Наскоро учени се натъкнаха на доказателства за съществуването на вода

Наскоро учени се натъкнаха на доказателства за съществуването на вода както в сенчестите кратери на Луната, по този начин и в дребни стъклени мъниста, наподобяващи на микроскопични снежни глобуси. Да, нашият сателит не е толкоз изсъхнал, колкото предполагахме до момента.

Откъде обаче е пристигнала тази ледена вода? В момента астрономите се пробват да разгадаят тази тайнственост. Не е изключено тя да е пристигнала от дъжда от нашата лична атмосфера, доставен до Луната чрез земното магнитно поле.

Всъщност в Космоса водата не е рядка субстанция. Ако си откри уместно място, на което да се скрие, тя може да бъде открита в метеорити, по комети или даже в сенчестите кратери на Меркурий.

Ето за какво не е изключено част от нея да се е озовала по повърхността на Луната. Тя обаче не би могла да се задържи дълго поради неналичието на отбрана от галактическия вакуум, както и поради изпепеляващите слънчеви лъчи.

Защо тогава тези водни молекули не престават да съществуват на Луната? Учените оферират една по-динамична форма на продукция – непрекъснат „ дъжд “ от протони, захранван от слънчевия вятър. Тези водородни йони се врязват в минералните оксиди по лунните скали и прахуляк, раздират химичните връзки и образуват слаб и краткотраен съюз с кислорода.

Хипотезата е солидна и тя би могла да бъде подкрепена в допълнение с наблюдения върху по-изложените (и по-слабо свързани) водни молекули, които се разпадат в галактическия вакуум всякога, когато Луната е предпазена от слънчевия вятър.

Нашата лична планета е сносно предпазена от непрекъснатия приток на йони от Слънцето с помощта на магнетизма, който я обгръща. Това силово поле освен, че ни обкръжава, само че и придобива самобитна форма на сълза поради непрекъснатите слънчеви нападения.

В рамките на няколко дни всеки месец Луната минава през магнитосферата ни. Това ѝ разрешава да си отдъхне за момент от пороя от слънчеви протони.

Наскоро интернационален екип от откриватели употребява инструментите на борда на японския орбитер „ Кагуя “, с цел да дефинира по кое време тъкмо настава този миг. Впоследствие благодарение на спектрални данни от галактически уред Chandrayaan-1 учените картографират разпределението на водата из лунната повърхнина (и по-специално – по най-високите ширини).

Резултатите са непредвидени.

Накратко – нищо не се случва. Учените не откриват обилни разлики в количественото систематизиране на водата в границите на тези 3-5 дни, през които е предпазена от слънчевия вятър.

Подобни резултати биха могли да значат няколко неща. От една страна, хипотезата със слънчевия вятър е неправилна. От друга, други резервоари са виновни за възобновяване на водните находища по повърхността на Луната.

Съществува обаче и друга забавна опция, която не изключва валидността на концепцията със слънчевия вятър, а точно – земното магнитно поле продължава работата на Слънцето.

Минали изследвания демонстрират, че плазмата, асоциирана с магнитосферата на планетата, би могла да доставя почти същото количество водородни йони, каквото и слънчевият вятър (особено към лунните полюси). И дребното водородни йони, достигащи до спътника, биха могли да основат относително огромно количество вода, настояват учените. По-ниско енергийните протони пък са по-малко податливи на раздробяване, откакто се образуват.

Съществува и възможност кислородът от горната част на атмосферата над нашите полюси да се придвижва през необятното галактическо пространство до Луната – изключително в интервали на мощна геомагнитна интензивност.

Засега всичко е сферата на спекулациите. Едно е ясно – разполагаме с изненадващо количество вода на Луната, което не пасва на създадените от моделите астрономи.

Малко по малко обаче загадката ще бъде разгадана.

Изследването е оповестено в Astrophysical Journal Letters .