Неразделни е балада. Това е лиро-епическо стихотворение с фантастичен сюжет,

" Неразделни " е балада. Това е лиро-епическо стихотворение с приказен сюжет, който придвижва читателя в тайнствена, невероятна реалност и извиква у него изключително (баладично) възприятие. Oще при първия прочит на " Неразделни " се усеща близостта ѝ с националната ария. Това е по този начин, тъй като поетът се прекланя пред гения на безименния национален създател, написа " Българска история ".

Пенчо Славейков разгласява за първи път баладата през 1895 година под заглавието " Калина ", само че когато след една година включва творбата в сборника " Епически песни ", трансформира заглавието на " Неразделни ". Така се подчертава върху концепцията за неразрушимата връзка сред влюбените.

В творбата, разказвайки безконечната история на двама влюбени, Пенчо Славейков ни показва изключителни персони, които живеят по свои закони, отстояват себе си, отстояват персоналната си независимост, правото на избор и пред вероятната разлъка избират гибелта.

Разказът на Калина е вплетен в думите на поета. Този композиционен прийом се назовава роман в описа. Чрез него се реализира вълнуваща меродавност и непрестореност на текста, а и се разкрива най-важното – героите не са мъртви, те са живи, любовта им е победила даже гибелта, те са дружно и са щастливи.

Чрез облиците на влюбените, слели се с природата, поетът легендаризира и обезсмъртява индивида, дръзнал да следва сърцето си.

НЕРАЗДЕЛНИ

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да умря,

и по този начин ми тайната си повери сама Калина –

с шепота на плахи листи, шепот сладостен и опечален:

" Някога си бях госпожица аз на тоя свят измамлив.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, само че друго слънце мене към този момент грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от надалеч –

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме заран, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и приказва:

" Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя баща, твойта майка.

Верни думи, правилна любов, има ли за тях разруха?

За сърцата що се любят и гибелта не е разлъка. "

Думите му бяха сладки – бяха тъгите горчиви –

писано било та ние да се не сбереме живи…

Привечер един път се връщах с бели менци от чешмата

и тълпа заварих да се натрупа от махлата,

таман пред високи врати, там на Ивовите двори, –

" Клетника – дочух сред им да се шушне и приказва: –

право се убол в сърцето – ножчето му още тамо! "

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви… и не сетих по какъв начин измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в обятия си обгърнах го…

Нек’ в този момент ни се нарадват, мене майка, нему баща:

мъртви ние отново се обичан и гибелта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –

тамо ровят единствено тия, дето същински са мъртви –

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и гибелта не е раздяла… "

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката захласнат,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна ария.