(Portrait of a Young Woman“, 1896, by Paul Gauguin) Мултиплена

(„ Portrait of a Young Woman “, 1896, by Paul Gauguin)

Мултиплена склероза

От тази болест в Германия са наранени над 50 000 души, а в света повече от два милиона. В северните региони заболелите са повече спрямо Юга, като дамите имат доста „ преимущество ”. Настъпването на заболяването е сред двадесетата и четиридесетата година, като следите могат да се проследят обратно във времето чак до детската възраст. Още самото название „ мултиплена склероза ” е многозначително. Преведено от латински, то значи: множествени втвърдявания. Този медицински израз, отнасящ се до нервната система, също толкоз тъкмо характеризира и психологическия портрет на засегнатия. Последният демонстрира към себе си и света изключителна неотстъпчивост, постоянно изразяваща се в фамилиарност към личните потребности и показваща твърди и непоколебими правила и морални показа. Втвърдяванията на централната нервна система нерядко онагледяват закостеняването на централни житейски тематики. Нарушените връзки сред обособените нерви и най-много сред нервите и мускулите имат за сходство неконтактността на пациентите и снижената им подготвеност за другарство, обвързвано със личните им витални потребности и условията на външния свят. Медицината не е изяснила изцяло телесната база на мултиплената склероза. Със сигурност е открито демиелинизиране, което води до загуба на проводимостта на нервите.

Болестната картина има толкоз доста лица и признаци, че първоначално от време на време се диагностицира неправилно. Веднъж сложена, диагнозата постоянно бива премълчавана от научната медицина заради своята безпощадност и невъзможността за лекуване. Подобна процедура е по принцип съмнителна, а при заболели от мултиплена склероза - изключително безсмислена, тъй като даже и без диагноза обстановката им е безнадеждна заради тяхната душевна заложеност. Понеже претендират за отлична работа и стопроцентово осъществяване на всичко, а също така са склонни да търсят цялата виновност в себе си, многостранните им провали провокират у тях обезсърчение. Ако от време на време се случи да узнаят диагнозата си, те я одобряват напряко с облекчение, тъй като тя дефинитивно ги освобождава от тежестта на симулацията и себепотискането, като съставлява предлог най-малко краткотрайно да изоставят своя перфекционизъм. Оттук нататък не са длъжни да могат всичко.

Тенденцията да стиснеш зъби и самичък да поемеш виновността - в композиция и с несъмнено упоритост - е още една заплаха при вероятните тълкувания. Тук още веднъж би трябвало да подчертаем, че в никакъв случай не става дума за оценка - даже в случай че наподобява по този начин заради несъвършенството на езика, - а постоянно за пояснение. Ако посредством всички тези феномени разтълкуваме живота си, той не става по-добър или по-лош, а придобива значение.

Въпреки своето разнообразие признаците характеризират един главен принцип. Често изпитваната мъчителна сензитивност на гръбначния дирек се предизвиква от протичащи в дълбочина възпалителни процеси. Те загатват за тленен спор във връзка с откровеността, който ни демонстрира, че тя е обвързвана с изправяне и проява на неотстъпчивост. В тази връзка могат да се преглеждат и други мъчителни чувства. Мнозина от засегнатите се оплакват от болки в стъпалата, което демонстрира компликацията на поетия от тях път - освен това доста постоянно не и персонално техен. Болките в краката в действителност могат да ги вдигнат на крайници - и фактически обясняват какъв брой мъчно е да издържиш по поетия път. Тези болки те принуждават да слезеш на земята и да приемеш личната си мъчителна уязвимост. Твърдението, че болестта протича безболезнено, в ушите на засегнатите би трябвало да звучи убийствено.

Смущенията в чувствителността показват, че заболелите към този момент са безчувствени в разнообразни области на тялото и по този метод повече не възприемат нищо. Дори когато лекарят ги заплашва с убождане, той не реализира резултат. Болните към този момент не възприемат и напряко са изключили даже за неща, които ги допират застрашително и заплашват с пострадване. Действително можем да приказваме за изключване от външния свят и неговите въздействия. Подобно изключване може да се следи и при други признаци - като да вземем за пример намаляване и даже цялостно изгубване на рефлексите. Те съставляват най-простите отговори на нервната система във връзка с дразненията. Лишените от рефлекси хора са изгубили - или предали - най-старата и наследствено добита опция за реакция към околната среда. Те в същинския смисъл на думата са ареактивни. Колкото и да бъдат възбуждани, те са като онемели и към този момент не дават отговор на житейските въпроси и условия. На това положение подхожда апатията, която постоянно настава през избрани интервали от време. По своето словесно значение думата „ незаинтересованост ” отива още по-далеч, тъй като значи „ не-страдание ” - от гръцкото „ а ” - не, и „ patos ” - страдалчество. По този метод с изключение на типичната инертност тя показва отвод от присъединяване и отвращение за изстрадване на живота. Пациентите в действителност се пробват да се отнасят уместно към всички, само че без лично присъединяване. Пък и по какъв начин биха могли да бъдат съпричастни на непознатия живот, когато не съчувстват и на своя личен - както прочее потвърждават и нарушаванията в чувствителността. Усещанията за оглушаване постоянно съставляват първите признаци и могат да настъпят толкоз постепенно и незабележимо, че засегнатите прекомерно късно осъзнават своята обстановка.

Всичко това съвсем постоянно е съпроводено с настъпваща загуба на сили. Пациентите последователно виждат своето лично напрежение и съвсем не са в положение да извършват даже и ежедневните действия. Животът им е станал безпределно под напрежение в най-истинския смисъл на думата. Накрая те постоянно не съумяват даже да поместят крайник. В метафоричен смисъл към този момент не могат да помръднат, връхлитащата уязвимост пречи на техния житейски прогрес и израстване без значение от съществуващите упоритости. С съответния факт, че краката към този момент не могат да носят, тялото алармира за изгубената носимоспособност на личните житейски основи.

Външната телесна парализа е отпечатък на вътрешното. В началото пациентите постоянно се пробват да се заловят за живота, да се захванат за всяка сламка. Дори когато от дълго време се подпират с бастун в метафоричен смисъл, те по опция отхвърлят помощта на сходна спомагателна опора, която в действителност уголемява тяхната витална база. Както бастунът, по този начин и толкоз ужасният инвалиден стол биха могли да донесат несравнимо облекчение, в случай че пациентите въобще са съгласни да одобряват помощ. Намаляващата мощ, предизвикваща даже парализиране на пръстите и ръцете, демонстрира в действителност неналичието на мощ за справяне със личния живот. Невъзможно е да се захванеш за нито едно от двете равнища. На парализата подхожда и вътрешното въодушевление, което също се усеща парализирано.

На цялостната картина дава отговор и постоянно настъпващата сковаваща отмалялост. Някои пациенти спят до шестнадесет часа в денонощието и по този метод проспиват половината от живота си. След късното пробуждане те са като упоени. Точната характерност на това положение е апатия към личния живот и потребности. Усещаната повреденост демонстрира разтрошаване на житейския ход и че следването на задачата към този момент не може да се прави със лични сили. Наистина народът споделя, че умората не е болест, само че тази нейна форма, обхващаща цялостния живот, към този момент излиза отвън границите на естествената отмалялост, резултат от цялостно отдаване на силите. Очевидно на помощ идва и несъмнено предпочитание за отбрана от бурния живот, която другояче е надълбоко изтласкана в тялото. Пациентите постоянно удостоверяват, че с най-голямо наслаждение биха проспали цялата тягост. От друга страна обаче, изразходването на силите постоянно е изключително огромно. За пациента всичко е толкоз с напрежение, че и дребните привидно неща безпределно го уморяват. И кухненският нож наподобява тежък като камък. Тези „ оловни тежести ” загатват за вътрешна повинност, натоварваща пациента и в метафоричен смисъл. Прокрадва се подозрението, че съществува някаква пробойна, от която силата просто изтича. Медицината евентуално е разкрила тази дупка - проучванията на имунната система допускат, че в основата си мултиплената склероза е едно автоимунно заболяване. Всички свои налични сили пациентите изразходват в борба със самите себе си, тъй че за външния живот остава прекомерно малко.

Други признаци засягат пикочния мехур - оня орган, посредством който можем да се разтоварим и да упражним напрежение. Мнозина пациенти с мултиплена склероза и тук показват уязвимост. Те не могат да задържат водата си, т. е. пикочният мехур се изпуска при най-малките мотиви. Симптомът наложително ни връща към интервала на ранното детство и неспособността за управление както на телесните функционалности, по този начин и на личния живот. Онези неизплакани сълзи, за които болните от мултиплена склероза не могат да признаят заради отсъствието на реакции и блокирането на възприятията, те изпускат някъде долу, където никой не вижда. При изцяло изразено заболяване този изтласкан встрани рев може още веднъж да се трансформира в същински, в случай че скритите в тялото защитни ограничения се срутен. В такива случаи нерядко се стига до същинска плачливост, която за никого не е толкоз конфузна, що се касае за засегнатия. При най-малката дреболия - някоя разтърсваща кино сцена или нещо сходно - толкоз дълго сдържаната душевна вълна се освобождава в потоци от сълзи. Или пък сълзите текат непрекъснато и демонстрират на пациента нуждата от търсене и разкриване на душевната влага. Изсушеният откъм усеща живот явно не подхожда на тяхната съдба и непрестанно влажните очи демонстрират вътрешно затрогване. Това по принцип се отнася до безчувствеността и твърдостта, обърнати към външното. Там, където дигата се скъса, пораждат чувствени прояви, които демонстрират и един друг човек.

Един от присъщите признаци за кардиналното положение на душата е задържането на всичко, натрупало се в нея. Прибавящите се проблеми на говора са илюстрация на същата драма. Затрудненият избор на думи демонстрира, че на пациентите не им доближават думите. Те са онемели. Тяхното себеизразяване е мъчително нарушено, откакто съставянето на обвързвано изречение става проблематично. Затрудненията в опазване на смисъла при образуването нацяло и вътрешно хармонично изречение обяснява като последваща характерност нарушаването на цялостния общ смисъл. Координацията сред взаимно подвластните елементи е нарушена. Воденият живот е несъответстващ със личната същина. Координационните проблеми са решаващи и в други области. Те затрудняват пациентите още преди настъпването на парализата и провокират типичната несигурна пиянска походка. Засегнатите се клатушкат из живота и напълно лимитирано могат да употребяват своите мускули. Тази неспособност за самоопределение участва въобще. Заболяването протича в толкоз непредвидими тласъци и редуващи се върхове и падове, че пациентите могат да разчитат само на момента.

На телесно равнище засегнатата слаба страна съставлява връзката сред нерв и мускул. Според научната медицина при мултиплената склероза става дума на първо място за дегенеративно нервно-мускулно инфектиране и затова за продължителен спор в свързващата точка сред осведомителните проводници и двигателните органи. Провеждането на известията е сложено под подозрение. В случаите на усложнение при намиране на думите пациентът не може да изпрати информация на своите сътрудници и по този метод губи основна опция за въздействие върху близките. Той не е в положение да командва думите си в същата степен, в каквато и към този момент не може да се повлияе от тях. За хора, които вътрешно желаят да управляват всичко, неналичието на вербален надзор съставлява ужасна опасност. В тази наклонност към надзор и въздействие е залегнало и обяснението за изключително високата степен на организираност както на обособените пациенти с мултиплена склероза, по този начин и на цялата обвързвана със ориста им общественост. Чрез своите кардинални старания те даже постоянно оказват помощ на други заболели. Пациентите, които към този момент са преодолели своите лични проблеми, най-добре намират поле за изява на своята вътрешна същина. Доколкото тя не е употребена като отклоняване от личната задача, а като огледало за различаване на други заболели, тя може да се яви като чудотворно позволение. В подобен смисъл се преглеждат и проблемите на паметта. Пациентите към този момент не могат да запомнят и да запазят спомен, а по този метод и да вземат участие в диалог. Те към този момент не са виновни и не са в положение да дадат съответен отговор; нито на своя събеседник, нито на живота. Очевидно е, че който не дава отговор, не може и да носи отговорност. Онова, което толкоз сполучливо показва картината на болестта, дейните и амбициозни пациенти не желаят да признаят и даже постоянно се съпротивляват да виждат тази своя неработоспособност, която от своя страна отстранява и правното обвързване за лична отговорност.

Липсата на опция за централизация демонстрира неспособността за придържане към тематиката. Пациентите с мултиплена склероза демонстрират кардинална податливост към твърдо отстояване на позиция, при което обаче съвсем не са в положение да я пазят пред другите или даже единствено да я показват. Претенцията им за твърдо разбиране и честност към правилата стига до неотстъпчивост и даже до твърдоглавство. Отслабналата дарба за централизация е един физически опит за самопомощ - също както и преливането на пикочния мехур. При отсъствието на централизация за засегнатия става невероятно да остане дълготрайно в своите нормални коловози.

Действителността неусетно се мери „ с двоен критерий ”. Двойственият взор демонстрира, че някой се пробва да живее по едно и също време в два несъвместими свята. Но светът на личните потребности не може да се сплоти с този на близките условия, заради което множеството пациенти неумишлено вземат решение фрапантно да лимитират личните си усеща и усещания - или да не поемат в себе си нищо повече. Но двойствените облици демонстрират, че личните показа не престават да съществуват в сянка и оттова да влизат в конкуренция с външния свят. Пациентите с мултиплена склероза са ненапълно деца на два воюващи между тях свята. Те не могат да навлязат изцяло в нито един от тях и просто седят сред два стола. Две невъзможни за припокриване усещания постоянно провокират у някого виене на свят. Механизмът е същият както при морската болест. Очевидно става дума за замайване.

Тук можем да причислим и постоянно настъпващите нарушавания на равновесието, показващи незадоволителна душевна естетика на пациентите. Те постоянно разказват изплъзването на почвата под себе си - дали не и на самата витална основа? - и тогава би трябвало да преодоляват преносими пясъци или да балансират като въжеиграчи. Чувството да изгубиш почва под краката си като пийнал демонстрира нестабилния и обезсърчителен контакт със личните устои и с корените на душевната основа. Страхът пред рухването от тясното мостче демонстрира опасността на живота и близостта на бездната при прехода из стръмните урви. Наистина с напредването на болестта се усилва и заплахата от клатушкане в пропастта.

Самите наранени не осъзнават потискането на всички свои витални импулси, реакции и отговори на живота. Ако от време на време настъпи усещане, то най-често се появява като свръхкомпенсация и изключително демонстративна жадност за живот. Сковаността и твърдо откритите показа контрастират със склонността към сгода на всички. Тогава пациентите занемаряват личните си потребности, което ги кара вътрешно да настръхват. Все повече неспособни да се постановат и да показват експанзията си, те я насочват във вътрешността към себе си. Медицинското пояснение ма мултиплената склероза като автоагресивно заболяване в действителност изяснява мястото на изгубване на силата. Терапията познава някои типични изказвания като да вземем за пример: „ Бракът ми беше същинска всеотдайност ”, „ Винаги съм се подчинявал ”, „ Никога не съм си разрешавал нищо ”, „ Направо се влачех по стомах ” или „ Толкова се отдалечих от себе си ”.

В последна сметка разрешаването се състои в себеотдаването на заболяването - да приемеш отправената от тялото насила и да се оставиш на случая. Борбата се трансформира в съществена задача. Незаявената гласно нужда на пациентите с мултиплена склероза: да възнамеряват всичко съгласно личните си показа, да насочват и управляват - тя се управлява от ориста. Едва при сполучливо отделяне от претенциите на близките ще се заприказва за отскубване на заробващия и в началото толкоз избавителен нарцисизъм и за подчинението на по-висшата воля. „ Да бъде не волята ми, а Твоята воля! ”. Преди обаче този върховен набожен блян да получи своя късмет, е належащо да стъпим на краката си вътрешно. Потребността от себеутвърждаване живее в сянка и съвсем напълно се изживява посредством болестните признаци. С диагнозата „ мултиплена склероза ” се упражнява една мощ, която рядко се среща, само че постоянно се оспорва. Тук задачата към този момент не би могла да се съдържа в по-нататъшното съблюдаване на условията, сложени от близките, а на първо време в откликване на личните потребности и в последна сметка на божествените, респ. на единството и смисъла на „ Да бъде волята Ти! ”

Себеотдаването в интерес на близките би могло да работи лечебно единствено когато сляпата смиреност и нежелателните последици на заболяването се трансфорат в непринудено и доброволно вътрешно съучастничество, което постоянно се случва, когато пациентът се застъпва за свои братя по страдалчество. Чрез свръхнарасналата нужда за сън и настъпилата парализираща отмалялост освен се акцентира нощната - или женската - страна на денонощието, само че и горещата молба на пациента към нея. В витална задача се трансформират личните усеща, фантазиите, фантазиите и тяхното витално пространство. Болката в гръбначния дирек насочва вниманието към битката за осъществяване и налагане на личната линия и към тематиката за откровеността, която припомня за себе си и в други признаци. Освен това склонността към самозабравяне съдържа и предизвикателство за съучастничество в заобикалящите събития, за подозрение в измамността на личните морални показа и правила и за повторното оживление на провокираната от тях вдървеност на гледната точка. Важно е да се разклатят и напряко да се раздрусат познатите дейности и твърдо открити показа, които предхождат някого и по този метод му заграждат пътя.

Между другото двойствените облици показват, че с изключение на нормалната съществува и друга реалност и че животът в действителност има двойно дъно. Едва когато се доверим на това второ равнище, на божествения проект, съдържащ в себе си всички човешки проекти, може да израсне онази убеденост в личните сили, която толкоз липсва на пациентите с мултиплена склероза.

Преливащият пикочен мехур желае да подскаже свободно да излеем сълзите си и при всяка опция да разтоварваме свръхналягането на душевното запушване. Възбуденият пикочен мехур насочва вниманието ни към споровете, свързани с тематиката „ изпускане ". Задържането на урината символизира изцяло въздържане и отдръпване от взаимоотношения със света, което ни подсеща да си спомним за себе си и да използваме душевните сили за лични цели; вместо да се сдържаме и отдръпваме, да се досещаме и вглеждаме в себе си.

В тази посока насочват и нарушаванията във усещанията: възприятието за личното тяло и способността за чувство на външното би трябвало осезаемо да изтласкат от съзнанието на засегнатия целия външен свят с всички негови условия. Като задача остава чувството и почувстването на незадоволително доловения до момента вътрешен свят. Указанието за превръщане към вътрешното може да се прочете в случаите на проявяване на парализата. Ако краката към този момент не ни държат, явно не трябва повече да се втурваме в света и да прекратим това бягане поради другите, респ. поради личното си признание. Единствената опция е насочването във вътрешността към себе си. Ако ръцете са безсилни, те явно не могат към този момент да си слагат за цел ръководството на света и полагането върху него на нашия личен щемпел. Напротив: поемането на личния вътрешен живот в свои ръце става допустимо и се трансформира в първостепенна задача.

Възможно най-далечното назад позоваване води към прастарите архетипови мостри, познати от митовете и религията. По този метод най-всеобхватната задача, появяваща се на хоризонта при всяко заболяване, е крайното позоваване върху духовната и душевната прародина на човечеството. При съществуването на признаци, които заплашват да прекратят или фрапантно да лимитират живота, тази задача придобива изключително значимо значение. При болест като мултиплената склероза, която посредством признаците си толкоз упорства за назад връщане към себе си и личния вътрешен свят, тази тематика е подчертана в допълнение. По този метод засегнатите биват приближавани до религиозното-обратната връзка към произхода в набожен смисъл. А великите въпроси на човешкото идват от царството на сенките и се насочат към светлината на съзнанието. И те са следните: „ Откъде пристигам? ”, „ Накъде отивам? ”, „ Кой съм аз? ”.

Из: „ Болестта като език на душата “, Д-р Рюдигер Далке, изд. „ Лик “, 1995 година
* „ Portrait of a Young Woman “, 1896, by Paul Gauguin;