Поетът на Англия, разказвачът на стихове, когото жените обичат до

Поетът на Англия, разказвачът на стихове, който дамите обичат до гибел... Животът на Тед Хюз е низ от любови, раздори, креативен рецесии и загуби. На обичаните дами и деца. 23 години след самоубийството на брачната половинка си, поетесата Силвия Плат, Хюз написа това писмо до сина си Ник (1986 г.). А самотата не пожалва даже него. Пред 2009-а, Ник Хюз поставя завършек на живота си. Думите на татко му остават.

(Ted Hughes, 1978, photograph by Bill Brandt)

Скъпи Ник,
Надявам се, че нещата се избистрят. Мина ми през мозъка предишното лято, че си под необичайно напрежение. Очаквам, като доста други, че ще прекараш живота си, колебаейки се сред свирепи взаимоотношения, които се трансформират в подземни клопки и неочаквани бягства в необятната независимост. Никой не е разгадал живота. Разгадаваш го, като остаряваш, когато достигаш до точката, в която си опитал толкоз доста, че по някакъв метод можеш да пожертваш някои неща по-лесно и ставаш по-толерантен към възприятието за владеене и по-широко приемаш болките и загубите. Дойдох в Америка, когато бях на 27 и живях по този начин, като че ли в чорап - живях там с майка ти. Нямахме доста другари, не и близки, и никой от нас в никакъв случай не правеше нещо, което другият не желаеше да направи с цялото си сърце /това означаваше, Николас, че срещите с дами сред 17 и 39 бяха изключени. Майка ти пропъди всичките си остарели другари, приятелки, ако някоя от тях се спре на мен - евентуално. И в случай че тя ме видеше да приказвам с някоя студентка, аз бях съден. Глупаво от нейна страна и неуместно от моя страна да я предизвиквам да мисли, че нейните закони имат смисъл. Но множеството хора са идентични (бях много благополучен да пребивавам по този метод няколко години).

Тъй като единственото нещо, което двамата искахме, беше да пишем, животите ни изчезваха в празната страница. Моите три години изчезнаха като дрямката на Рип Ван Уинкъл. Защо не изследвах Америка тогава? Толкова желаех! Десет години по-късно можехме да го създадем, тъй като до тогава щяхме да сме се научили, може би, че един човек не може да живее в магическия кръг на различен като обаян пандизчия.
Затова използвай опцията да разгледаш и да напълниш дробовете си с тази фантастична земя, до момента в който си още там. Това беше най-любопитната и забавна записка, която си правил за възприятие - от време на време, прекомерно детинско (в избрани ситуации). Николас, не знаеш ли за хората този първи и най-съществен факт: всеки един човек е - и го осъзнава мъчително във всеки един миг - към момента дете. Да премине оттатък възрастта от към осем, не е разрешено на този примат - с изключение на в доста специфичен случай, който ще се опитам да обясня.

Когато пристигнах до езерото Виктория, за мен беше много явно, че в някои от най-важните обстановки ти си доста по-зрял от мен. И твоята автономия, твоята самостоятелност, твоята нормална храброст да разкриваш себе си пред нови хора, даже в напрегнати обстановки, и твоята феноменална дарба да изпълняваш проектите си до последния на практика подробност (знам, че може би ти нямаш такова възприятие, само че по този начин наподобява за нас, останалите, които просто гледат със завист) е тип същинска зрялост, до която може би един на хиляда ще се приближи. Но в доста други случаи, явно ти към момента си дете - и по какъв начин е допустимо да бъде иначе, та ти си самичък измежду човечеството?
Това е нещо, което хората не разискват, тъй като множеството хора го осъзнават като обща рецесия на възприятието на некомпетентност или безпомощна взаимозависимост, или безсмислена самота, или възприятието на липса на задоволително мощно его да посрещнеш и овладееш вътрешните стихии, които идват от непредвиден ъгъл. Но малко на брой осъзнават, че това в действителност, е страданието на детето у тях. Обикновено това дете е извънредно изолирано, неразвито малко създание. Било е облечено със защитна ризница, в никакъв случай не е взело участие в живота, в никакъв случай не е плувало в живеенето, не се е набърквало в човешките връзки, в никакъв случай не му е била давана отговорност да се бори с рецесиите. И вероятно в никакъв случай не е живяло същински. И това малко създание стои там зад бронята, гледайки през цепнатините. И вътре в себе си то към момента е незащитено, некомпетентно, неопитно.
Всеки един човек е уязвим от ненадейно проваляне в най-съкровеното си прочувствено Аз. Във всеки един миг, зад прилежната привидна маска на възрастните, целия свят на тяхното детството е като чаша вода, преливаща на ръба. И в действителност, детето е единственото същинско нещо у тях. То е тяхната човещина, тяхната същинска характерност, единственото, което не може да разбере за какво е родено и което знае, че ще би трябвало да почине - без значение на какъв брой препълнено място - единствено. То има всички качества на живота. То е центърът на всяка допустима магия и признание. Каквото не идва от това създание, не си коства да бъде притежавано...
Така е... Чувството в самото него, в това малко създание е това, което има значение. Но когато това изкуствено второ Аз превземе контрола върху живота на осемгодишна възраст, и изхвърли същинското, уязвимо, суперчувствително, страдащо Аз назад в яслите, то лишава от подготовка този дребен пандизчия. И по този начин, когато животът го изненада и внезапно подправеното Аз на акомодациите потвърди, че е несъответстващо и се проваля в опитите си да се защищити от офанзивата на суровите прекарвания, това вътрешно Аз е хвърлено на фронтовата линия - импровизирано, с всичките си детски ужаси в ушите.
И въпреки всичко това е моментът, който то желае. Там то се съживява, даже и единствено, с цел да бъде смазано, комплицирано и засегнато. Там то приканва личните си сили - не изкуствени, взети извън, а същински вътрешни сили, същинската си естествена дарба да се оправя, да се възползва, да се любува.
Това е парадоксът: единственото време, в което множеството хора се усещат живи, е когато страдат, когато нещо премаже тяхната нормална ризница и голото дете е изхвърлено на открито в света. Затова нещата, които са най-лоши за прекарване, са най-хубави за запомняне. Но когато това дете бъде заровено под предпазена черупка, то се трансформира в един от ходещите мъртви, в страшилище. Затова, когато осъзнаеш, че са минали няколко седмици и не си почувствал тази битка на детското ти аз ще знаеш, че са минали няколко седмици, без да срещнеш ново предизвикателство и без да израстваш, и че са минали няколко седмици към това да изгубиш връзка със себе си.

Единствената мярка на живота е, какъв брой от сърцето си хората влагат, какъв брой от страховете си пренебрегват, с цел да бъдат засегнати, хванати, или унижени. И единственото нещо, за което хората съжаляват е, че не са живели задоволително самоуверено, че не са вложили задоволително сърце, не са обичали задоволително. Нищо друго няма значение...
Имаше алегория за благородниците в една остаряла ирландски поема - " Той щеше да даде своя ястреб на всеки човек, който го пожелаеше, и въпреки всичко той обичаше своя ястреб повече, в сравнение с мъжете през днешния ден обичат своите булки. Ще оплаква куче повече, в сравнение с мъжете през днешния ден оплакват бащите си ".
Така мерим нашето същинско почитание към хората - по силата на възприятията, които ги раздрусват, по волтажа на живота, който могат да понесат, изтърпят и оползотворят. Край на проповедта. Както Буда споделя: " Живей като могъща река ". И както старите гърци са споделили: " Живей все едно твоите предшественици живеят още веднъж посредством теб ".

Снимки: independent.co.uk, printablecolouringpages.co.uk, thetimes.co.uk