Октав Мирбо живее в богато на събития за историята на

Октав Мирбо живее в богато на събития за историята на Франция време – монархии се сменят с републики, бушуват войни и революции, раждат се и западат нови политически придвижвания и теории, прогласяват се прокламации, времена, в които той темпераментно, буйно и авторитетно взе участие.

Мирбо е определен за член на Академията Гонкур, състояща се единствено от 10 представителя. В същото време, сходно на доста надарени хора, той се оказа неуместен за властниците на деня.

Той скандализира и пуританите, и лицемерите с откровеното обрисуване на необуздани пристрастености. Перото му е безмилостно.

Описва тъмните страни на действителността по този начин, че тя била и привлекателна, и плашеща с безграничната си свирепост. Най-лесно е подобен публицист да не бъде издаван.

Съдбата взема решение Октав Мирбо да почине в деня на раждането си – на 16-ти февруари – през 1917 в Париж, в разгара на Първата международна война. Редица негови творби (разкази, есета, писма) са оповестени посмъртно.

Най-голямата заплаха от бомбата на терористите е детонацията от нелепост, която тя предизвика.

Недей да гледаш като на заравяне. Умирането не е толкоз тъжно. Тъжно е да живееш и да не си благополучен.

Цветята са жестоки, ужасни и прекрасни… сходно на любовта.

Да, има някои гърбове по улицата, които си плачат за нож.

Човекът не е нищо друго с изключение на изненада, несъгласие, променчивост и безумство.

За да те одобри обществото, би трябвало или да си глупак, или да си държиш езика зад зъбите.

Пресата е силата на днешния ден – тя образова, вдъхва разсъдък, отхвърля, съди и осъжда.

Самотата не се състои в това да живееш самичък, а сред хора, които не се интересуват от теб.

Жената крие в себе си галактическа стихийна мощ, непобедима мощ на опустошение, както и природата! На нея едничката лежи цялата природа. Като вътрешност на живота, тя, с помощта на това към този момент, е и вътрешност на смъртта… тъй като животът непрестанно се възражда от гибелта. И да се унищожи гибелта — това значи да убиеш живота в неговия едничък източник на разплод…

Красивите дами са като хубавите сосове – по-добре да не знаеш от какво са направени.

Хората се срещат – това е добре. Хората се разделят – това също е добре. Това е животът.

Овцете тичат към кланицата, тихи и безпомощни, само че най-малко не гласоподават за месаря, който ги убива и за хората, които ги изяждат.

Има нещо по-мистериозно и привлекателно от хубостта – покварата.

Хората, които се харесват на дамите, благи мой, постоянно се харесват и на тълпата.

При дамите няма морални разлики, има единствено обществени.

Най-лошите нарушители в никакъв случай не са толкоз ужасни, колкото честните хора.

Убийството ни е характерен витален инстинкт… характерен на всички проведени същества, който господствува над тях като половия инстинкт. Обикновено тия инстинкти се комбинират между тях, сливат се в едно и образуват, така да се каже, еднакъв инстинкт, та не може да се узнае кой от тях ни подбужда да даваме живот, кой – да го отнемаме; кой е убийството и кой любовта.

Портите на живота вършат път на едно само нещо, отварят се единствено пред дворците и градините на гибелта. И вселената ми наподобява като голяма, неумолима градина на мъченията.

Вселената ми наподобява като голяма, неумолима градина на мъченията. Кръвта е на всички места, а там, където има най-вече живот, ужасни мъчители раздират плътта ти, режат с трион костите ти и по-късно връщат кожата на мястото й със злокобно щастливи лица. Градината на мъченията! Страсти, влечения, лакомия, ненавист и лъжи; закони, публични институции, права, обич, популярност, мъжество и вяра: тези са чудовищни цветя, които порастват в нея – отвратителните принадлежности, с които кара хората постоянно да страдат. Това, което видях и чух през днешния ден съществува, ридае и вие оттатък тази градина, която за мен е просто знак на цялата земя. Напразно търсих пролонгация в тишината и отговор в гибелта – не мога да ги открия на никое място.