Обикновено държа Братя Карамазови“ далече от Москва – Петушки“, в

Обикновено държа „ Братя Карамазови “ надалеч от „ Москва – Петушки “, в разнообразни краища на библиотеката вкъщи, но някои хора си нямат и библиотека, та не знам от кое място да стартира, несъмнено би трябвало да опиша какво значи тая дума и защо служи тази мебел. Отвлякох се, но тия двамата са отговорни, дето постоянно си стоят надалеч един от различен, само че този път ги бях събрал несъзнателно на бюрото си, щото отворих да препрочета „ Братя Карамазови “, след това я оставих, без да погледна, че преди нея там съм намърдал и книжното тяло, родено от гения на господин Ерофеев.

Не мога да се обръщам с „ господин “ към никой от тях, това беше единствено задявка. Те са толкоз фамилиарни с нас, читателите, по този начин благо ни приказват, че „ господин “ би звучало обидно и враждебно даже. Ако кажем „ господин Достоевски “, все едно още веднъж го затваряме в тюрма и отново му четем смъртната присъда и той отново чака нейното осъществяване, без да мигне цяла нощ и в последния миг, малко преди да го разстрелят призори, му споделяме „ Федя, това е единствено смешка “ и на индивида му олеква, само че от мощното неспокойствие получава още един епилептичен пристъп. Епилептиците са специфични хора, потърсете кои са били епилептици и ще се убедите сами в този факт. Господин Ерофеев не е бил епилептик, значи и специфичен не е кой знае какъв брой, само че в този момент единствено се заяждам, да му го върна и на него, тъй като цяла нощ ме държаха безсънен със своя чудноват разговор.

Лежат си двамцата на бюрото ми и си гукат. Аз се пробвам да заспя, а те дъра-бъра, два чадъра.

– Федя, а мне все это ужасно надоело – промълвява в делириум Веня, а в случай че не знаете сръбски език, рече му, че към този момент му е писнало от всичко, като имаше поради цялата тая слама медийна и този звук немислим на новото време.

– Представяш ли си, Веничка, какви писатели се навъдиха в последно време! Гледам и не разбирам. Не, не приказвам за всякакви политици и плеймейтки, дето и те бестселъри избацаха, подкокоросани от свидлив боязън. За другите ми е мисълта. Ето, описах аз за това семейство непълноценно Карамазови цялостен разказ, че и продължение бях замислил. Бащата огромна гад, синовете му най-различни по темперамент, а Иван даже публицист и той. Но в случай че бяха като Иван днешните писатели, с мед да ги намажеш. Защото даже Иван Карамазов, тази тъмна натура, този дявол, написа, с цел да изясни концепция, с цел да потърси излаз за човечеството. А днешните – нито излаз търсят, нито хрумвания имат.

– Дух на отчаяние дочувам у теб, Федя. Прав ли съм? Че ние нашето време си го изживяхме. Сега единствено Толкин и К. С. Луис им дай на тез недоносчета. Тук-таме за отмора Тери Пратчет с неговите дискове. А аз къде съм, брат, в тази картина маслена? Къде е драмата? Забравиха да страдат тези хора. А не помнят ли да страдат, ще има да патят. Ще станат напълно плоски, Евклидови, двуизмерни. Схематични сърчица с часовников механизъм. Гнус ме е от тях. Да ти налея ли, братле? – Веня не чака единодушието на събеседника си, а напряко му наля, а аз изтръпнах, че ще намокрят нещо на бюрото ми, бях си приготвил бланката за данъчната декларация.

– И ти си прав, само че и аз бях прав. Бях планувал всичко това. Времето, когато към този момент никой от нищо няма да се вълнува. Всеобща незаинтересованост, нихилизъм и скудоумие. Плитко, доста плитко е станало. Ние прашасваме с теб из вехтошарските кашони и популярност Богу. Ти, Веня, въпреки всичко не прекалявай с алкохола. Ще се пропие и книжното ти тяло, та и то ще се разпадне. Тия в този момент днешните сополанковци и да пият не умеят. Превръщат го в самоцел. В признак. А пиенето нито е цел, нито признак. То е битиен модус при теб. Гледната ти точка. Не я утвърждавам, само че мога да я схвана. Аз и себе си не утвърждавам.

– Ето, ето това е, приятелю! Ние с теб не се утвърждаваме, а Джойс се утвърждава. И дори и твоят обичан Толстой се утвърждава. Седи си на гарата, чака последния трен и си мисли – ето, хубава работа свърших. А почнеш ли самичък себе си да одобряваш, се превръщаш в архиподлец. А от време на време даже стигат до егоизъм. Съзерцават се в езерото, падат и се давят. А пък да ти кажа за един съвременен…

– Не, Веничка, недей поименно. Няма смисъл. Хубаво е да си тесногръд, само че ще ни изтълкуват превратно. Знаеш ли ти кое е най-важното? Десетилетия са минали, откогато ние с теб такова… ни няма. Но знаеш ли кое е това най-важно нещо най-сетне?

– Знам, Федя. Знам. Но ще ти го споделя идващия път. А в този момент наздраве, както споделяше моят лучший различен в България.