Най-вероятно знаете, че по време на Студената война се води

Най-вероятно знаете, че по време на Студената война се води една доста сериозна и дейна борба за въоръжаване. Съединени американски щати и Русия постоянно са напред в тази игра, само че не можем да пропуснем и още един доста забавен факт – през днешния ден е доста мъчно да преценим коя страна е по-въоръжена от другата, само че в случай че имаме вяра на прогнозите и фактът, че има много анализатори, които чакат бъдещия трети забавен спор, най-вероятно ще стигнем до отговора на този въпрос. Въпреки това желаеме да обърнем внимание на една птица, за която сме писали много –

Макар и да можем да открием, че самият аероплан не е съумял да влезе в доста бойни задачи и на практика е създаден, с цел да бъде най-хубавото оръжие във въздуха, което може да се предлага. Тук се досещаме, че мнозина ще посочат конкурентните МиГ по същото време, само че няма по какъв начин да бъдем безапелационни и има рационална причина – просто споровете и срещите сред двата изтребителя са много къси. Историята на първата среща стартира някъде през 1981 година с появяването на Муамар Кадафи на политическата сцена. Като човек, който обича контрола, както и диктатурата, можем да видим, че той е първият, който автоматизирано уголемява въздушното пространство към Либия, като не разрешава на противников самолети да летят над него.

За задачата изпраща и задоволително патрулни самолети, които да наблюдават за извършители. По същото време ще открием, че има доста съперници на концепцията и откакто Съединени американски щати разполага с добре познатия и прочут Роналд Рейгън – който се хвали като индивидът с най-важната роля – да играе вманиачен човек и да блъфира всеки един деспот. Точно затова е единственият, който идва с два самолетоносача и стартира да подсказва, че разширението на морските и въздушни граници няма да се случи толкоз елементарно. Провокацията за война с Либия е търсена от най-ранни времена, само че за жал не постоянно се минава толкоз елементарно. Една забавна детайлност е, че в един миг можем да открие по какъв начин два съветски Су-22 се изправят в пердах против два F-14 Tomcat.

Това е по този начин наречения първи военен спор сред двете страни, както и сред двата типа бойни самолети. Според американската страна, водачите просто са защитавали своето въздушно пространство, до момента в който либийците не престават да настояват, че са били предизвикани да атакуван. Историята приключва с два свалени либийски самолета, които обаче са стреляли първи и по интернационален протокол, това разрешава и ответния удар. Истината за този изтребител е, че първо е извънредно безценен за основаване, второ е прекомерно добър и не толкоз преференциален за поддръжка и трето – малко на брой могат да го закупят. Любопитният факт тук е, че в следствие се заменя много бързо с по-евтин и използван вид, само че ще се изненадате, когато откриете, че има още една страна, която има тъкмо този военен аероплан. И още по-забавното в този случай е, че най-хубавият водач на F-14 не е американец.

За задачата би трябвало да насочим вниманието си към Иран и фактът, че в един избран интервал от време изостават много във въздушната си защита. Да не забравяме, че през 70-те години на предишния век Ирак е една изключително мощна и водеща единица, която пазари освен бойна техника, само че и се стреми да създаде бързо нуклеарно оръжие, с което да се трансформира в това, което през днешния ден е Северна Корея в Азия. По това време въоръжението на Ирак е от много съществено количество МиГ-25. Като по-съвременни и задоволително положителни изтребители, същите можели да се оправят извънредно добре с тогавашните изтребители.

Истината е, че когато американците употребяват немски модел, по който да разработят F-14 – след Втората Световна война знаем, че двете велики сили поделят немските инженери и им разрешават да довършат своите военни планове за друга страна или просто да бъдат разстреляни – се опитвали да основат надалеч по-добра машина от руската. Една от доста положителните вести е, че през 1976 година, употребявайки последните капки керосин и да изиска политическо леговище, а това дава съществено предимство на вражеската страна освен да прегледа техниката, само че и опциите на самолета. Да се върнем обаче на Иран и тяхното предпочитание да се снабдят с противопоставяне против честите въздушни нарушавания на Ирак. По това време иракчаните се опитвали да възбудят спор и постоянно нарушавали военното пространство. Иран не можел да отвърне, заради простата причина, че няма техниката.

Иран изпраща свои пратеници и декларира, че има голямото предпочитание да закупи от Съединени американски щати оръжие, с което да се оправи с съперника си. По това време за обмен има единствено F-14 Tomcat и F-15 Eagle. Двата самолета са задоволително положителни, само че F-15 е още по-скъп, затова инвестицията от 2 милиарда $ се насочва към по-стария модел, само че с една доста значима детайлност – в договорката би трябвало да има  и задоволително муниции, както и обучаване на личен състав, който да може да ги поддържа. За задачата една огромна част от иранските водачи отпътуват за Съединени американски щати, придружавани с механици и авио инженери, които да опознават самолета.

От другата страна ще открием, че програмата Top Gun е била подготвена да посрещне претендентите. Разкриват се слабостите на МиГ-25, изясняват какви са най-големите им преимущества и по този начин до 1979 година Иран има към 80 F-14 и към 120 водача, които да летят на тях. По това време американците са изключително щастливи от обстоятелството, тъй като са били подготвени просто да нарежат старите самолети, а внезапно се оказва, че има много великодушен покупател, въпреки и 2 милиарда да не са чак толкоз доста пари за една ескадрила от съвременни самолети. Сред всички водачи в тази образователна стратегия, един ас съумява да изпъкне доста и да потвърди, че американската птица е много сериозен конкурент.

Майор Джалил Занди се считал за индивидът, който не можел да одобри, че изтребителят не може да се оправи с избрана задача. Количеството прегрешения и развалянето на дисциплината могат умерено да се опростят, когато разберем, че това е най-смъртоносният водач в кабината на тъкмо тази птица. Има единствено един проблем, когато водачите се завръщат от Съединени американски щати, новият режим го хвърля в пандиза и го осъжда на 10 години затвор. Впрочем това е ориста и на доста други завърнали се летци. Някои са задържани и убивани, други са гниели по пандизите, а множеството самолети били саботирани преднамерено, с цел да не могат да летят. В Иран нищо не е толкоз розово, колкото може да наподобява, до момента в който обаче не идва 1980 година и Ирак не взема решение, че откакто съседите не могат да оправят своя двор, на практика не заслужават да имат и къща.

Започва иракската инвазия и единствените фрагменти, които могат да спрат тоталното завладяване, се намират в пандиза. Автоматично летците се вадят от пандиза, с цел да избавят страната си – мнозина на тяхна страна просто биха желали да избягат или да не си мръднат пръста, само че откакто всяко едно друго място в света е в пъти по-приятно от ирански затвор, решили да оказват помощ. Добрата вест е, че Джалил съумял да се запази в пандиза и през идващите 8 години ще се бори против всичко, което Ирак може да изпрати във вражеската територия. По това време Саддам закупува МиГ-ове, и се надява, че вложените средства са изцяло задоволителни, с цел да обезвреждат съперника.

Битките не минавали толкоз леко, както можем да се досетим, от 80 самолета, иранските водачи намерили доста по-малко, а след всяко последващо стълкновение почнали да понижават още повече. По това време Съединени американски щати отхвърля да изпраща аварийни елементи, ракети или просто в допълнение оръжие за изтребителя. До 1986 година цифрата на F-14 в иранската войска е сведено до 25 самолета. Единствено Занди не се тормозил от тази цифра, тъй като бил подготвен, че лети на най-хубавото, което може да открие и употребява против врага си. Често предпочитал да атакува многочислен съперник, с цел да може да има по-голяма тръпка от играта. Неговите сътрудници описват, че той първи завършва с ракетния си ресурс, а по-късно употребява 20-милиметровия „ Вулкан “, с цел да продължава да раздира съперника.

Неговата съществена задача е да пази иранските петролни полета и тъй като някои сътрудници са изпратени в други зони, от време на време му се налагало да гони цели ескадрили. При първата си среща с двойка МиГ-23, съумява да ги смъкна благодарение на далекобойни ракети. В един различен случай охранява самолет-танкер, с цел да бъде преследван от цяла ескадрила. Не е ясно какво тъкмо е правил против съперниците, само че знаем, че танкерът е съумял да премине безвредно своя маршрут. Понеже няма доста публични архиви, пропагандната машина заявявала, че иранските бойци се спускали на ята и разкъсвали иракчани с голи ръце – освен това без да изгубят безусловно никого – можем единствено да подозираме какви тъкмо са триумфите на Военновъздушни сили на Иран.

За Джалил Занди се знае, че публично е свалил 8 самолета, като още три се водят за вероятни. Това го трансформира във въздушен ас – даже и след Втората Световна война, условието не е толкоз високо – от време на време всичко е до шанс. Ирак продължава да твърди, че свалените от него самолети са единствено 3 – тъкмо толкоз, колкото американските водачи са съумели да смъкват през цялата кариера на F-14, когато е във въоръжение. Истината обаче е, че този водач съумява да преживее 8 години в едно от най-вражеските въздушни пространства. Никой не може да каже сигурно какъв брой тъкмо ремонта са направени на самолета му, освен това с лимитирани запаси, а и постоянно самите боеприпаси не можели да се намерят в вярното време и място.

Късметът на Задни завършва през 1988 година, когато е атакуван от ескадрила иракски Мираж-и. В тази борба има непотвърдени два свалени самолета, само че в следствие понася задоволително вреди, с цел да форсира моторите и да се опита да избяга колкото се може по-бързо. При навлизането в Иран, вторият мотор също отхвърля и се постанова на водача да катапултира. Успява да стигне до базата, само че към този момент не му разрешават да лети. Завършва войната като лейтенент-генерал и през 2001 година се пенсионира, като за жал на 1 април дружно със брачната половинка си попада в автомобилна злополука, която е съдбовна и за двамата.