Смисълът трябва да бъде намерен, но не може да бъде създаден - ВИКТОР ФРАНКЪЛ
Отсъствието на смисъл на живота у индивида поражда положение, което Франкъл назовава екзистенциален вакуум. Той точно поражда неврози.
Основният му извод е, че човек се стреми да доближи смисъла и усеща фрустрация или вакуум, в случай че този блян остава неосъществен.
Учението на Виктор Франкъл за смисъла на живота приказва, че смисълът „ по принцип е наличен за всеки човек, без значение от пола, възрастта, интелекта, образованието, характера, средата и… религиозните убеждения “
Според Франкъл обаче, намирането на смисъла — това е въпрос не на знание, а на предопределение.
Виктор Франкъл счита, че не индивидът слага въпроса за смисъла на своя живот, а животът слага този въпрос пред него не с думи, а с дейности.
Франкъл е уверен, че смисълът не е индивидуален, индивидът не го измисля, а го намира в света, в обективната реалност, точно по тази причина той се явява за индивида като императив, изискващ своята реализация.
В това отношение Виктор Франкъл се разграничава от представителите на така наречен „ философия на живота “, защото за него смисълът на живота не може да бъде удоволствие, нито вътрешно положение на индивида.
Според Виктор Франкъл човек осмисля живота си по три метода:
1) благодарение на това, което ние даваме на живота, в смисъл на нашата креативна работа;
2) благодарение на това, което ние взимаме от света, в смисъл на изживени ценности;
3) чрез позицията, която ние заемаме във връзка с ориста, която ние не сме в положение да изменим.
Съответно, тези три пътя водят до три вида полезности — полезности на творчеството, полезности на прекарването и полезности на връзките.
Основната тежест на неговия разбор пада върху третата група полезности, където той предлага редица новости.
Към тези полезности човек прибягва, когато се окаже във властта на събитията, които той не е в положение да промени.
„ Животът на индивида резервира своя смисъл до финален мирис. “
По този метод през целия живот човек се движи от една императивна нужда, която показва индивида във всяка съответна обстановка.
Осъществявайки смисъла на своя живот, човек по този метод реализира самия себе си.
В резултат на това Виктор Франкъл стига до извода, че индивидът е създание, което непрекъснато взема решение какво да бъде в идващия миг.
Ако човек е набожен, той се движи от мисълта за Бога.
Бог за Франкъл е този събеседник във вътрешен разговор, към който са обърнати нашите най-съкровени мисли.
В резултат на това Бог е персонализирана съвест, а съвестта е несъзнателен Бог, представящ се във всеки човек.
Според Франкъл, през днешния ден ние имаме работа с фрустрации не от полов темперамент, както по времето на Фройд, а с фрустрации от екзистенциален темперамент.
Сега, съгласно Франкъл, хората не страдат толкоз от възприятие за малоценност, както по времето на Адлер, колкото от надълбоко възприятие за загубване смисъла, което е обвързвано с чувството за пустош.
Във връзка с това той приказва за екзистенциален вакуум.
Именно този вакуум основава така наречен „ ноогенни неврози “, които се разграничават от психогенните.
Подобно на вторите и първите се нуждаят от лекуване.
Него Франкъл вижда в устрема към намиране смисъла на живота.
И хора, изгубили го, постоянно протягат ръка към опиата или пък стават нападателни мрачни, склонни към ликвидиране и така нататък
Ето за какво човек би трябвало да търси смисъла.
Според Виктор Франкъл, смисълът би трябвало да бъде открит, само че не може да бъде основан.
В търсене на смисъла човек се насочва от неговата съвест. С една дума съвестта е орган на смисъла.
Според Франкъл, стремежът към смисъла може да бъде показан като блян към власт, блян към наслади, блян към основаване на велики хрумвания.
Неслучайно по различен мотив, само че това важи и за нас в този момент, Фройд е споделил, че „ хората са мощни до тогава, до момента в който те отстояват мощни хрумвания “.
Много постоянно ние сами усещаме, че смисълът на живота е нещо надълбоко прикрито в нас, което може да загубим, когато не откриваме на открито опорни точки, върху които да стъпим.
Смисълът на живота е несъзнателен ентусиазъм, който намира своето материализиране в нашия разсъдък, воля, дейности или бездействия.
Той постоянно е в нас, стига да намерим път към него.
Валери Динев
„ Животът “, 1999
Валери Динев е професор в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Чете курс по философска антропология. Специализирал е в Съединени американски щати, Германия и Англия. Автор е на книгите „ Модели на човешкото държание “ (1993), „ Философска антропология “, 1-4 част (1995-2007), „ Страхът: философско-антропологичен разбор “ (1996), „ Животът “ (1999), „ Въведение в практическата философска антропология “ (2009).
