Боже, избави България!
Последните мигове на Апостола са една от най-разтърсващите драми в българската история. Последната среща на Васил Левски с майка му става на 6 декември 1872 година преди да се насочи за Ловеч през заснежения Балкан, с цел да прибере архива на локалния революционен комитет.
Гина Кунчева била куражлия жена и в никакъв случай не показвала тъгата, загнездила се в душата й. При срещата й с Васил тя обаче усетила с безпогрешния си майчин инстинкт, че може би това е последната им среща и се разплакала.
Левски обезпокоен я попитал " Защо плачеш, мамо? ", на което тя отвърнала " От наслада сине, от наслада ".
На 24 декември Левски идва в Ловеч. След като взема архива, го зашива в самара на коня си и на 26 декември, съпроводен от Никола Цвятков, потегля към Търново.
На 27 декември Дяконът е хванат от турската полиция в Къкринското ханче. След това заптиетата го откарват в Търново, където е разпознат.
От остарялата българска столица, конвоиран от конни заптиета, той е отведен в София. По пътя Левски на вятъра се надявал, че ще бъде освободен от своите съидейници...
На 22 януари в Цариград султанът подписва ферман, потвърждаващ смъртната присъда.
На 18 февруари 1873 година присъдата е изпълнена в покрайнините на София.
Малко преди да бъде обесен, Апостолът се изповядва пред поп Тодор, който се доближава към него и не смее да го огледа в очите, тъй като се срами от личното си безволие.
Левски с нищо не демонстрира че го познава. По-късно свещеникът си спомня: " Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен. "
Изповедта стартира, Левски първо се прекръства. След това споделя: " Всичко, което съм правил, съм правил за България! " Помолва за амнистия Бога и народа, и признава, че е умъртвил едно момче. Поп Тодор го изслушва и стартира да чете молитва, само че Левски го прекъсва и споделя: " Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий ". След малко безмълвие прибавя: " Моли се отче не за мене, а за Отечеството, България! "
Докато изрича тези думи бил студен, само че внезапно изплаква. Очите му се напълнили със сълзи. Изповедта свършва. Поп Тодор се отдалечава, запазил вечно загатна за разплаканите очи на Дякона.
Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето отдолу под краката му, той извикал:
" БОЖЕ, ИЗБАВИ БЪЛГАРИЯ! "
През 1883 година, събирайки документи и мемоари за книгата си " Васил Левски. Дяконът. Черти от живота му ", Захарий Стоянов научава, че е жив и живее в София свещеникът, който е дал светото причестяване и е изповядал Левски в деня на обесването му. Името му е Тодор Митов, иконом, архиерейски наместник и настоятел на митрополитската черква ДСвети КралФ, днешната ДСвета НеделяФ.
Въпреки че е привършил ръкописа си, Захарий Стоянов не изпуска опцията да получи нови достоверни свидетелства. Намерил свещеника, той си записва целия диалог, трансформирал се в годините в безценен документ за последните часове от живота на Апостола.>
Гина Кунчева била куражлия жена и в никакъв случай не показвала тъгата, загнездила се в душата й. При срещата й с Васил тя обаче усетила с безпогрешния си майчин инстинкт, че може би това е последната им среща и се разплакала.
Левски обезпокоен я попитал " Защо плачеш, мамо? ", на което тя отвърнала " От наслада сине, от наслада ".
На 24 декември Левски идва в Ловеч. След като взема архива, го зашива в самара на коня си и на 26 декември, съпроводен от Никола Цвятков, потегля към Търново.
На 27 декември Дяконът е хванат от турската полиция в Къкринското ханче. След това заптиетата го откарват в Търново, където е разпознат.
От остарялата българска столица, конвоиран от конни заптиета, той е отведен в София. По пътя Левски на вятъра се надявал, че ще бъде освободен от своите съидейници...
На 22 януари в Цариград султанът подписва ферман, потвърждаващ смъртната присъда.
На 18 февруари 1873 година присъдата е изпълнена в покрайнините на София.
Малко преди да бъде обесен, Апостолът се изповядва пред поп Тодор, който се доближава към него и не смее да го огледа в очите, тъй като се срами от личното си безволие.
Левски с нищо не демонстрира че го познава. По-късно свещеникът си спомня: " Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен. "
Изповедта стартира, Левски първо се прекръства. След това споделя: " Всичко, което съм правил, съм правил за България! " Помолва за амнистия Бога и народа, и признава, че е умъртвил едно момче. Поп Тодор го изслушва и стартира да чете молитва, само че Левски го прекъсва и споделя: " Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий ". След малко безмълвие прибавя: " Моли се отче не за мене, а за Отечеството, България! "
Докато изрича тези думи бил студен, само че внезапно изплаква. Очите му се напълнили със сълзи. Изповедта свършва. Поп Тодор се отдалечава, запазил вечно загатна за разплаканите очи на Дякона.
Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето отдолу под краката му, той извикал:
" БОЖЕ, ИЗБАВИ БЪЛГАРИЯ! "
През 1883 година, събирайки документи и мемоари за книгата си " Васил Левски. Дяконът. Черти от живота му ", Захарий Стоянов научава, че е жив и живее в София свещеникът, който е дал светото причестяване и е изповядал Левски в деня на обесването му. Името му е Тодор Митов, иконом, архиерейски наместник и настоятел на митрополитската черква ДСвети КралФ, днешната ДСвета НеделяФ.
Въпреки че е привършил ръкописа си, Захарий Стоянов не изпуска опцията да получи нови достоверни свидетелства. Намерил свещеника, той си записва целия диалог, трансформирал се в годините в безценен документ за последните часове от живота на Апостола.>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ