На 17 ноември 1827 г. в Търново, в дома на

На 17 ноември 1827 година в Търново, в дома на Рачо Казанджията, се ражда Петко Славейков.

Българският стихотворец и журналист оставя след себе си удивително творчество и потомство.

Днес си спомняме за тази бележита персона с пет негови стихотворения, които всеки българин би трябвало да знае.

Спомняне (1854 г.)

Жалост ме е залюляла

на живот от първий час;

над люлка ми майка пяла

тъжна ария с печален глас:

- Клето чадо! Веч татко ти

в хладни гробни тъмнини -

нож душмански го пропрати;

ти си плебей от пелени.

Но порасвай и препасвай

остра сабя на бедра

и челник за независимост

да та видя и умра!

Народен (1875 г.)

С идеали все боравих -

всичко друго смятах грях,

с тях и себе си забравих,

на света свят не видях.

Все за другите залягах,

би трябвало, споделях, така е ред,

свойте работи отлагах -

непознатите все по-напред.

Минах живот любороден,

със несгоди бол и бол...

И проличава, че съм национален -

гладен, жаден, необут и гол.

Не сме народ (1875 г.)

Не сме народ, не сме народ, а мърша,

хора, дето нищо не щат да правят.

Всичко тежко, всичко мъчително е за нас!

" Аз не зная! Аз не мога! " - общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме

да работим за себе си със време.

Само знаем и можеме, и щеме

един други злобно да се ядеме...

Помежду си лихи, буйни, топорни,

пред други сме тихи, мирни, покорни...

Все нас тъпчат кой отдето завърне,

щот сме туткун, щото не сме кадърни...

Всякой вика " Яман ни е нам фурия! " -

а всякому мерамът е разруха...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,

отново ще кажа и с това ще да свърша.

Татковина (1883 г.)

Хубава си, татковино,

име сладко, земя парадайс,

сърце младо и почтено

за теб трепка, та играй.

Мили ми са планините

и на север, и на юг,

драги ми са равнините,

набраздени с наший плуг.

На уста ми сладка дума -

ще да бъде този ъгъл,

дето Дунав, Вардар, Струма

и Марица си текат!

Дор на небо ясно слънце,

дор на очи свят, живот,

ще обичам аз от сърце

таз земя и тоз народ.

Майка (1888 г.)

Мила ми е мойта майка,

    макар остаряла била,

въпреки да е сиромашка,

    тя ме е родила.

И да бъде ощ по-бедна,

    долня - елементарен бял камък,

аз когато я погледна

тя е безцен камък.

И да беше тя елементарен възел

    в вехтория еднокрайка,

тя за мен е въпреки всичко тази

    сладка, блага майка.

Мила си ми, майко моя,

    за теб ще жаля,

ще те мисля, ще те помня,

    чак доде пребивавам.