Представете си следната ситуация. Ходите на работа. Всеки ден. По

Представете си следната обстановка. Ходите на работа. Всеки ден. По график. Изпълнявате отговорностите. Покривате условията. Слушате шефовете. Посветили сте се в името на общото богатство.

Идва деня за заплати. Пари няма. Месец. Два. Три. Четири…

В даден миг парите идват вкупом. Но може и да не дойдат.

Тази игра продължава няколко години. С коравите момчета от националния тим по повдигане на тежести. Същите здравеняци, които всеки ден се трошат под тонове щанги. Същите, които предходната година станаха #1 в Европа. Двайсет и няколко годишни момчета. Наивни. Доверчиви. Лоялни.

Преди броени дни още веднъж се върнаха от огромно състезание. С две трофеи. С два международни върха. С куп медали и влиятелни класирания. Без да са вземали заплати от декември.

Фарсът се повтаря към този момент трета година. Някои от момчетата се демотивираха. Не им се влиза в залата. Те не са глупави. Могат да изкарат два-три пъти повече пари като защита. В техния град. До фамилията. Без да изпитват ежедневна болежка. И да се чудят дали въобще ще заминат за надпреварата, което са чакали цяла година.

Тези момчета заслужават Отличен (6). Без значение дали са спечелили медали или не. Защото не стопират да мечтаят. И да блъскат за фантазиите си.

Защо няма заплати? Никой не желае да отговори навръх този въпрос. Всеки се оправдава. Прехвърля виновността на своя зложелател.

Единият не дал доклад. Другият похарчил пари, само че не взел фактури. Третият идва с огромните упоритости и добро име на сполучлив предприемач. За разлика от останалите, даже се бръкна в личния джоб, с цел да чисти задължения. Вече месец публично е президент, само че също като предходните мълчи.

Не споделя за какво няма пари. Няма предпочитание и да дава отговор. Въпреки многочислените предложения за изявленията и заложени въпроси.

За сметка на това изпрати честитката до медиите. За купата и международните върхове на Карлос Насар.Честитката стартира с … привет за всички мюсюлмани по случай Рамазан Байрам…

Всички са шефове си наподобяват. Отиват с костюмите на огромните шампионати. Разхождат се с усмивка. Снимат се с техни сътрудници. А след триумфите и с щастливите щангисти. Прекрасна картинка. Но много заблуждаваща.

Шефове, засрамете се. Вече трета година постепенно убивате българските щанги. С личностни спорове, взаимни обвинявания и безучастие. Погледнете момчетата в очите. Където пламъкът на вярата постепенно гасне.

Задръжте взор върху контузените ръце, крайници, кръстове, рамена, колене, китки…

И се поставете най-малко за секунда на тяхно място!

" Спортната работа "