Не съм специалист и не съм съвсем сигурен как да

Не съм експерт и не съм напълно сигурен по какъв начин да го нарека – дали демократизъм, дали либертарианство или по някакъв различен метод. Става дума за онази идеология, съгласно която хората ще се оправят най-добре, в случай че ги оставиш на мира. Това разбиране е изключително натрапчиво, когато става дума за стопанска система. Според него свободният пазар и законите на конкуренцията, които работят в него, са изцяло задоволителни за развиването на стопанските връзки. Всеки опит за изкуствена регулация или намеса е нездравословен, тъй като пречи на тази вълшебна саморегулация – laissez-faire. Оставете пазарните закони (които са тип естествени закони) да работят необезпокоявани и ще видите по какъв начин посредством трудолюбието, предприемчивостта и благородството на капиталистите, обществата ще процъфтят! Ах, по какъв начин и ние сме се увличали по тези хрумвания в протеста си срещу тоталитарния комунизъм, гледайки на капитализма като на признание! Такава е философията в големия разказ на Алиса Розенбаум (по-известна като Айн Ранд) „ Атлас изправи плещи “ – едно от най-богоборческите и в същото време най-наивни четива, на които съм попадал. Но евентуално не съм прав от позиция на персоналното си тесногръдство, тъй като към Ранд има нещо като фетиш, философията ѝ се приема като вяра, почитателите ѝ наподобяват на фракция. Познавам такива и у нас. Наричат себе си „ либертарианци “, само че не знам до каква степен са прави, в случай че не са съгласни да ги дефинират като анархисти или в най-хубавия случай – минархисти. Център на въпросния разказ е една химера, наречена „ дерето на Голт “ – недостъпно място измежду Скалистите планини в Колорадо, където са избягали от света най-кадърните представители на човечеството, с цел да основат нов свят, свое затворено общество, учредено на произвеждане, замяна и интерес. Така или другояче, тези, които държат да ги назовават „ либертарианци “ са нещо като анархо-капиталисти. Те в действителност имат вяра, че в случай че оставиш нещата на свободната конкуренция и на „ естествените “ стопански и пазарни закони, всичко ще е цветя и рози! Но не се получава по този начин. Практиката демонстрира, че колкото по-развито и богато е едно общество, толкоз по-сложна е системата от всевъзможни регулации в него. Защо е по този начин? Само с цел да се направи на инат на либертарианците? Надали. Либертарианската илюзия (позволете да въведем краткотрайно този термин) трагично произлиза от неверна причина. Всичките тези утопии за честната замяна на богатства в името на персоналния интерес изхождат от неверното разбиране, че индивидът се ражда добър. Не, индивидът е основан добър, само че се ражда повреден, т.е. неприятен. Дерето на Голт е осъществимо с хора, каквито не съществуват. По-близо до истината е, че в случай че оставиш хората на мира, те няма да процъфтят, а ще се самоунищожат. Особено хора, които не имат вяра, че оттатък тях съществува и друга мощ, която поражда и ръководи битието. А персонажите от книгите на Айн Ранд – библията на тези, които взехме решение да назоваваме (а и те постоянно сами се назовават така) „ либертарианци “ – са тъкмо такива: самодостатъчни свръхчовеци по смисъла на Ницше. Забележете, че индивидите непрестанно поставят старания да се трансформират. Това изпитание е моторът на напредъка. Литературата съществува, с цел да го опише. Забележете също, че в случай че някой поставя старания да се промени, то той поставя старания да стане по-добър, в сравнение с е сега. Не съм видял някой да поставя старания да стане злобен – това се удава всекиму, тъй като е в развалената му природа. Тоест, полагайки старания да стане добър, даже и инстинктивно всеки е наясно, че нещо с него не е наред, че има нещо развалено, нещо, което би трябвало да се поправи. Citius, Altius, Fortius (олимпийският девиз), калокагатията (идеалът на Платон за хармонията сред хубостта и добродетелта), Свръхчовекът – това са все имена на устрема към съвършенство. А стремежът към съвършенство е блян към положително, прекосяване от зло към положително, завръщане към първичното положително, което е същинската човешка природа. Ако човек беше добър по рождение, нямаше към какво повече да се стреми. Но либералите, хуманистите и прочие мислят тъкмо противоположното. Мислят че индивидът е добър и в случай че инцидентно го забележим неприятен, то за това е отговорна средата, която го е формирала (или деформирала). Детерминистите също по този начин настояват, че свободната воля е заблуда, което още повече обърква нещата. Съвременното политическо говорене (и мислене) се основава точно на това разбиране – че индивидът се ражда добър, че щастието е право (а не привилегия) и че в случай че е неприятен, то не е той отговорен, а нещо отвън него или още по-добре – някой извън него, някой съсловен или породист зложелател, сексист или политически неточен вид, който би трябвало да бъде осъден с революционна неотстъпчивост. Е, по какъв начин да искаш положителни резултати от създание, което изживява себе си като господ, има вяра, че му се поставя несъществуващо в природата благополучие и е убийствено яростно, когато не го получава! Както виждате, самата основа на обществено-политическия дискурс е сбъркана. Как желаете тогава смислени резултати? Драмата на либерализма идва точно оттова – приемайки, че индивидът се е родил добър и че нещо друго отвън него е причина за бедите му – причина, която е въпрос само на политическа воля да се в профил, – либерализмът има трагически неправилна визия за свободата, въпреки да я е взел за свое име. Както споделя Ортега-и-Гасет, с една елементарна граматическа маневра, с едно просто морфологическо деяние сме създали по този начин, че днешната визия за независимост няма нищо общо с класическа. Граматическото деяние е въвеждането на множествено число. Днес все по-рядко приказваме за свобода и все по-често – за свободи. Какви са свободите, за които, най-малко на думи, се бори либерализмът? Веднъж сложени в множествено число, те може да са най-различни. Например самостоятелните свободи. Те са в основата на либерализма, на либертарианството и на всичко това, за което приказваме през днешния ден и назоваваме за улеснение „ либертарианство “. За страдание, въпреки и да не се признава или да се признава единствено с половин уста, самостоятелните свободи към този момент са под въпрос, изключително в изискванията на войната с тероризма и най-много на оповестената световна пандемия. Или пък малцинствените свободи. По значимост ги поставят по средата – по-важни от самостоятелните и по-маловажни спрямо груповите, въпреки че в последно време се мъчат да излязат и над тях: да вземем за пример свободите на ЛГБТИ са по-ценни от свободите на обществото. Националните свободи назоваваме суверенитет и нормално ги свързваме с страните. По тях доста страдат евроскептиците, потвърждавайки, че националните страни вършат своите вноски в Европейски Съюз не толкоз в пари, колкото в суверенитет. Най-сетне икономическите свободи. Казват, че колкото повече ги има, толкоз това, в което живеем, повече наподобява на капитализъм. По инерция споделят също, че икономическите свободи са нещо хубаво, само че на процедура те от дълго време не съществуват, задушени под всевъзможни регулации, регламенти, наставления и прочие Смъртта на икономическите свободи е цената в битката против нелоялната конкуренция и корупцията. С две думи, свободите (в мн. ч.) на процедура са мъртви и всички са съгласни, че по този начин е рационално да бъде, единствено че е прекомерно грозно, с цел да го изрекат на глас. И залисани по всички тези свободи в множествено число, забравяме за Свободата в само. Започваме да губим разбиране за нея. Свободата (в ед. ч.) би трябвало да се преглежда двояко: като независимост на деяние и като независимост на духовен избор. Това са прекомерно разнообразни неща. Могат да ви лишат от първото, само че да не доближат второто. А може, лишавайки ви от първото, да деформират второто. Въпрос на резистентност и цели. Мнозина, затворени в тюрма, трансформират разбиранията си за положително и зло. Също по този начин ги трансформират и мнозина, завладяли върховете на материалното благоденствие. И въпреки всичко, без значение че е роден по-скоро злобен, в сравнение с добър, без значение че носи клеймото на първородния грях, без значение че е податлив към всевъзможни падения, индивидът би трябвало да бъде свободен, да има Свободата (в ед. ч.) да прави виновен избор. В последна сметка свободата е нужна на човек, с цел да ограничи непринудено свободата си – свободата си да прави зло. Парадоксално, нали? Най-могъщата демонстрация на свободна воля е отводът от воля. Парадоксално. Но в тази абсурдност е Истината, а от Истината се ражда Свободата – „ ще познаете истината и истината ще ви направи свободни “ (Иоан, 8:32). Свободата – това е да не вършиш зло, в случай че имаш опция. Не бива да чакаме нищо положително, в случай че не изясним понятията си за независимост. А мъчно ще ги изясним, в случай че подхождаме към визията си за индивида, за самите нас, от неверна причина. Предпоставката на признатата през днешния ден за публична философия е тотално неправилна. Тя счита, че индивидът е постепенен артикул, от който няма нищо по-сложно и по-съвършено в безличната „ природа “, взела се кой знае от кое място. Човекът съгласно формалната философия е освен смъртен, само че и дефинитивно смъртен. Със гибелта свършва всичко. А това е все едно да вярваш, че оттатък входната врата на дома ти не съществува нищо – вакуум. Колко близо ще си до Истината, в случай че вярваш в това? Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен, даже и всички картагенци до един да са се родили положителни като ангели. Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “. Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.