние сме ощетени. Така че аз умишлено нападам пропагандата за Втората международна война, колкото и да не се харесва на някои. И изобщо не считам да съм политкоректна.
- Издателката Божана Апостолова твърди, че 2017-а е била най-хубавата година за българската литература от началото на измененията. Споделяте ли това мнение?
-Вероятно госпожа Апостолова приказва за мощните книги, които бяха издадени от „ Жанет 45 “ през м. година И несъмнено тя би трябвало да бъде поздравена, тъй като от години пази идеята модерна българска литература. За мен е радващо, че българският пазар е толкоз пъстър и че има разнообразни гласове. В персонален проект мога да кажа, че за мен най-хубавата година е онази, в която съм задоволена от това, което съм написала. И да, 2017-а бе добра за мен, тъй като приключих и госпожа Апостолова издаде книга, която обмислях с години.
- Как създателите от новото потомство успяхте да накарате българите да четат родна литература?
- Хубаво е, че българската аудитория обръща от ден на ден внимание на родните създатели. За това спомогнаха и медиите, само че и писателите получиха самочувствие. Да четеш българска литература, е знак, че принадлежиш към избрана просвета и потомство, доказателство, че културен живот съществува и е в положително здраве. Бих се радвала, в случай че писателите по-често приказват за настоящите проблеми на хората, а не се прикриват зад творчеството си, само че евентуално един ден и това ще стане.
- Идва ли времето, в което един български публицист ще се устоя от литература?
-Има писатели, които се устоят единствено от литература. Има и писатели, които се устоят с културни планове... Но моето схващане за литература е малко старомодно. Не слагам пазара преди всичко, а книгата, т.е. творбата. И не ламтя за първо място в книжните ранглисти непременно. Знайно е, че тези, които са на челно място в класациите, би трябвало да създадат някои взаимни отстъпки, на които аз не съм подготвена, а и в никакъв случай няма да бъда. За мен е по-важно да се срещам с читатели и по тази причина пътувам доста. С „ Грохот “ към този момент бях в Лом и Свищов, през днешния ден съм в Пловдив, предстоят срещи в Сливен, Стара Загора, Кюстендил...
- Какво четете сега?
-История. През последните пет или шест години чета най-вече българска история. А в този момент съм на вълна България по време и малко след Първата международна война. Авторите, които са в моя фокус, са акад. Георги Марков, доцент Ангел Джонев и всички, които са изследвали събитията тогава. Чета и записки.
- Смятате ли, че 21. век ще е по-добър за литературата от 20-и? Задавам този въпрос поради дълбокото си разбиране, че след изключителния за дебелите книги 19. век в 20-и литературата си даде известна отмора.
-Предполагам, че литературата на новото хилядолетие ще се занимава с трансхуманитарната гражданска война. Технологиите наложително ще бъдат във фокуса на вниманието на писателите на следващия ден. Дали индивидът ще може да трансформира генетичния код на поколенията, до каква степен ще ни докара това... Никога човечеството не е било сложено пред такива проблеми, с каквито се занимават философите през днешния ден. Дали пък не вървим към едно постчовество? Наистина ли ще бъде основан нов човек, някакъв Франкенщайн, който се е „ подобрил “ с електронен чип или пък е станал вечен. В същото време ми се ще да не забравяме историята. И най-важното... Литературата е призвана да трансформира, несъмнено. Но се надявам това да е към по-добро. Не да разделя, а да събира. И да ни придържа към човешкото. Не бездушните машини ще решат нашите проблеми. Ще ми се да имам вяра, че индивидът ще надмогне основаването на цифров получовек получудовище. И че ще се запази подобен, какъвто е през днешния ден. Способен на състрадание, кадърен да твори, кадърен да основава хубост.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ