Германският психиатър и философ екзистенциалист Карл Ясперс, последовател на Ницше

Германският психиатър и мъдрец екзистенциалист Карл Ясперс , почитател на Ницше и Киркегор , оказва голямо въздействие върху модерните теология, психиатрия и философия.

„ Ние – споделя Ясперс – сътворяваме себе си отвън сковаващите форми на обективното естествено и публично познание. “

Намираме себе си в насочеността си към трансцендентното, – към бога, където нашата екзистенция само намира подслон и осмисляне.

Според Ясперс човек се допира до същността си единствено в гранични обстановки – когато е изправен пред смъртна заплаха – в тези моменти човек се отвръща от отчуждената недействителност на света.

Интелигентността, на първо място, е аристократизъм на духа.

Уникалността не значи просто да си друг. Уникалността е нематериалност.

Човек се намира там, където е сега, с помощта на делата, които е направил.

Миналото е в нашата памет частично, бъдещето е мрачно. Само сегашното би могло да е огряно от зарево. Та нали ние сме изцяло в него. И все пак тъкмо то се оказва непроницаемо, тъй като то би било ясно единствено при цялостно знание за предишното, което му служи като основа, и за бъдещето, спотаило се в него.

Личността, която съгражда от себе си всеки човек, индиректно трансформира всички останали хора. Така човечеството като цяло прави скок.

Какво да стане със света взема решение по абсурден метод всеки от нас според от това какво решение ще вземе за себе си в континиума на своите дейности.

Онова, което се случва в огромното, има основата си в най-малкото. Духът на цялото израства от това, което прави всеки обособен човек. Възгледите на световно-историческото цяло се трансформират в машинация по отношение на опциите на обособения, в случай че му внушават, че той не може да промени нищо в тях; че колкото малко значение има гласът му, когато гласоподават милиони, толкоз малко е и смисъла на живота му за цялото. Това осакатяване дава индивида на насилничеството на деспотични малцинства.

Ако обособеният човек няма съзнанието, че нещата зависят таман от него и в случай че той не дейтсва по този начин, като че ли главните закони на неговото деяние би трябвало да бъдат главните закони на един свят, който към момента следва да бъде построен, тогава е изгубена свободата на всички. Затова задачата пред всеки обособен човек е да не се подвежда нито по догмата на някаква социологическа, психическа, расистка нужда, нито по бъркотията на живота.

Най-дълбоките несъгласия сред хората са обусловени от разбирането за независимост.

Свободата е превъзмогване на произвола. Защото свободата съответствува с нуждата на истинното. Когато съм свободен, аз не поисквам, тъй като по този начин желая, а тъй като съм бил уверен в правилността. Затова претенцията на свободата е да работи не по произвол, не от сляпа зависимост и не заради външна насила, а от лична убеденост, от схващане. Оттам идва претенцията самичък да узнаваш, настоящо да осъществяваш, да искаш, изхождайки от лично начало посредством дирене на котвата, спусната при започване на всички неща.

Но аз леко се подлъгвам. Чистото мнение още не е схващане. Произволът бива още веднъж повдигнат под формата на претенцията да искаш да имаш свое лично мнение, изхождайки от предпоставката, че всяко мнение има своето право, тъй като някой го подържа. Постигането на схващане, свободата изисква превъзмогване на чистото мнение. Това превъзмогване се случва чрез обвързаността, която си разпореждаме във връзката си с другите. Свободата реализира себе си единствено в общественост. Аз мога да бъда свободен единствено в мярата, в която са свободни другите.

Границите раждат моята персона. Ако моята независимост не е изправена пред каквито и да било граници, аз ще се трансформира в нищо. Благодарение на рестриктивните мерки, аз се отдръпвам от забравата и встъпвам в съществуванието.

Ние сме свободни не с помощта на себе си. Нашата независимост е дарена, въпреки че ние не знаем от кое място. Ние сме се оказали на света не с помощта на самите себе си. Тъй като, не самите ние сме основали себе си и нашата независимост съществува не с помощта на нас, само че е дарена… Откъде? Очевидно, не от света.

В моята независимост аз не съм заради самия себе си, аз съм получил себе си в подарък, тъй като умерено мога да липсвам на себе си и не мога да бъда заставен да бъда свободен.

Колкото повече човек е същински свободен, толкоз по-уверен е в Бога. … Ние, хората, в никакъв случай не сме задоволителни сами на себе си. … Отнесеността на индивида към Бога не е естествена даденост. Понеже тя съществува единствено в едно със свободата, тя се обяснява на всеки обособен човек, когато направи скока от обикновеното витално одобряване на своя живот към самия себе си…

Ако Бог би се изправил пред нас в цялото Си великолепие, то ние бихме се трансформирали в послушни марионетки и не бихме останали свободни, каквито Бог ни желае.

Чрез свободното, постоянно преценяващо самовъзприятие, в самообвинението и самоодобрението косвено, само че в никакъв случай дефинитивно и постоянно двусмислено, човек намира присъдата на Бога.

Най-убедителната прогноза дава този, който има дълбоки знания за сегашното, учредени на неговия личен живот.

Хората не са единствено материал и заради това не подлежат на превръщане в машинни елементи или в питомни животни. Масите в никакъв случай не са единствено маса, а всеки в тях е един обособен, един човек, той самият. Срещу това застава презрението към индивидите с унищожителното разбиране, че индивидът не може да бъда свободен.

Библията познава едно само начало за всички хора. Всеки, който е човек, би трябвало да бъде припознаван като човек.

Абсолютната истина, а с това и свободата, в никакъв случай не е реализирана, истината е напът. Ние не живеем във вечността на съвършеното благозвучие на душите, а във времето, което значи – в непрекъснато несъвършеното „ трябва-да ставам-друг “.

Знанието те прави свободен. От позиция на мисленето, решаваща е не външната независимост, която дава владичество на знанието над естествените сили в лимитирани зони. Решаваща е вътрешната независимост. Тя се съдържа още в това, че аз, накъдето и да насоча погледа си, към този момент не съм единствено подвластен от някой различен. Но тя има завършеността си едвам в изпълненото с обич единство с действителността. То е задачата на знанието.

Смъртта следва на всеки. Но ние не знаем, по кое време точно, и живеем по този начин като че ли няма да пристигна.

Моментът е единствената действителност.