Защо светофарите светят с червена, жълта и зелена светлина
По целия свят светофарите оказват помощ за поддържането на реда по пътищата, като алармират по кое време е време да се спре с алена светлина, да намалите скоростта с жълта или да минете – надлежно зелено. Докато цветовата скица в този момент ни наподобява изцяло явна, тя въпреки всичко би трябвало да е основана и измислена някак.
Ето по какъв начин стигаме тъкмо до тези цветове.
Комплексна немска апаратура с транспортни и велосипедни сигнали
Светофарите идват от железопътните системи от 1800 година По това време влаковите инженери се нуждаят от метод да знаят по кое време да спрат локомотивите и по кое време да понижат скоростта. Червеното надлежно е определено за прекъсване, защото множеството хора свързват цвета с нещо евентуално рисково или съществено. (По-важното обаче е, че аленото има най-дългата дължина на вълната в цветовия набор и може да се види от по-големи дистанции, което разрешава на машинистите да се заемат с инструкциите на цвета по-рано.) Те също по този начин употребяват бяла светлина, с цел да покажат, че може да се тръгне, и зелена светлина, когато би трябвало да се внимава.
Тази система работи, докато… не стопира да работи. Тъй като, с цел да се създадат две от светлините, се поставят цветни филтри, елементарно се получава комплициране, когато един от тези филтри падне и остане бяла светлина. Ако аленият филтър падне, да вземем за пример, машинистът ще види бялата светлина и ще реши, че е безвредно да тръгне, когато това не е по този начин. Една легенда споделя, че звездите в небето на хоризонта също могат да бъдат сбъркани със светлините, причинявайки злополуки. За да се избегне този проблем, бялото е отстранено и е добавено жълтото, с цел да се покаже внимание, а зеленото е изместено, с цел да алармира, че може да се потегля и минава.
В Англия железопътната система е призната и за пътните светофари, макар че механически няма авто трафик. Но хората са загрижени за конските каруци, които се движат из града и съставляват заплаха за пешеходците. Мениджърът на железниците Джон Пийк Найт вижда казуса и споделя на лондонската столична полиция, че има решение: семафорна система, която употребява сигнали, ръчно повдигани или спускани от полицейски чиновници, с цел да комуникира на водачите да спрат или да понижат. През нощта се употребяват червени и зелени светлини с газ. Заради газова детонация системата не устоя дълго.
До началото на 1900 година обаче към този момент е ясно, че би трябвало да се направи нещо дейно за придвижването по улиците. През 1913 година – годината, в която е показан Ford Model T – има повече от 4000 жертви по пътищата, доста вследствие на конфликти на кръстовища. Съединените щати употребяват правоприлагащите органи, с цел да управляват трафика, употребявайки семафорния способ на размахване на ръце, с цел да насочват транспортните средства.
Инженерът от Кливланд Джеймс Ходж предлага да се употребява системата на тролейбуса, с цел да се зареждат червени и зелени светлини като тези, употребявани в железниците. Тази система не употребява жълто, като чиновниците избират да издават звуков сигнал, с цел да уведомят водачите, че сигналът ще се промени. Едва през 1920 година служител на реда от Детройт на име Уилям Потс измисля трицветната система – алено, жълто и зелено. Няколко години по-късно светлините стартират да се трансформират на избрани шпации от време. А в случай че е алено, само че в близост няма трафик, водачът може просто да натисне клаксона, с цел да накара сигналът да се смени.
Не всички места обаче употребяват едни и същи цветове. За да се избегне комплициране, Федералната магистрална администрация постанова алена, жълта и зелена цветова скица през 1935 година Тя също по този начин дефинира насоки за пътните знаци и маркировки на тротоара, стандартизирайки доста от пътната информация.
