В конфликта между Индия и Пакистан десертът е солен
Нека изпреварим логиката на текста и сервираме първо извода.
Ако едно ревю е като менюто, то да стартираме не със супата, а с тортата. Но нищо вкусно, камо ли сладко, няма в този извод. А той е, че няма почтени. Когато приказваме за спора сред Пакистан и Индия, просто няма почтени. Било когато съперничеството им се е развивало конвенционално-военно (до 1971-ва година), било когато то се е случвало латентно и посредством медиатори (след въпросната година насам).
Пакистан е подкрепял и поддържа редица терористични и иредентистки групи, ориентирани против Афганистан (като Талибаните), против Иран (като Jaish ul-Adl, Армията на справедливостта) и, несъмнено, против Индия (като настоящата Jaish-e-Mohammed, Армията на Мохамед). Връзката на Пакистан с тези и доста, доста други групи е друга съгласно интензитета, времето и задачите, които Исламабад си е поставял.
Но има нещо, което постоянно съответствува сред тях: това е ролята на Пакистанското междуведомствено разузнаване (ISI), което постоянно има логистично и функционално отношение към тези групи. Последните биват употребявани за реализиране на цели на Исламабад, с които няма по какъв начин една страна публично да се ангажира. Те служат като " сиво " продължение на апарата за сигурност на страната.
Разбира се, пакистанските служби не стоят постоянно зад дейностите на всяка една такава група. Понякога тези обединения се еманципират от апарата за сигурност и стартират да гонят личната си логичност (макар да е още рано да се каже, то казусът с терористичния акт в Пулуама против индийските сили за сигурност може би е образец в тази насока).
Затова, макар връзките сред тях, връзките на пакистанските служби с другите терористични организации не са еднопосочни. Например, до момента в който Исламабад се пробва да води война против пакистанските талибани, то в това време с ненаситност поддържа афганистанския им клон. Пакистан работи доста твърдо и против сепаратистки групи в Белуджистан, които правят терористични акции против тамошните китайски дипломатически представители и планове.
Но в последна сметка интернационалната общественост мъчно може да се абстрахира от това, че Осама бин Ладен бе дислоциран в пакистанския град Аботабад (Хибер Пактунква).
Индия също има своята тъмна страна в този аспект. Делхи познава повече от добре и влага " внимание " в сепаратистките настроения на белуджите и пущуните в Пакистан. Но това, което проблематизира връзката на Индия с тях, е възходящата роля на Делхи в Азия и на интернационалната сцена, а това трансформира съществуването на сходни контакти в стеснение за имащия ги.
В последна сметка Индия желае да си обезпечи непрекъснато място в Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, а подклаждането на фракционизъм в пакистанската провинция Белуджистан не е допустимо най-краткият път за постигането на тази цел.
Откакто е налице спорът сред Индия и Пакистан по отношение на " раздробения " на разнообразни елементи Кашмир, Исламабад залага - посредством посредническите услуги на терористични групи - на доктрината на последователното обезкървяване на Индия ( " Bleed India with a thousand cuts " ), до момента в който Делхи се пробва просто да " затисне " с икономическата и политическата си тежест своя по-малък комшия.
Нито една от двете страни не е съумяла да реализира своите цели по отношение на другата. Индийските опити за изолираност на Пакистан довеждат до още по-голямата икономическа взаимозависимост и " срастване " на Исламабад към Китай (който строи Китайско-пакистанския стопански кулоар, свършващ на пакистанското пристанище Гуадар) и от страни от Персийския залив (като Саудитска Арабия и ОАЕ). Т.е с антипакистанската си политика Индия единствено способства за спомагателното " сглобяване " на съюза сред Исламабад и Пекин, който е доста по-антииндийски, в сравнение с е даже антиамерикански.
А имайки поради терористичните актове, осъществявани на територията на Индия против нея, Делхи по-скоро съумява да завоюва благосклонността на интернационалната общественост и интензивно взе участие във образуването на сериозното отношение на последната по отношение на Пакистан (дори Китай отбрани Исламабад по-внимателно от присъщото при последния епизод на тероризъм в Пулуама).
Именно случилото се в Пулуама, по този начин както и последвалите го събития, които в допълнение катализираха напрежението сред Индия и Пакистан и доведоха до взаимни обстрели и бомбардировки, може да послужи за отчитането и на някои спомагателни извода:
Съединени американски щати и Китай, въпреки настрана, действаха в една посока: в тази на смекчаването на напрежението сред Индия и Пакистан. Вероятно Вашингтон е подсказал на Делхи това, което е и Пекин на Исламабад: еднотипното подстрекателство, че нито една от враждуващите столици няма да може да разчита на безусловно покровителство от съответната световна мощ при превръщането на спора в стандартен и нуклеарен (правим експлицитното конкретизиране, че позицията на Вашингтон е по-амбивалентна по отношение на Делхи и Исламабад, в сравнение с е тази на Пекин);
В по този начин обновеното измерение на спора сред Индия и Пакистан Делхи сподели, че е подготвен да усилва залога и риска (с осъществените удари против Балакот в Хибер Пактунква за първи път от 1971-ва година индийската бойна авиация навлезе в пакистанското въздушно пространство, отвън това на управляваната от Исламабад част на Кашмир);
В създалия се спор министър-председателят на Пакистан Имран Хан избра пътя на деескалацията. Той, веднъж, пусна пленения индийски водач от сваления MIG-21 като самобитна форма на " жест за мир ". Втори път, министър председателят на страната съобщи, че Пакистан подхваща съответни дейности против организации, оповестени за терористични от Съвета за сигурност на Организация на обединените нации. Друг е въпросът, че Исламабад и различен път се е заел с такива дейности, само че те са се редуцирали до по-скоро краткотрайни и официални актове, предопределени най-много за обществена консумация;
Предложения за ходатайство на спора сред двете страни пристигнаха на процедура от съвсем всички направления. Но една страна сякаш е с едни гърди напред. Това е Саудитска Арабия, която има съществени лостовете за въздействие по отношение на Пакистан и въпреки всичко някакви по отношение на Индия (например, напълно прясно подписани контракти за многомилиардни вложения и в двете страни). Рияд се ангажира и с физическо наличие: самият спор завари престолонаследника Мохамед бин Салман поредно в Исламабад и Делхи. А тези дни по неговите стъпки върви и Адел бин Ал-Джубеир (вторият човек в министерството на външните работи на Саудитска Арабия). Рияд има крещяща потребност от сходни дипломатически начинания, с които да редактира имиджа си след убийството на журналиста Джамал Хашоги в саудитското консулство в Истанбул;
Въпреки че пакистанските военни оправдават мощните позиции, които имат в страната си, надалеч надхвърлящи сферата на военното дело, въз основата на опълчването на Индия, то те са наясно отлично с огромното предимство на Индия по отношение на стандартното въоръжение. Следствие на което военните на Пакистан услужливо предоставиха самодейността за намаляване на напрежението на министър-председателя Имран Хан (по принцип военните, въпреки и не публично, са титуляри на външната политика на Исламабад).
И Имран Хан, и неговият сътрудник министър-председателят на Индия Нарендра Моди по-скоро завоюваха от спора. Покрай жестовете си за мир се заприказва за опцията пакистанският министър председател да бъде номиниран за Нобелова премия за мир (доста преждевременно, дори цинично), а Моди, с по-твърдия си отговор, съумя да активизира в допълнение националистическа поддръжка за водената от него Индийска национална партия, на която другояче й предстояха нелеки избори единствено след няколко седмици.
Но по този начин или другояче, в препоръчаното меню на индийско-пакистанските връзки се стартира с десерта и той е солен: почтени няма.
Мартин Табаков, news.bg
Ако едно ревю е като менюто, то да стартираме не със супата, а с тортата. Но нищо вкусно, камо ли сладко, няма в този извод. А той е, че няма почтени. Когато приказваме за спора сред Пакистан и Индия, просто няма почтени. Било когато съперничеството им се е развивало конвенционално-военно (до 1971-ва година), било когато то се е случвало латентно и посредством медиатори (след въпросната година насам).
Пакистан е подкрепял и поддържа редица терористични и иредентистки групи, ориентирани против Афганистан (като Талибаните), против Иран (като Jaish ul-Adl, Армията на справедливостта) и, несъмнено, против Индия (като настоящата Jaish-e-Mohammed, Армията на Мохамед). Връзката на Пакистан с тези и доста, доста други групи е друга съгласно интензитета, времето и задачите, които Исламабад си е поставял.
Но има нещо, което постоянно съответствува сред тях: това е ролята на Пакистанското междуведомствено разузнаване (ISI), което постоянно има логистично и функционално отношение към тези групи. Последните биват употребявани за реализиране на цели на Исламабад, с които няма по какъв начин една страна публично да се ангажира. Те служат като " сиво " продължение на апарата за сигурност на страната.
Разбира се, пакистанските служби не стоят постоянно зад дейностите на всяка една такава група. Понякога тези обединения се еманципират от апарата за сигурност и стартират да гонят личната си логичност (макар да е още рано да се каже, то казусът с терористичния акт в Пулуама против индийските сили за сигурност може би е образец в тази насока).
Затова, макар връзките сред тях, връзките на пакистанските служби с другите терористични организации не са еднопосочни. Например, до момента в който Исламабад се пробва да води война против пакистанските талибани, то в това време с ненаситност поддържа афганистанския им клон. Пакистан работи доста твърдо и против сепаратистки групи в Белуджистан, които правят терористични акции против тамошните китайски дипломатически представители и планове.
Но в последна сметка интернационалната общественост мъчно може да се абстрахира от това, че Осама бин Ладен бе дислоциран в пакистанския град Аботабад (Хибер Пактунква).
Индия също има своята тъмна страна в този аспект. Делхи познава повече от добре и влага " внимание " в сепаратистките настроения на белуджите и пущуните в Пакистан. Но това, което проблематизира връзката на Индия с тях, е възходящата роля на Делхи в Азия и на интернационалната сцена, а това трансформира съществуването на сходни контакти в стеснение за имащия ги.
В последна сметка Индия желае да си обезпечи непрекъснато място в Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, а подклаждането на фракционизъм в пакистанската провинция Белуджистан не е допустимо най-краткият път за постигането на тази цел.
Откакто е налице спорът сред Индия и Пакистан по отношение на " раздробения " на разнообразни елементи Кашмир, Исламабад залага - посредством посредническите услуги на терористични групи - на доктрината на последователното обезкървяване на Индия ( " Bleed India with a thousand cuts " ), до момента в който Делхи се пробва просто да " затисне " с икономическата и политическата си тежест своя по-малък комшия.
Нито една от двете страни не е съумяла да реализира своите цели по отношение на другата. Индийските опити за изолираност на Пакистан довеждат до още по-голямата икономическа взаимозависимост и " срастване " на Исламабад към Китай (който строи Китайско-пакистанския стопански кулоар, свършващ на пакистанското пристанище Гуадар) и от страни от Персийския залив (като Саудитска Арабия и ОАЕ). Т.е с антипакистанската си политика Индия единствено способства за спомагателното " сглобяване " на съюза сред Исламабад и Пекин, който е доста по-антииндийски, в сравнение с е даже антиамерикански.
А имайки поради терористичните актове, осъществявани на територията на Индия против нея, Делхи по-скоро съумява да завоюва благосклонността на интернационалната общественост и интензивно взе участие във образуването на сериозното отношение на последната по отношение на Пакистан (дори Китай отбрани Исламабад по-внимателно от присъщото при последния епизод на тероризъм в Пулуама).
Именно случилото се в Пулуама, по този начин както и последвалите го събития, които в допълнение катализираха напрежението сред Индия и Пакистан и доведоха до взаимни обстрели и бомбардировки, може да послужи за отчитането и на някои спомагателни извода:
Съединени американски щати и Китай, въпреки настрана, действаха в една посока: в тази на смекчаването на напрежението сред Индия и Пакистан. Вероятно Вашингтон е подсказал на Делхи това, което е и Пекин на Исламабад: еднотипното подстрекателство, че нито една от враждуващите столици няма да може да разчита на безусловно покровителство от съответната световна мощ при превръщането на спора в стандартен и нуклеарен (правим експлицитното конкретизиране, че позицията на Вашингтон е по-амбивалентна по отношение на Делхи и Исламабад, в сравнение с е тази на Пекин);
В по този начин обновеното измерение на спора сред Индия и Пакистан Делхи сподели, че е подготвен да усилва залога и риска (с осъществените удари против Балакот в Хибер Пактунква за първи път от 1971-ва година индийската бойна авиация навлезе в пакистанското въздушно пространство, отвън това на управляваната от Исламабад част на Кашмир);
В създалия се спор министър-председателят на Пакистан Имран Хан избра пътя на деескалацията. Той, веднъж, пусна пленения индийски водач от сваления MIG-21 като самобитна форма на " жест за мир ". Втори път, министър председателят на страната съобщи, че Пакистан подхваща съответни дейности против организации, оповестени за терористични от Съвета за сигурност на Организация на обединените нации. Друг е въпросът, че Исламабад и различен път се е заел с такива дейности, само че те са се редуцирали до по-скоро краткотрайни и официални актове, предопределени най-много за обществена консумация;
Предложения за ходатайство на спора сред двете страни пристигнаха на процедура от съвсем всички направления. Но една страна сякаш е с едни гърди напред. Това е Саудитска Арабия, която има съществени лостовете за въздействие по отношение на Пакистан и въпреки всичко някакви по отношение на Индия (например, напълно прясно подписани контракти за многомилиардни вложения и в двете страни). Рияд се ангажира и с физическо наличие: самият спор завари престолонаследника Мохамед бин Салман поредно в Исламабад и Делхи. А тези дни по неговите стъпки върви и Адел бин Ал-Джубеир (вторият човек в министерството на външните работи на Саудитска Арабия). Рияд има крещяща потребност от сходни дипломатически начинания, с които да редактира имиджа си след убийството на журналиста Джамал Хашоги в саудитското консулство в Истанбул;
Въпреки че пакистанските военни оправдават мощните позиции, които имат в страната си, надалеч надхвърлящи сферата на военното дело, въз основата на опълчването на Индия, то те са наясно отлично с огромното предимство на Индия по отношение на стандартното въоръжение. Следствие на което военните на Пакистан услужливо предоставиха самодейността за намаляване на напрежението на министър-председателя Имран Хан (по принцип военните, въпреки и не публично, са титуляри на външната политика на Исламабад).
И Имран Хан, и неговият сътрудник министър-председателят на Индия Нарендра Моди по-скоро завоюваха от спора. Покрай жестовете си за мир се заприказва за опцията пакистанският министър председател да бъде номиниран за Нобелова премия за мир (доста преждевременно, дори цинично), а Моди, с по-твърдия си отговор, съумя да активизира в допълнение националистическа поддръжка за водената от него Индийска национална партия, на която другояче й предстояха нелеки избори единствено след няколко седмици.
Но по този начин или другояче, в препоръчаното меню на индийско-пакистанските връзки се стартира с десерта и той е солен: почтени няма.
Мартин Табаков, news.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ