От експертност до патриотарщина. Каква е ролята на общите становища на историците
Преди 1989 година комунистическият режим сполучливо управлява историческата просвета, а един от механизмите са така наречен " общи мнения ". Напоследък тези механизми наподобява още веднъж бяха задействани, написа Стефан Дечев - в защитаването на тези, които бягат от историческата експертност и завиват към патриотарщина.
По време на комунистическия режим българската историческа просвета си има механизми за налагане на теоретичен консенсус. За това роля играят голямата институционална власт на началника, както и неговите връзки и зависимости по-нагоре в идеологическите отдели на Централен комитет на Българска комунистическа партия . Изградена е и цяла мрежа за идеологическо опекунство.
Подобни претекстове постоянно лежат и зад основаването на избрани научни звена. Думата си споделя и дисциплинаращата власт на координиращи и надзорни инстанции, както и построените смазани административни механизми и клиентелистки мрежи за осъществяване на научна политика във връзка с предишното.
Тези механизми биват задействани изключително при оформяне, въпреки и не постоянно с възторг, на така наречен „ общи мнения “ на историческата гилдия с цел да се отстоява битката на „ историческия фронт “.
Както научаваме през днешния ден от архивите на университетите, Института по история към Българска академия на науките, както и от отдел „ Наука и обучение “ при Централен комитет на Българска комунистическа партия, при написването на най-грандиозното дело на „ българския исторически фронт “ сред 60-те и 80-те години на XX в., а точно „ многотомната “ „ История на България “ (става дума за онази, от която трябваше да излязат 14 тома, а се появиха единствено 9, като множеството от тях остаряха още до момента в който излизаха), постоянно и по всички въпроси се е изисквало да има едно „ публично “ мнение, което да е „ общо “ за всички експерти.
Ако би трябвало да сме още по-точни при писането на „ многотомната “ е възприето мнението да има постоянно едно мнение, което да е публично и което да се назовава „ преобладаващо “. Вера Мутафчиева и в самото начало Страшимир Димитров може и да са имали особени и по-различни визии било по османското завземане, било към процесите на ислямизация, само че в „ многотомната “ надвиват възгледите на Петър Петров и Христо Гандев , тъй като се употребяват с поддръжката на отдел „ Наука и обучение “ при Централен комитет на Българска комунистическа партия, а даже и в самото Политбюро и в кабинета на Първия.
Ето за какво в случай че по някои въпроси има второ, друго мнение, то би трябвало да е ситуирано наложително в записка под (!) линия. Изборът формалното мнение от главния текст да се назовава „ преобладаващо “ е прекомерно ловък ход.
Той залага на склонността към конформизъм в човешката логика на психиката, на която не са неподвластни и историците, имайки поради залозите свързани с тяхното безпроблемно административно и научно израстване. Оттам и формалното мнение няма по какъв начин да не стане и в действителност „ преобладаващо “.
Новите „ мнения на историци “
Явно през тези десетилетия са били основани добра традиция и смазани механизми, защото в последно време те още веднъж бяха задействани. Проработиха и измежду по-младата и най-младата генерация историци.
Бяхме очевидци на завалели един след различен документи по най-различни въпроси, които демонстрираха „ формалното “ мнение, очевидно ползващо се и с поддръжка свише. Първо пристигна „ общо мнение “ за фашизма . Последва го и такова за антисемитската политика на страната и депортацията на евреите от „ новите земи “ (наричат го „ по отношение на политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората международна война “).
Първото " общо мнение " ни убеждава, че фашизъм на власт в България през втората половина на 30-те и началото на 40-те години на 20 в. няма
Първото „ общо мнение “ е несъмнено по-добро и прекомерно добре изпипано. В него, за разлика от историците по „ Татово време “, проличава и едно положително познаване на литературата по света върху фашизма и фашизмите. То относително много аргументирано ни убеждава, че фашизъм на власт в България през втората половина на 30-те и началото на 40-те години на 20 в. няма.
Режимът е показан с неговата безпартийна властническа природа, в която се откроява водещата роля на цар Борис Трети . С право са изтъкнати провежданите парламентарни избори (но без политически партии), както и въпреки и лимитираните благоприятни условия за прояви на опозицията.
С сходен мироглед мъчно биха отказали да се съгласят редица експерти. Ала въпреки всичко комфортно се пропуща, че без да е станал фашистки, нацистки или тоталитарен, безпартийният властнически режимът възприема някои обособени детайли от фашизма и нацизма.
Това проличава от присъединяване на фигури като Петър Габровски , Александър Сталийски и Александър Белев в ръководството на страната; в активността на казионната младежка организация „ Бранник “ ; в съюза след 1 март 1941 година с Третия райх; в антиеврейското законодателство; в редица възгледи отразени в дневника на премиера проф. Богдан Филов ; в обезпечената от българската власт логистика за депортацията на 11 343 евреи от „ новите земи “. Въпреки сложната оспоримост на главните изказвания, неохотата да се приказва по последните тематики мъчно би могла да се скрие и надали е инцидентна.
Второто „ общо мнение “, за разлика от първото, към този момент много неумело се пробва да вади странични причини, които нямат отношение към обстоятелството, че за евреите от „ новите земи “ са направени описи от българската страна.
Самите беззащитни евреи са били „ вдигнати “ (арестувани измежду нощ дружно с деца, старци и родилки и приканени за половин час да вземат най-необходимото) след постановления на българския Министерски съвет. Непосредствената акция е дело на българската полиция координирано с българската войска и българските окупационни управляващи.
„ Вдигнатите “ евреи са били превозени от Български държавни железници до етапните им лагери в Дупница , Горна Джумая (Благоевград) и Скопие и конвоирани от хора с български униформи до Лом и Скопие. Оттам са били предадени на нацистите и откарани на заличаване в концлагера Треблинка .
Това неподлежащо на скриване съучастничество на българската страна в депортирането е наречено в „ общото мнение “ „ присъединяване “, само че „ единствено в предварителния стадий на тази акция “.
Словесните пируети в това общо мнение доста припомнят на сходни през отминалите години, когато трябваше да се извини отговорността на българската страна за така наречен „ Възродителен развой “
Словесните пируети в това общо мнение доста припомнят на сходни през отминалите години, когато трябваше да се извини отговорността на българската страна или на българската историческа просвета за така наречен „ Възродителен развой “ – от Петър Петров , през Илчо Димитров до Искра Баева и Евгения Калинова . И там тези, дето в прав текст споделяха, че „ Възродителния развой “ е чудовищно закононарушение, все не виждаха „ по-общия подтекст “.
„ Общите мнения “ с Божидар Димитров
Защо се стига дотук? Случилото се с реализиране на познатите от комунистическия режим „ общи мнения “ не трябва да ни изненадва. През последните посткомунистически десетилетия известните исторически познания в България се лееха от националистическите обществени участия на Божидар Димитров и другите други телевизионни формати отдадени на предишното.
И въпреки като по предписание професионалните историци да се изказваха с някакво неуважение към шефа на Националния исторически музей, то още преди шест години написах, че като цяло несъмнено можем да приказваме за неналичието на прекомерно бездънен кардинален, идеологически или честен спор сред Божидар Димитров, от една страна, и голямото болшинство от тях, от друга.
Експертността се жертва от голямото болшинство в интерес на патриотарщината от вида на Божидар Димитров
Българската историография и българската историческа гилдия и до момента не може да реши несъгласието сред експертност, от една страна, и „ родолюбие “, от друга. Затова постоянно експертността се жертва от голямото болшинство в интерес на патриотарщината тъкмо от вида на Божидар Димитров.
Ето за какво неслучайно през декември 2013 година на тръгналата от него през годините и в унисон с приказките му едностранчива декларация срещу „ турския геноцид “ в Тракия, се върза доста народ с университетски трофеи, или както се показват някои медии - „ изтъкнати учени “, измежду които несъмнено и „ проф. Божидар Димитров “.
Общата лодка на статуквото
Като цяло самата визия за съществуваща действително и можеща да бъде пипната и изживявана от всички, към които тя се адресира като „ български народ “, единна и непрекъсната „ История на България “, също сплотява изцяло и Бoжидар Димитров, и голямото болшинство професионални историци в страната.
Не единствено тъй като Димитров се е дипломирал в катедра с това име, а защото работещите в нея и голямото болшинство от българските историци, дружно със самия него, единно имаха вяра, че упоменатата История я има и като че ли може да бъде в действителност допряна, тъй като е нещо надали не материално и обективно обещано, идещо от вековете.
И Божидар Димитров, и болшинството от българските историци бяха през годините въодушевени от някакъв общ възторг. За тях „ свещена истина “ бе предпоставката за някакъв етнокултурен континуитет от незапомнени времена до наши дни.
И той, и те одобряват националната принадлежност за „ естествена “ даденост; проектират националните идентичности надалеч обратно във времето; мислят и виждат последователност на българската нация (народ) от ранното Средновековие до наши дни; нямат съответно отношение към природата, характера и правилата на средновековните страни и общества; склонни са до неразбираемост да модернизират предишното поради чисто модерни залози.
И той, и болшинството, към момента не преглеждат етничността като субективна и динамична категория, обвързвана с определяне и поддържане на граници сред групи, чието вътрешно наличие се променя. И той, и болшинството, не споделят, че в действителност предмодерните нации напълно не са езиково и културно еднородни.
И Димитров, и болшинството, напълно не позволяват и битие в предишното, и то в немалки мащаби, на равнодушие измежду елементарното население по въпросите на етническата и националната еднаквост.
Същото е ситуацията и с обща идеология сред мейнстрийма и Божидар Димитров за войните – Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора международна. Неслучайно преди години, когато се приготвиха голям брой документални филми и излъчвания за стогодишнината на Балканската война (например филмите „ На нож “, „ Трагедия и популярност “ и други) – техният възторг и участващи мастити имена от историческата просвета спокойно съжителстваха с описа на „ проф. Б. Димитров “.
Оказва се, че това мислене е много жилаво и изцяло е обхванало най-малко на обществено ниво и най-младата генерация историци. Твърде постоянно прочитайки нещо, човек се чуди дали сме 2023 година или сме си към момента в да речем към този момент далечната 1988 година
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
По време на комунистическия режим българската историческа просвета си има механизми за налагане на теоретичен консенсус. За това роля играят голямата институционална власт на началника, както и неговите връзки и зависимости по-нагоре в идеологическите отдели на Централен комитет на Българска комунистическа партия . Изградена е и цяла мрежа за идеологическо опекунство.
Подобни претекстове постоянно лежат и зад основаването на избрани научни звена. Думата си споделя и дисциплинаращата власт на координиращи и надзорни инстанции, както и построените смазани административни механизми и клиентелистки мрежи за осъществяване на научна политика във връзка с предишното.
Тези механизми биват задействани изключително при оформяне, въпреки и не постоянно с възторг, на така наречен „ общи мнения “ на историческата гилдия с цел да се отстоява битката на „ историческия фронт “.
Както научаваме през днешния ден от архивите на университетите, Института по история към Българска академия на науките, както и от отдел „ Наука и обучение “ при Централен комитет на Българска комунистическа партия, при написването на най-грандиозното дело на „ българския исторически фронт “ сред 60-те и 80-те години на XX в., а точно „ многотомната “ „ История на България “ (става дума за онази, от която трябваше да излязат 14 тома, а се появиха единствено 9, като множеството от тях остаряха още до момента в който излизаха), постоянно и по всички въпроси се е изисквало да има едно „ публично “ мнение, което да е „ общо “ за всички експерти.
Ако би трябвало да сме още по-точни при писането на „ многотомната “ е възприето мнението да има постоянно едно мнение, което да е публично и което да се назовава „ преобладаващо “. Вера Мутафчиева и в самото начало Страшимир Димитров може и да са имали особени и по-различни визии било по османското завземане, било към процесите на ислямизация, само че в „ многотомната “ надвиват възгледите на Петър Петров и Христо Гандев , тъй като се употребяват с поддръжката на отдел „ Наука и обучение “ при Централен комитет на Българска комунистическа партия, а даже и в самото Политбюро и в кабинета на Първия.
Ето за какво в случай че по някои въпроси има второ, друго мнение, то би трябвало да е ситуирано наложително в записка под (!) линия. Изборът формалното мнение от главния текст да се назовава „ преобладаващо “ е прекомерно ловък ход.
Той залага на склонността към конформизъм в човешката логика на психиката, на която не са неподвластни и историците, имайки поради залозите свързани с тяхното безпроблемно административно и научно израстване. Оттам и формалното мнение няма по какъв начин да не стане и в действителност „ преобладаващо “.
Новите „ мнения на историци “
Явно през тези десетилетия са били основани добра традиция и смазани механизми, защото в последно време те още веднъж бяха задействани. Проработиха и измежду по-младата и най-младата генерация историци.
Бяхме очевидци на завалели един след различен документи по най-различни въпроси, които демонстрираха „ формалното “ мнение, очевидно ползващо се и с поддръжка свише. Първо пристигна „ общо мнение “ за фашизма . Последва го и такова за антисемитската политика на страната и депортацията на евреите от „ новите земи “ (наричат го „ по отношение на политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората международна война “).
Първото " общо мнение " ни убеждава, че фашизъм на власт в България през втората половина на 30-те и началото на 40-те години на 20 в. няма
Първото „ общо мнение “ е несъмнено по-добро и прекомерно добре изпипано. В него, за разлика от историците по „ Татово време “, проличава и едно положително познаване на литературата по света върху фашизма и фашизмите. То относително много аргументирано ни убеждава, че фашизъм на власт в България през втората половина на 30-те и началото на 40-те години на 20 в. няма.
Режимът е показан с неговата безпартийна властническа природа, в която се откроява водещата роля на цар Борис Трети . С право са изтъкнати провежданите парламентарни избори (но без политически партии), както и въпреки и лимитираните благоприятни условия за прояви на опозицията.
С сходен мироглед мъчно биха отказали да се съгласят редица експерти. Ала въпреки всичко комфортно се пропуща, че без да е станал фашистки, нацистки или тоталитарен, безпартийният властнически режимът възприема някои обособени детайли от фашизма и нацизма.
Това проличава от присъединяване на фигури като Петър Габровски , Александър Сталийски и Александър Белев в ръководството на страната; в активността на казионната младежка организация „ Бранник “ ; в съюза след 1 март 1941 година с Третия райх; в антиеврейското законодателство; в редица възгледи отразени в дневника на премиера проф. Богдан Филов ; в обезпечената от българската власт логистика за депортацията на 11 343 евреи от „ новите земи “. Въпреки сложната оспоримост на главните изказвания, неохотата да се приказва по последните тематики мъчно би могла да се скрие и надали е инцидентна.
Второто „ общо мнение “, за разлика от първото, към този момент много неумело се пробва да вади странични причини, които нямат отношение към обстоятелството, че за евреите от „ новите земи “ са направени описи от българската страна.
Самите беззащитни евреи са били „ вдигнати “ (арестувани измежду нощ дружно с деца, старци и родилки и приканени за половин час да вземат най-необходимото) след постановления на българския Министерски съвет. Непосредствената акция е дело на българската полиция координирано с българската войска и българските окупационни управляващи.
„ Вдигнатите “ евреи са били превозени от Български държавни железници до етапните им лагери в Дупница , Горна Джумая (Благоевград) и Скопие и конвоирани от хора с български униформи до Лом и Скопие. Оттам са били предадени на нацистите и откарани на заличаване в концлагера Треблинка .
Това неподлежащо на скриване съучастничество на българската страна в депортирането е наречено в „ общото мнение “ „ присъединяване “, само че „ единствено в предварителния стадий на тази акция “.
Словесните пируети в това общо мнение доста припомнят на сходни през отминалите години, когато трябваше да се извини отговорността на българската страна за така наречен „ Възродителен развой “
Словесните пируети в това общо мнение доста припомнят на сходни през отминалите години, когато трябваше да се извини отговорността на българската страна или на българската историческа просвета за така наречен „ Възродителен развой “ – от Петър Петров , през Илчо Димитров до Искра Баева и Евгения Калинова . И там тези, дето в прав текст споделяха, че „ Възродителния развой “ е чудовищно закононарушение, все не виждаха „ по-общия подтекст “.
„ Общите мнения “ с Божидар Димитров
Защо се стига дотук? Случилото се с реализиране на познатите от комунистическия режим „ общи мнения “ не трябва да ни изненадва. През последните посткомунистически десетилетия известните исторически познания в България се лееха от националистическите обществени участия на Божидар Димитров и другите други телевизионни формати отдадени на предишното.
И въпреки като по предписание професионалните историци да се изказваха с някакво неуважение към шефа на Националния исторически музей, то още преди шест години написах, че като цяло несъмнено можем да приказваме за неналичието на прекомерно бездънен кардинален, идеологически или честен спор сред Божидар Димитров, от една страна, и голямото болшинство от тях, от друга.
Експертността се жертва от голямото болшинство в интерес на патриотарщината от вида на Божидар Димитров
Българската историография и българската историческа гилдия и до момента не може да реши несъгласието сред експертност, от една страна, и „ родолюбие “, от друга. Затова постоянно експертността се жертва от голямото болшинство в интерес на патриотарщината тъкмо от вида на Божидар Димитров.
Ето за какво неслучайно през декември 2013 година на тръгналата от него през годините и в унисон с приказките му едностранчива декларация срещу „ турския геноцид “ в Тракия, се върза доста народ с университетски трофеи, или както се показват някои медии - „ изтъкнати учени “, измежду които несъмнено и „ проф. Божидар Димитров “.
Общата лодка на статуквото
Като цяло самата визия за съществуваща действително и можеща да бъде пипната и изживявана от всички, към които тя се адресира като „ български народ “, единна и непрекъсната „ История на България “, също сплотява изцяло и Бoжидар Димитров, и голямото болшинство професионални историци в страната.
Не единствено тъй като Димитров се е дипломирал в катедра с това име, а защото работещите в нея и голямото болшинство от българските историци, дружно със самия него, единно имаха вяра, че упоменатата История я има и като че ли може да бъде в действителност допряна, тъй като е нещо надали не материално и обективно обещано, идещо от вековете.
И Божидар Димитров, и болшинството от българските историци бяха през годините въодушевени от някакъв общ възторг. За тях „ свещена истина “ бе предпоставката за някакъв етнокултурен континуитет от незапомнени времена до наши дни.
И той, и те одобряват националната принадлежност за „ естествена “ даденост; проектират националните идентичности надалеч обратно във времето; мислят и виждат последователност на българската нация (народ) от ранното Средновековие до наши дни; нямат съответно отношение към природата, характера и правилата на средновековните страни и общества; склонни са до неразбираемост да модернизират предишното поради чисто модерни залози.
И той, и болшинството, към момента не преглеждат етничността като субективна и динамична категория, обвързвана с определяне и поддържане на граници сред групи, чието вътрешно наличие се променя. И той, и болшинството, не споделят, че в действителност предмодерните нации напълно не са езиково и културно еднородни.
И Димитров, и болшинството, напълно не позволяват и битие в предишното, и то в немалки мащаби, на равнодушие измежду елементарното население по въпросите на етническата и националната еднаквост.
Същото е ситуацията и с обща идеология сред мейнстрийма и Божидар Димитров за войните – Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора международна. Неслучайно преди години, когато се приготвиха голям брой документални филми и излъчвания за стогодишнината на Балканската война (например филмите „ На нож “, „ Трагедия и популярност “ и други) – техният възторг и участващи мастити имена от историческата просвета спокойно съжителстваха с описа на „ проф. Б. Димитров “.
Оказва се, че това мислене е много жилаво и изцяло е обхванало най-малко на обществено ниво и най-младата генерация историци. Твърде постоянно прочитайки нещо, човек се чуди дали сме 2023 година или сме си към момента в да речем към този момент далечната 1988 година
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ