Влади Далаклиев: Мечтая за медал от олимпийски игри
Най-добрият ни играч по таекуондо Владимир Далаклиев гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Той е предопределен да написа славни страници в историята на олимпийското таекуондо. Тази година донесе първото отличие за България от международното състезание за мъже, завоювайки бронз от шампионата в Република Корея. Още преди 12 години стана ясно, че на родения в Благоевград гений му следва блестящо бъдеще на татамито. През 2005 година при кадетите завоюва първия орден за страната ни на европейското състезание – бронз. Седем лета по-късно стана и европейски първенец за младежи. Успя да излезе по-силен, преодолявайки най-голямото тестване досега. Точно преди квалификациите за олимпиадата в Рио скъса кръстна връзка на коляното. Заради контузията пропусна най-големия конгрес, само че е окуражен да дабютира на игрите в Токио през 2020-а. Преди седмица свери часовника си с европейският хайлайф в олимпийското таекуондо, който се събра в столичната зала “Асикс Арена”.
- Здравей, Влади! Преди броени дни приключи европейското състезание по таекуондо, което се организира в новото спортно украшение на София – „ Асикс Арена “. На него ти взе сребърно отличие. Как видя битките от близко?
- Атмосферата беше неповторима. Залата беше цялостна. Знаех, че на това съревнование ще има много погледи в моите резултати и по тази причина се пробвах оптимално да се активизирам, с цел да мога да се показва по отговарящ метод. Мисля, че го направих като се изключи финала против руснака. Можеше нещата да се развият по различен метод, само че в последна сметка по този начин излязох от мача.
- Победи изрично четирима противника, само че във финала с съветския ас Арман Иглалиев той ли беше в по-добра форма или по този начин се разви срещата?
- Тъй като програмата бе такава, че до 14 часа нямах никакви мачове, а по-късно безусловно започнаха един след различен, към този момент на петата среща силите ми бяха много намалели. Оказа си въздействие. Колкото до този играч, той предприе тактичност на изчакване. Не искаше да подхваща някакви ограничения и да нападна, а чакаше аз да сбъркам. При такава аудитория съвсем не можех да се въздържам, да заставам и да очаквам да се взема решение мачът в последния миг.
- Каква е страстта да играеш в толкоз значимо съревнование пред родна аудитория? Има ли терзание?
- Да, имам терзание преди надпреварата за това по какъв начин ще се показва, в каква форма ще съм, по какъв начин ще се усещам и дали ще мога да покажа това, на което съм кадърен. Но на надпреварата, когато видиш погледите на всички твои другари и близки, както и на останалите хора, съумели да дойдат, е много мотивиращо и прелестно. Дава мощ и храброст. Наистина беше неповторимо. Много ми помогнаха и съм им доста признателен.
- Датата 27 юни 2017-а е паметна за теб. Предполагаше ли тогава, че ще станеш единствения българин през годината с орден от международно състезание в олимпийските спортове?
- Не мога да кажа, че съм предполагал, само че тъкмо това ми беше задачата. Целта, с която отидох на това международно беше орден, защото през 2011 година изгубих на четвъртфинал отново на международно за мъже от представител на Англия с две точки. Спомням си, че тогава след надпреварата моите другари и съотборници ме носиха, защото доста ме боляха краката. Бях цялостен с травми и знаех, че това беше максимумът.
- А в този момент имаше ли драми?
- Сега не чак толкоз, колкото тогава. Горе-долу бях здрав. Но от този момент конкуренцията доста скочи нагоре и беше много мъчно.
- Спомена за тази конкуренция. Имаше 97 състезатели на шампионата в Република Корея. Звучи малко стряскащо…
- Това беше рекорден брой на международно състезание. Участвал съм на шампионати със 100 индивида, само че когато става въпрос за международно състезание, самата атмосфера и безусловно всичко е друго. Доста е огромна тръпката, тъй като са 97 индивида, само че единствено по един от страна – най-хубавият и най-подготвен. Това основава една по-напрегната атмосфера. Всички са готови, желаят първото място и задачата им са медалите. И моята беше такава. Стиснах зъби на срещата ми с мексиканеца. Това беше един от най-тежките ми мачове. Наистина вложих доста воля, с цел да обърна мача и да го победя.
- На четвъртфинала с китаеца Уанг направи един от най-зрелищните удари в цялото състезание. Влизаше ли в проектите ти или просто непринудено ти се отдаде обстановка да го направиш?
- Един мач при нас не може да се планува толкоз добре с акуратност на удари и т. н. Имаме някаква тактичност, само че към този момент като влезем в битка, тогава опитът, подготовката и моментното положение си споделят думата. Така стана, че съумях да разпространявам този удар. Не го бях премислил, не се бях подготвил.
- И противникът ти не се беше подготвил…
- Да, по този начин се оказа. При нас ударите с крайници са доста по време на срещата. Постоянно търсим контакт с съперника и по опция в главата и най-силно. Просто по този начин се случи.
- Какво си намерения, качвайки се на почетната стълбичка?
- Беше неописуемо. И различен път съм гледал по какъв начин на международно състезание им връчват медалите. Мечтал съм си и съм се питал какво ли е възприятието. Много желаех да го изпитам. Стъпвайки на подиума, си споделих: „ Ето, най-сетне! “ Всички бяха усмихнати, а аз благополучен. Беше неописуемо.
- Вече 20 години твой треньор е Пламен Трънски. Как работите с него? Има ли доста страсти и напрежение или към този момент си познавате характерите и по-улегнало го карате?
- За 20 години сме се опознали сносно. Минали сме през какво ли не в живота. Мисля, че почти сме изчистили нещата и се сработваме добре. Имаме естествени взаимоотношения.
- Започваш да тренираш таекуондо на 5 години. Веднага ли се влюби в спорта? Имаше ли вид да тренираш да вземем за пример баскетбол и да наследиш майка ти Мария?
- Баща ми ме заведе на 5-годишна възраст. Бях пламенно дете. Обичах да виждам филми с екшън и с боеве. Може би оттова родителите ми ме записаха на таекуондо. Още от началото доста ми хареса спортът, защото до преди този момент единствено съм излизал на открито да си играя. В залата имаше и други деца, проведена подготовка. Беше нещо друго. Спомням си, че преди тренировката се събирахме и имахме толкоз доста сила, че не ни интересуваше, че стартира заниманието, а се гонехме в салона. Лека-полека нещата започнаха да стават съществени. Въобще не съм си и помислял за различен спорт. Всички деца си играят с топки – баскетболни или футболни, само че таекуондото беше нещо друго, което ме сграбчи.
- Кога стартира да мечтаеш за огромна кариера? Може би 2005-а, когато завоюва бронз на европейското за кадети…
- До скоро не използвах думата кариера, защото таекуондото беше метод на живот за мен. Наистина 2005 година реализирах първия сериозен триумф, първият европейски орден за България. На самото съревнование не осъзнавах какво съм направил, защото бях привикнал единствено да надвивам. Имах единствено златни медали и на места някоя загуба. На всяко съревнование гледах към финала. Тогава по този начин се развиха нещата, че изгубих на полуфинала и останах трети. А когато завоювах четвъртфинала, треньорът ми доста се зарадва. Чудех се за какво е толкоз благополучен, като имам още два мача. Като изгубих полуфинала се ядоса доста. Натъжих се, бях дребен. Приех го доста тежко. След несъмнено време, като премисли нещата, пристигна и ме прегърна. Вече като дойдохме в България на летището всички ни посрещнаха доста грандиозно и започнах да чувствам какво съм направил.
- В живота на огромните първенци има и тежки моменти. За теб огромното тестване пристигна в края на 2014-а, когато скъса предни връзки на коляното, а доста експерти побързаха да те пенсионират. Кое ти даде сили да продължиш да се бориш и да се завърнеш на татамито?
- Аз пребивавам с таекуондо. Не си представях живота ми без този спорт. Наистина беше потрес за мен, в случай че трябваше да спра. Това го върша най-добре цялостен живот. Не се забави мисълта непосредствено да работя – първо да мине интервенцията и тогава да се взема решение какво да се прави. Беше в действителност доста тежко. Свикнал съм да работя непрекъснато с краката ми, те са ми доста значима част от тялото, както на всеки, само че аз ги употребявам по друг метод. Малко се притеснявах, защото в таекуондо, в спаринг дисциплината 80% играем с крайници. Ако бях в различен спорт и трябваше единствено да търча или да върша други придвижвания, почти щеше да стане, само че ние би трябвало да ритаме, има усуквания и т. н. Притеснявах се дали кракът ми ще издържи и дали ще мога да се състезавам, както би трябвало, да се възстановя 100%. Успях с помощта на кинезитерапевта Иван Касапов, който беше от самото начало до мен след интервенцията. Ежедневно работехме за възобновяване ми. Беше доста тежко. След няколко часа интервенция и няколко дни в шина, по-късно не можех да вървя, а това беше извънредно за мен, камо ли да върша някакви други неща. Получиха се други затруднения, само че в последна сметка на петия-шестия месец, когато започнах лекичко да ритвам с него, видях вярата, че мога да се възстановя. С течение на времето съумях да се завърна.
- Има ли някой различен, който извървя пътя дружно с теб от тежката травма до третото място?
- Абсолютно постоянно фамилията ми е било до мен – и в най-хубавите, и в най-лошите моменти. Също треньорът ми, моите близки и другари. Всички постоянно са били с мен и за секунда не са ме оставяли и не са ме демотивирали за нещо, което желая. Всички дружно извървяхме този път. Винаги са ме подкрепяли, даваха ми мощ, помагаха ми, когато бях контузен. Наистина имах една сериозна поддръжка.
- Знаем, че фамилията е твоята опора. Ще разкажеш ли за жеста, който направиха те в Истанбул?
- По принцип ги познавам доста добре и почти съумявам да планувам някои техни дейности. Но в действителност доста ме изненада, че ги видях, влизайки в залата. Бях се концентрирал, мислех си за мачовете и внезапно влизам в залата и виждам майка ми, сестра ми и другари. Стъписах се и в първия миг не осъзнах какво става. Изпитах доста прелестно възприятие, като ги видях и разбрах, че са пристигнали да ме поддържат. Беше доста значимо за мен. Наистина голям жест, за който им благодаря. Не беше от най-приятните за мен надпревари, защото знаех, че съм със скъсана връзка. Опитахме да стабилизираме крайници. Не се усещах добре най-много, тъй като не можех да покажа това, на което съм кадърен.
- Родната федерация по таекуондо върви нагоре. Президентът Слави Бинев и е заместител в европейската централа. Как си общуваш с него? Дава ли ти препоръки? Какъв човек е?
- В доста положителни връзки сме. Разговаряме като другари. Постоянно ми дава някакви препоръки, стимулира ме. По принцип той подлага на критика доста, само че това ни оказва помощ. Безспорно е огромно самопризнание да бъде вицепрезидент на Европейския таекуондо съюз. Това приказва за метода, по който се развиват нещата във федерацията. Сами виждате, че таекуондото напоследък набира много огромна скорост.
- Работиш и с деца, става ли таекуондото известно в България? На какво те научи корейското бойно изкуство?
- Това е военен спорт и дисциплината е най-важното нещо. В мен също, както и във всички деца, таекуондото построява морал и дисциплинираност, да имаш почитание към другите към теб. Опитвам се това, което съм получил от спорта и от моите треньори, да го предам на децата. Това, което съм сега, значително го дължа на спорта и на треньорите ми, които са ме възпитали, дружно с родителите ми. Естествено родителите са най-важни, тъй като те дават първите седем години, а по-късно ние като треньори, би трябвало да продължим построяването им като персони.
- Прякорът ти е Нинджата. Откога се появи и харесваш ли си го?
- Появи се на едно от надпреварите, които завоювах. Като по-малък имах много атрактивни срещи, които приключваха бързо. Всички знаеха, че когато изляза, ще има нещо забавно. Тогава един от моите другари ми сподели: „ Браво, Нинджа! “ Всеки си измисляше прякори и аз продължих с него.
- Откъде идва пристрастеността ти към рисковите спортове? Как разпускаш в свободното време?
- Не знам от кое място идва пристрастеността ми, просто я имам. Може би тъй като като бях по-малък приятелите ми имаха мотори и непрекъснато се возеха. Аз също желаех мотор. Думите на татко ми бяха, че няма да ми купи мотор, тъй като е по-добре аз да рева в този момент, в сравнение с той да плаче след това. Но в последна сметка с ангажименти ми даде обещание, че когато стана на 16 години и изкарам брошура, с цел да мога законно да карам мотор, ще ми купи. Така и стана. Купи ми един, по-късно втори и т. н. Много ми харесваше да го карам през свободното време, дори и преди подготовка. С течение на времето, когато нещата станаха доста по-сериозни, разбрах, че това нещо може би ще ми попречи доста, а и може да завърши съдбовно. В свободното време обичам да излизам с другари, да упражнявам разнообразни спортове и да разпущам.
- Тази година за първи път си в десетката на „ Спортист на годината “ в България. Вълнуват ли те анкетите?
- Не мога да кажа, че чак ме вълнуват, само че е забавно, тъй като това виждат хората. Това е една оценка на нашия труд, на всички, които се занимават с таекуондо и желаят този спорт да върви напред. Това е една голяма оценка съгласно мен измежду медиите аз и като цяло нашият спорт да застане в десетката на „ Спортист на годината “.
- Голямата фантазия на Владимир Далаклиев?
- Голямата фантазия естествено като на всеки състезател са олимпийските игри. Медал от олимпийски игри.
- Здравей, Влади! Преди броени дни приключи европейското състезание по таекуондо, което се организира в новото спортно украшение на София – „ Асикс Арена “. На него ти взе сребърно отличие. Как видя битките от близко?
- Атмосферата беше неповторима. Залата беше цялостна. Знаех, че на това съревнование ще има много погледи в моите резултати и по тази причина се пробвах оптимално да се активизирам, с цел да мога да се показва по отговарящ метод. Мисля, че го направих като се изключи финала против руснака. Можеше нещата да се развият по различен метод, само че в последна сметка по този начин излязох от мача.
- Победи изрично четирима противника, само че във финала с съветския ас Арман Иглалиев той ли беше в по-добра форма или по този начин се разви срещата?
- Тъй като програмата бе такава, че до 14 часа нямах никакви мачове, а по-късно безусловно започнаха един след различен, към този момент на петата среща силите ми бяха много намалели. Оказа си въздействие. Колкото до този играч, той предприе тактичност на изчакване. Не искаше да подхваща някакви ограничения и да нападна, а чакаше аз да сбъркам. При такава аудитория съвсем не можех да се въздържам, да заставам и да очаквам да се взема решение мачът в последния миг.
- Каква е страстта да играеш в толкоз значимо съревнование пред родна аудитория? Има ли терзание?
- Да, имам терзание преди надпреварата за това по какъв начин ще се показва, в каква форма ще съм, по какъв начин ще се усещам и дали ще мога да покажа това, на което съм кадърен. Но на надпреварата, когато видиш погледите на всички твои другари и близки, както и на останалите хора, съумели да дойдат, е много мотивиращо и прелестно. Дава мощ и храброст. Наистина беше неповторимо. Много ми помогнаха и съм им доста признателен.
- Датата 27 юни 2017-а е паметна за теб. Предполагаше ли тогава, че ще станеш единствения българин през годината с орден от международно състезание в олимпийските спортове?
- Не мога да кажа, че съм предполагал, само че тъкмо това ми беше задачата. Целта, с която отидох на това международно беше орден, защото през 2011 година изгубих на четвъртфинал отново на международно за мъже от представител на Англия с две точки. Спомням си, че тогава след надпреварата моите другари и съотборници ме носиха, защото доста ме боляха краката. Бях цялостен с травми и знаех, че това беше максимумът.
- А в този момент имаше ли драми?
- Сега не чак толкоз, колкото тогава. Горе-долу бях здрав. Но от този момент конкуренцията доста скочи нагоре и беше много мъчно.
- Спомена за тази конкуренция. Имаше 97 състезатели на шампионата в Република Корея. Звучи малко стряскащо…
- Това беше рекорден брой на международно състезание. Участвал съм на шампионати със 100 индивида, само че когато става въпрос за международно състезание, самата атмосфера и безусловно всичко е друго. Доста е огромна тръпката, тъй като са 97 индивида, само че единствено по един от страна – най-хубавият и най-подготвен. Това основава една по-напрегната атмосфера. Всички са готови, желаят първото място и задачата им са медалите. И моята беше такава. Стиснах зъби на срещата ми с мексиканеца. Това беше един от най-тежките ми мачове. Наистина вложих доста воля, с цел да обърна мача и да го победя.
- На четвъртфинала с китаеца Уанг направи един от най-зрелищните удари в цялото състезание. Влизаше ли в проектите ти или просто непринудено ти се отдаде обстановка да го направиш?
- Един мач при нас не може да се планува толкоз добре с акуратност на удари и т. н. Имаме някаква тактичност, само че към този момент като влезем в битка, тогава опитът, подготовката и моментното положение си споделят думата. Така стана, че съумях да разпространявам този удар. Не го бях премислил, не се бях подготвил.
- И противникът ти не се беше подготвил…
- Да, по този начин се оказа. При нас ударите с крайници са доста по време на срещата. Постоянно търсим контакт с съперника и по опция в главата и най-силно. Просто по този начин се случи.
- Какво си намерения, качвайки се на почетната стълбичка?
- Беше неописуемо. И различен път съм гледал по какъв начин на международно състезание им връчват медалите. Мечтал съм си и съм се питал какво ли е възприятието. Много желаех да го изпитам. Стъпвайки на подиума, си споделих: „ Ето, най-сетне! “ Всички бяха усмихнати, а аз благополучен. Беше неописуемо.
- Вече 20 години твой треньор е Пламен Трънски. Как работите с него? Има ли доста страсти и напрежение или към този момент си познавате характерите и по-улегнало го карате?
- За 20 години сме се опознали сносно. Минали сме през какво ли не в живота. Мисля, че почти сме изчистили нещата и се сработваме добре. Имаме естествени взаимоотношения.
- Започваш да тренираш таекуондо на 5 години. Веднага ли се влюби в спорта? Имаше ли вид да тренираш да вземем за пример баскетбол и да наследиш майка ти Мария?
- Баща ми ме заведе на 5-годишна възраст. Бях пламенно дете. Обичах да виждам филми с екшън и с боеве. Може би оттова родителите ми ме записаха на таекуондо. Още от началото доста ми хареса спортът, защото до преди този момент единствено съм излизал на открито да си играя. В залата имаше и други деца, проведена подготовка. Беше нещо друго. Спомням си, че преди тренировката се събирахме и имахме толкоз доста сила, че не ни интересуваше, че стартира заниманието, а се гонехме в салона. Лека-полека нещата започнаха да стават съществени. Въобще не съм си и помислял за различен спорт. Всички деца си играят с топки – баскетболни или футболни, само че таекуондото беше нещо друго, което ме сграбчи.
- Кога стартира да мечтаеш за огромна кариера? Може би 2005-а, когато завоюва бронз на европейското за кадети…
- До скоро не използвах думата кариера, защото таекуондото беше метод на живот за мен. Наистина 2005 година реализирах първия сериозен триумф, първият европейски орден за България. На самото съревнование не осъзнавах какво съм направил, защото бях привикнал единствено да надвивам. Имах единствено златни медали и на места някоя загуба. На всяко съревнование гледах към финала. Тогава по този начин се развиха нещата, че изгубих на полуфинала и останах трети. А когато завоювах четвъртфинала, треньорът ми доста се зарадва. Чудех се за какво е толкоз благополучен, като имам още два мача. Като изгубих полуфинала се ядоса доста. Натъжих се, бях дребен. Приех го доста тежко. След несъмнено време, като премисли нещата, пристигна и ме прегърна. Вече като дойдохме в България на летището всички ни посрещнаха доста грандиозно и започнах да чувствам какво съм направил.
- В живота на огромните първенци има и тежки моменти. За теб огромното тестване пристигна в края на 2014-а, когато скъса предни връзки на коляното, а доста експерти побързаха да те пенсионират. Кое ти даде сили да продължиш да се бориш и да се завърнеш на татамито?
- Аз пребивавам с таекуондо. Не си представях живота ми без този спорт. Наистина беше потрес за мен, в случай че трябваше да спра. Това го върша най-добре цялостен живот. Не се забави мисълта непосредствено да работя – първо да мине интервенцията и тогава да се взема решение какво да се прави. Беше в действителност доста тежко. Свикнал съм да работя непрекъснато с краката ми, те са ми доста значима част от тялото, както на всеки, само че аз ги употребявам по друг метод. Малко се притеснявах, защото в таекуондо, в спаринг дисциплината 80% играем с крайници. Ако бях в различен спорт и трябваше единствено да търча или да върша други придвижвания, почти щеше да стане, само че ние би трябвало да ритаме, има усуквания и т. н. Притеснявах се дали кракът ми ще издържи и дали ще мога да се състезавам, както би трябвало, да се възстановя 100%. Успях с помощта на кинезитерапевта Иван Касапов, който беше от самото начало до мен след интервенцията. Ежедневно работехме за възобновяване ми. Беше доста тежко. След няколко часа интервенция и няколко дни в шина, по-късно не можех да вървя, а това беше извънредно за мен, камо ли да върша някакви други неща. Получиха се други затруднения, само че в последна сметка на петия-шестия месец, когато започнах лекичко да ритвам с него, видях вярата, че мога да се възстановя. С течение на времето съумях да се завърна.
- Има ли някой различен, който извървя пътя дружно с теб от тежката травма до третото място?
- Абсолютно постоянно фамилията ми е било до мен – и в най-хубавите, и в най-лошите моменти. Също треньорът ми, моите близки и другари. Всички постоянно са били с мен и за секунда не са ме оставяли и не са ме демотивирали за нещо, което желая. Всички дружно извървяхме този път. Винаги са ме подкрепяли, даваха ми мощ, помагаха ми, когато бях контузен. Наистина имах една сериозна поддръжка.
- Знаем, че фамилията е твоята опора. Ще разкажеш ли за жеста, който направиха те в Истанбул?
- По принцип ги познавам доста добре и почти съумявам да планувам някои техни дейности. Но в действителност доста ме изненада, че ги видях, влизайки в залата. Бях се концентрирал, мислех си за мачовете и внезапно влизам в залата и виждам майка ми, сестра ми и другари. Стъписах се и в първия миг не осъзнах какво става. Изпитах доста прелестно възприятие, като ги видях и разбрах, че са пристигнали да ме поддържат. Беше доста значимо за мен. Наистина голям жест, за който им благодаря. Не беше от най-приятните за мен надпревари, защото знаех, че съм със скъсана връзка. Опитахме да стабилизираме крайници. Не се усещах добре най-много, тъй като не можех да покажа това, на което съм кадърен.
- Родната федерация по таекуондо върви нагоре. Президентът Слави Бинев и е заместител в европейската централа. Как си общуваш с него? Дава ли ти препоръки? Какъв човек е?
- В доста положителни връзки сме. Разговаряме като другари. Постоянно ми дава някакви препоръки, стимулира ме. По принцип той подлага на критика доста, само че това ни оказва помощ. Безспорно е огромно самопризнание да бъде вицепрезидент на Европейския таекуондо съюз. Това приказва за метода, по който се развиват нещата във федерацията. Сами виждате, че таекуондото напоследък набира много огромна скорост.
- Работиш и с деца, става ли таекуондото известно в България? На какво те научи корейското бойно изкуство?
- Това е военен спорт и дисциплината е най-важното нещо. В мен също, както и във всички деца, таекуондото построява морал и дисциплинираност, да имаш почитание към другите към теб. Опитвам се това, което съм получил от спорта и от моите треньори, да го предам на децата. Това, което съм сега, значително го дължа на спорта и на треньорите ми, които са ме възпитали, дружно с родителите ми. Естествено родителите са най-важни, тъй като те дават първите седем години, а по-късно ние като треньори, би трябвало да продължим построяването им като персони.
- Прякорът ти е Нинджата. Откога се появи и харесваш ли си го?
- Появи се на едно от надпреварите, които завоювах. Като по-малък имах много атрактивни срещи, които приключваха бързо. Всички знаеха, че когато изляза, ще има нещо забавно. Тогава един от моите другари ми сподели: „ Браво, Нинджа! “ Всеки си измисляше прякори и аз продължих с него.
- Откъде идва пристрастеността ти към рисковите спортове? Как разпускаш в свободното време?
- Не знам от кое място идва пристрастеността ми, просто я имам. Може би тъй като като бях по-малък приятелите ми имаха мотори и непрекъснато се возеха. Аз също желаех мотор. Думите на татко ми бяха, че няма да ми купи мотор, тъй като е по-добре аз да рева в този момент, в сравнение с той да плаче след това. Но в последна сметка с ангажименти ми даде обещание, че когато стана на 16 години и изкарам брошура, с цел да мога законно да карам мотор, ще ми купи. Така и стана. Купи ми един, по-късно втори и т. н. Много ми харесваше да го карам през свободното време, дори и преди подготовка. С течение на времето, когато нещата станаха доста по-сериозни, разбрах, че това нещо може би ще ми попречи доста, а и може да завърши съдбовно. В свободното време обичам да излизам с другари, да упражнявам разнообразни спортове и да разпущам.
- Тази година за първи път си в десетката на „ Спортист на годината “ в България. Вълнуват ли те анкетите?
- Не мога да кажа, че чак ме вълнуват, само че е забавно, тъй като това виждат хората. Това е една оценка на нашия труд, на всички, които се занимават с таекуондо и желаят този спорт да върви напред. Това е една голяма оценка съгласно мен измежду медиите аз и като цяло нашият спорт да застане в десетката на „ Спортист на годината “.
- Голямата фантазия на Владимир Далаклиев?
- Голямата фантазия естествено като на всеки състезател са олимпийските игри. Медал от олимпийски игри.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ