De Profundis: Васил Терзиев - не кандидат за кмет, а символ на липсващия български катарзис
Пламен Асенов, особено за Faktor.bg
Искам, не желая – би трябвало да обсъдя историята с Васил Терзиев като кандидат-кмет за София на тези партии, които сега минават за нещо като десни в България – Политическа партия и Демократична България, а и са нещо като ръководещи.
Не желая да я разисквам по няколко аргументи, които в друга обстановка в действителност биха ме спрели. Първо – в случай че приказваме за директен човешки интерес, мен персонално повече ме интересува името, фигурата и концепциите на бъдещия кмет на Пловдив. Второ, не познавам Терзиев, тъй като той в годините до момента няма никакви политически изяви, от които да си направя заключения. И трето - даже не съм слушал няколкото изявленията, дадени от него през последните дни, за които чета. Не съм ги слушал, по простата причина, че те нямат изключително значение.
А, може би парадоксално, само че тъкмо това е главната причина, заради която въпреки всичко желая и би трябвало да пиша по случая.
За страдание на Терзиев, той не влиза в кметската конкуренция като съответен човек с съответни хрумвания и съответни качества, а като знак, като знак, като мотив за спор на други, по-дълбинни и същностни за българското общество неща, в сравнение с визиите му за ръководство на столицата. Или политическите и мениджърските му качества. Или каквото и да било други негови персонални качества.
Не, с появяването си на политическата сцена, Терзиев, евентуално без да желае - тъй като не ми се ще да мисля, че цялата работа е съзнателна провокация - разбутва пластове време, събития и хора, затрупани от други пластове време, събития и хора, които през годините на прехода – значително умишлено и поредно – бяха затрупвани от още по-други пластове време, събития и хора.
Не сами се затрупваха, несъмнено, затрупваха ги отново хора, а и сили, които не желаят предишното да се помни и знае, защотоистината ще вземе да им скапе схемите за ръководство на сегашното и бъдещето
Въпросите за научаване на истината за комунистическото общество, за виновността на Системата и нейния главен поддръжник – Държавна сигурност, за отговорността и моралното право същите хора или техните наследници отново да дефинират сегашното и бъдещето на България, през последните над 3 десетилетия бяха превърнати в случай че не в цялостно табу, то най-малко заметени чак към средата на килима. И всеки опит да се дебатират съществено и задълбочено, какво остава за опитите да се вземат съответни решения, които да имат действителен резултат на публично и политическо равнище, или потъваше в поток заглушаващи викове, или беше свеждан до черупка без наличие.
България не изживя катарзиса на своята декомунизация,
както Германия изживя своята денацификация.
България освен не разиска и осъди комунистическите нарушители, най-общо казано, които я управляваха. Още по-лошо – тя въобще не стигна до въпроса за персоналната виновност на така наречените „ елементарни българи “, които не просто добродушно живееха, затънали за десетилетия наред в омагьосаната територия на незаконния режим, само че по разнообразни способи и пътища го подкрепяха – в това число с бездейност, нелепост или дребни услуги за Системата. И с лесните оправдания пред себе си след това - „ такива бяха времената “, „ по този начин ми подредиха “, „ всички по този начин правеха “ и прочие познати, само че неприемливи формули.
Липсата на този спор, който да ни очисти като хора и общество, изкривява сегашното и бъдещето ни, това е една от фундаменталните аргументи, които пречат на българите да заживеят обикновено и България да се движи напред с онази скорост, с която действително би могла.
И внезапно, за смут на силите, които желаят да продължи замитането на историята под килима и които таман към този момент стигнаха до нещо като „ публично допустима формула на примиренчеството “ – забравете, толкоз години минаха, в този момент ли ще прави лустрация, се появява Васил Терзиев като кандидат-кмет на „ десницата “. И произходът му, обвързван с най-зловещите „ майстори на заплаща и кинжала “ от комунистическите времена, незабавно лъсва, а развиването на спор по този мотив е неизбежно.
Разбира се, произходът на Терзиев няма по какъв начин да се скрие, а и всеки опит за това би бил с пагубни последствия по-късно, изключително в случай че индивидът в действителност стане кмет. И то пагубни освен за него и ръководството му, а и за партиите, които го издигат и поддържат. Не, че в този момент такива резултати няма да има, само че сигурно те ще са по-меки и няма да стигнат до дъно. откакто самият Терзиев направи най-малко опити да се разграничи от Системата, в която директните му предшественици са взели участие.
Закономерно, по случая незабавно се напомня остарялата демократична максима, че децата не са отговорни за това, което са правили родителите им. И – да, не са отговорни, не могат да бъдат упреквани или осъждани за това, т.е., пред закона те имат същите права да са свободни, мислещи и потребни за обществото жители, както всички останали.
Тук обаче поражда и огромният – не, големият въпрос – имат ли тези деца освен законовото, а и моралното право да желаят да дефинират ориста на обществото, пък въпреки – откровено, да приемем - в името на напълно противоположни правила, спрямо тези, в името на които са го превили техните родители.
На пръв взор, а и по този начин някак е възприето, в това отношение всеки човек има право на лично мнение, всеки взема решение за себе си по какъв начин да се отнася към сходна рекламация на някой, без значение дали той се споделя Терзиев, Живкова, Славков или носи семейството на някой различен от „ героите “ на мрачните комунистически времена.
Да, по този начин някак е възприето, само че това е плод на операция или най-малко е фундаментална неточност, която няма общо с демократичното мислене, по-скоро е
нещо като демонстрация на Стокхолмски синдром,
развил се във времето до връзки сред потомците на жертвите и потомците на палачите.
Мисля, че ще стане напълно ясно на всички какво имам поради, като се върнем 8 години обратно, при започване на 2016. Тогава комунистическата принцеса Ирина Бокова безочливо и безогледно търсеше поддръжка от българските политици и цялото българско общество, с цел да заеме поста…..Генерален секретар на Организация на обединените нации. Представяте ли си – да стане човек, който, в някаква степен, дефинира съдбините на света. Е, тогава написах отново тук, във Фактор.бг, едно простичко изречение: „ Не съм сигурен да вземем за пример, че някое дете на върховен нацистки функционер би имало сурат да прави политика в следвоенна Германия. А още по-малко – да се кандидатира за началник на Организация на обединените нации “.
Не, не е преувеличен паралелът тук сред нацизма и комунизма. Ще кажа освен това – комунизмът е доста по-престъпна система, задържала се доста по-дълго на власт и унищожила доста повече хора и ориси, раздрусала целия свят. Нацизмът е нещо като дребното му братче. Дори като агитация и като „ технология “ за публично ръководство Хитлер копира Сталин.
А че закононарушенията на комунизма не са наказани в днешния свят по същия метод, както тези на нацизма, че не са неразрешени комунистическите знаци и агитация, е въпрос както на исторически и човешки условия, по този начин и на гузната позиция на западните леви „ интелектуалци “. Тези „ потребни идиоти “ на Русия през годините бяха обвързани с ленинизма, сталинизма, маоизма и всички други човеконенавистнически разклонения на марксизма - единствено не и с интелигентна и почтена гражданска позиция.
Но да се върнем на тематиката „ Терзиев “. Да се кандидатираш или да не се кандидатираш за някакъв висок, въпреки релативно, публичен пост в посткомунистическа България, откакто си директна издънка даже не на едно, а на няколко значими винтчета от злокобната комунистическа машина за смазване на ориси, наречена Държавна сигурност, е въпрос на морал. И на емпатия, на чувство и вземане предвид с възприятията на хората. Или на тяхната липса.
Това или го имаш, или го нямаш. Да, Терзиев е технократ и от него по-скоро се чака да го няма. Или в случай че го има, да не е в такава степен, в каквато се намира у естествените хора.
Но работата е там, че в този момент той желае от технократ да стане кмет - да заеме значим публичен пост, чиято съществена функционалност единствено на пръв взор е да се занимава с детски градини, улици и други значими за града неща. Истинската функционалност на един кмет е да схваща и работи с хора, да демонстрира сензитивност към техните – персонални и групови - ползи и настроения, а оттова идва и изборът на вярна или неправилна стъпка в самото ръководство. Ако ти липсват морал и емпатия като база, това доста скоро ще си проличи в ръководството на града.
Това е възражението ми към Терзиев по човешка линия. А по политическа линия е, че той още с появяването си провокира вътрешно разделяне в партиите, които го издигат и поддържат, само че към това май също не демонстрира особена сензитивност.
Не налагам мнението си, само че въз основата на казаното дотук, сигурен съм, че в случай че аз живеех в София, нямаше да поддържа Васил Терзиев за кмет. А допускам, че в случай че изслушам едно-две изявленията с него, ще намеря още повече учредения да не го поддържа, тъй че заставам встрани.
Искам, не желая – би трябвало да обсъдя историята с Васил Терзиев като кандидат-кмет за София на тези партии, които сега минават за нещо като десни в България – Политическа партия и Демократична България, а и са нещо като ръководещи.
Не желая да я разисквам по няколко аргументи, които в друга обстановка в действителност биха ме спрели. Първо – в случай че приказваме за директен човешки интерес, мен персонално повече ме интересува името, фигурата и концепциите на бъдещия кмет на Пловдив. Второ, не познавам Терзиев, тъй като той в годините до момента няма никакви политически изяви, от които да си направя заключения. И трето - даже не съм слушал няколкото изявленията, дадени от него през последните дни, за които чета. Не съм ги слушал, по простата причина, че те нямат изключително значение.
А, може би парадоксално, само че тъкмо това е главната причина, заради която въпреки всичко желая и би трябвало да пиша по случая.
За страдание на Терзиев, той не влиза в кметската конкуренция като съответен човек с съответни хрумвания и съответни качества, а като знак, като знак, като мотив за спор на други, по-дълбинни и същностни за българското общество неща, в сравнение с визиите му за ръководство на столицата. Или политическите и мениджърските му качества. Или каквото и да било други негови персонални качества.
Не, с появяването си на политическата сцена, Терзиев, евентуално без да желае - тъй като не ми се ще да мисля, че цялата работа е съзнателна провокация - разбутва пластове време, събития и хора, затрупани от други пластове време, събития и хора, които през годините на прехода – значително умишлено и поредно – бяха затрупвани от още по-други пластове време, събития и хора.
Не сами се затрупваха, несъмнено, затрупваха ги отново хора, а и сили, които не желаят предишното да се помни и знае, защотоистината ще вземе да им скапе схемите за ръководство на сегашното и бъдещето
Въпросите за научаване на истината за комунистическото общество, за виновността на Системата и нейния главен поддръжник – Държавна сигурност, за отговорността и моралното право същите хора или техните наследници отново да дефинират сегашното и бъдещето на България, през последните над 3 десетилетия бяха превърнати в случай че не в цялостно табу, то най-малко заметени чак към средата на килима. И всеки опит да се дебатират съществено и задълбочено, какво остава за опитите да се вземат съответни решения, които да имат действителен резултат на публично и политическо равнище, или потъваше в поток заглушаващи викове, или беше свеждан до черупка без наличие.
България не изживя катарзиса на своята декомунизация,
както Германия изживя своята денацификация.
България освен не разиска и осъди комунистическите нарушители, най-общо казано, които я управляваха. Още по-лошо – тя въобще не стигна до въпроса за персоналната виновност на така наречените „ елементарни българи “, които не просто добродушно живееха, затънали за десетилетия наред в омагьосаната територия на незаконния режим, само че по разнообразни способи и пътища го подкрепяха – в това число с бездейност, нелепост или дребни услуги за Системата. И с лесните оправдания пред себе си след това - „ такива бяха времената “, „ по този начин ми подредиха “, „ всички по този начин правеха “ и прочие познати, само че неприемливи формули.
Липсата на този спор, който да ни очисти като хора и общество, изкривява сегашното и бъдещето ни, това е една от фундаменталните аргументи, които пречат на българите да заживеят обикновено и България да се движи напред с онази скорост, с която действително би могла.
И внезапно, за смут на силите, които желаят да продължи замитането на историята под килима и които таман към този момент стигнаха до нещо като „ публично допустима формула на примиренчеството “ – забравете, толкоз години минаха, в този момент ли ще прави лустрация, се появява Васил Терзиев като кандидат-кмет на „ десницата “. И произходът му, обвързван с най-зловещите „ майстори на заплаща и кинжала “ от комунистическите времена, незабавно лъсва, а развиването на спор по този мотив е неизбежно.
Разбира се, произходът на Терзиев няма по какъв начин да се скрие, а и всеки опит за това би бил с пагубни последствия по-късно, изключително в случай че индивидът в действителност стане кмет. И то пагубни освен за него и ръководството му, а и за партиите, които го издигат и поддържат. Не, че в този момент такива резултати няма да има, само че сигурно те ще са по-меки и няма да стигнат до дъно. откакто самият Терзиев направи най-малко опити да се разграничи от Системата, в която директните му предшественици са взели участие.
Закономерно, по случая незабавно се напомня остарялата демократична максима, че децата не са отговорни за това, което са правили родителите им. И – да, не са отговорни, не могат да бъдат упреквани или осъждани за това, т.е., пред закона те имат същите права да са свободни, мислещи и потребни за обществото жители, както всички останали.
Тук обаче поражда и огромният – не, големият въпрос – имат ли тези деца освен законовото, а и моралното право да желаят да дефинират ориста на обществото, пък въпреки – откровено, да приемем - в името на напълно противоположни правила, спрямо тези, в името на които са го превили техните родители.
На пръв взор, а и по този начин някак е възприето, в това отношение всеки човек има право на лично мнение, всеки взема решение за себе си по какъв начин да се отнася към сходна рекламация на някой, без значение дали той се споделя Терзиев, Живкова, Славков или носи семейството на някой различен от „ героите “ на мрачните комунистически времена.
Да, по този начин някак е възприето, само че това е плод на операция или най-малко е фундаментална неточност, която няма общо с демократичното мислене, по-скоро е
нещо като демонстрация на Стокхолмски синдром,
развил се във времето до връзки сред потомците на жертвите и потомците на палачите.
Мисля, че ще стане напълно ясно на всички какво имам поради, като се върнем 8 години обратно, при започване на 2016. Тогава комунистическата принцеса Ирина Бокова безочливо и безогледно търсеше поддръжка от българските политици и цялото българско общество, с цел да заеме поста…..Генерален секретар на Организация на обединените нации. Представяте ли си – да стане човек, който, в някаква степен, дефинира съдбините на света. Е, тогава написах отново тук, във Фактор.бг, едно простичко изречение: „ Не съм сигурен да вземем за пример, че някое дете на върховен нацистки функционер би имало сурат да прави политика в следвоенна Германия. А още по-малко – да се кандидатира за началник на Организация на обединените нации “.
Не, не е преувеличен паралелът тук сред нацизма и комунизма. Ще кажа освен това – комунизмът е доста по-престъпна система, задържала се доста по-дълго на власт и унищожила доста повече хора и ориси, раздрусала целия свят. Нацизмът е нещо като дребното му братче. Дори като агитация и като „ технология “ за публично ръководство Хитлер копира Сталин.
А че закононарушенията на комунизма не са наказани в днешния свят по същия метод, както тези на нацизма, че не са неразрешени комунистическите знаци и агитация, е въпрос както на исторически и човешки условия, по този начин и на гузната позиция на западните леви „ интелектуалци “. Тези „ потребни идиоти “ на Русия през годините бяха обвързани с ленинизма, сталинизма, маоизма и всички други човеконенавистнически разклонения на марксизма - единствено не и с интелигентна и почтена гражданска позиция.
Но да се върнем на тематиката „ Терзиев “. Да се кандидатираш или да не се кандидатираш за някакъв висок, въпреки релативно, публичен пост в посткомунистическа България, откакто си директна издънка даже не на едно, а на няколко значими винтчета от злокобната комунистическа машина за смазване на ориси, наречена Държавна сигурност, е въпрос на морал. И на емпатия, на чувство и вземане предвид с възприятията на хората. Или на тяхната липса.
Това или го имаш, или го нямаш. Да, Терзиев е технократ и от него по-скоро се чака да го няма. Или в случай че го има, да не е в такава степен, в каквато се намира у естествените хора.
Но работата е там, че в този момент той желае от технократ да стане кмет - да заеме значим публичен пост, чиято съществена функционалност единствено на пръв взор е да се занимава с детски градини, улици и други значими за града неща. Истинската функционалност на един кмет е да схваща и работи с хора, да демонстрира сензитивност към техните – персонални и групови - ползи и настроения, а оттова идва и изборът на вярна или неправилна стъпка в самото ръководство. Ако ти липсват морал и емпатия като база, това доста скоро ще си проличи в ръководството на града.
Това е възражението ми към Терзиев по човешка линия. А по политическа линия е, че той още с появяването си провокира вътрешно разделяне в партиите, които го издигат и поддържат, само че към това май също не демонстрира особена сензитивност.
Не налагам мнението си, само че въз основата на казаното дотук, сигурен съм, че в случай че аз живеех в София, нямаше да поддържа Васил Терзиев за кмет. А допускам, че в случай че изслушам едно-две изявленията с него, ще намеря още повече учредения да не го поддържа, тъй че заставам встрани.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ