Карл Роджърс (1902 – 1987) е американски психолог, който остава

Карл Роджърс (1902 – 1987) е американски психолог, който остава в историята като един от главните представители на хуманистичното течение. Този терапевт основава клон, прочут като недирективна логика на психиката, който акцентира връзката сред терапевта и пациента, вместо да подхваща поредност от авансово избрани стъпки за лекуване на разнообразни психологични положения.

Роджърс провокира същинска гражданска война в психотерапията, създавайки нов модел без диагнози, без разбори и тълкования, без експертни препоръки и наставления.

Вместо това той разчита на мъдростта на човешкия организъм и на неограничения вътрешен капацитет за справяне и израстване, присъщи на всеки, които могат да се разпрострат в изискванията на откровеност, абсолютно приемане и емпатия.

Да бъдеш пълноценно всичко в даден миг – с цялото благосъстояние и трудност, да не криеш нищо в себе си и да не се плашиш вътре в себе си. Движението към това да поемеш цялата трудност на своя изменящ се Аз във всеки важен миг – това е един от най-ясните желания.

Свободата да бъдеш себе си – това е независимост с плашеща отговорност, и човек се движи по посока към нея деликатно, със боязън, в началото без всякаква убеденост в себе си.

Сигналите, които идват от нашия организъм, заслужават доверие, да се вслушваме в тях; да имаме по-малко боязън от страстите, от нашите най-разнообразни чувства; съзнанието, вместо непрестанно да поддържа отбрани против неприемливите усеща и мисли, би трябвало да бъде удовлетворен жител на съобщество от подбуди, усеща и мисли, които, както излиза наяве, отлично се самоуправляват, когато не ги наблюдават със боязън.

Всеки човек има наклонност да става независим, друг от другите, неповторим човек.

Когато човек открива себе си в своя опит, той във все по-голяма степен става самият себе си – не фасада, не конфомист по отношение на другите, не безсрамник, отхвърлящ всички усеща, не фасада с интелектуална рационалност, а жив, дишащ, чувстващ, пулсиращ развой, с една дума – човек.

Организмът постоянно е изцяло проведена система, в която смяната на една част може да провокира промени на всяка от останалите елементи.

Колкото повече индивидът е кадърен да позволява на възприятията си да му принадлежат и да текат свободно, толкоз повече те заемат съответното място в общата естетика от неговите усеща.

Животът е най-богат и плодороден, в случай че е в придвижване, в случай че тече. Това чувство и очарова, само че и плаши. Най-добре се усещам, когато мога да разреша на опита ми да ме носи някъде напред, по посока на цели, които към момента не виждам ясно. В това придвижване, в носещия ме поток на богат витален опит, в напъните да схвана неговата променлива трудност излиза наяве, че в него няма място за нищо непроменяемо. Когато мога по този начин да плавам в този поток ми излиза наяве, че не може да съществува нито закрита система от вярвания, нито неизменима система от правила, към които да се придържам. Животът се направлява от изменящото се схващане и пояснение на моя опит. Той постоянно е в развиване, в ставане. Най-точно тази посока би могла да се дефинира по този начин: положителна, градивна, ориентирана към себеактуализация, зряла възраст, социалност.

Многочислените проблеми пораждат когато се опитваме да оправдаем упованията на другите, вместо това да определим нашите лични упования.

Когато усетя, че ме приемаш изцяло, тогава — и единствено тогава — мога да ти покажа най-нежното си аз, най-крехкото си аз, най-любовното си аз и най-много — единствено тогава — мога да ти покажа най-уязвимото си аз.

Единственият метод да проникнем в смисъла на държанието на другия е да разберем по какъв начин самият той го възприема – тъкмо както за схващане на друга просвета е належащо разбиране на тази просвета от вътрешната страна. Смътно да си представим света на опита, какъвто го вижда индивидът.

За всеки светът на прекарванията е самостоятелен, той е персонален свят в най-голяма степен.

В реалност всеки човек е като обособен остров и той може да построи мост към другите, в случай че на първо място бъде себе си, в случай че му позволим да бъде себе си.

Емптатията значи краткотрайно да живееш различен живот, внимателно да пребиваваш в живота на другия без да го оценяваш или осъждаш.

Слушайте съчувствено и отразявайте казаното, поставете се в ролята на огледало. Какво прави огледалото? То не осъжда. То не дава препоръки. То просто отразява. Процесът на отразяване е елементарно усвоим, просто би трябвало да повторим със лични думи това, което другият споделя и усеща.

Да си в положение на емпатия значи да възприемаш вътрешния свят на другия тъкмо със опазване на прочувствените и смисловите отенъци. Като че ли ставаш този различен, само че без да губиш чувството “като че ли ”. Усещаш насладата или болката на другия, по този начин както той ги усеща.

Като че ли моята вътрешна душа, е излязла на открито и е докоснала душата на другия. Отношенията ни надвишават това, което е всеки един от нас съставлява по настрана и стават част от нещо по-голямо. Поражда се дълбинно израстване, излекуване и сила.

Добрият живот за личността е развой, а не положение на битието, направление, а не последна спирка.