„Ти, чичо, не си чул заради Батак? А аз съм оттамо…“
На 17 май Българската православна черква честваСветите Баташки Новомъченици, починали страдалчески за православната религия по време на баташкото кръвопролитие напролет на 1876 г.Народният стихотворец Иван Вазов написа своето стихотворения „ Възпоминания от Батак ” по описа на Иван Тодоров Ганев, който по време на Баташкото кръвопролитие е бил малко дете и след това приютен в дома на Вазов в продължение на няколко години. Вазов споделя на проф. Иван Шишманов:
„ Това беше едно момченце, сираче от Батак, което прибрах в къщата си. То слугуваше и ходеше на учебно заведение. Казваше се Иванчо, детския му жанр съм запазил в описа. ”
Иван Тодоров Ганев, порасналото момче от Батак
Възпоминания от Батак
(разказ от едно дете)
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… доста е надалеч,
нямам баща, майка: ази съм сирак,
и трептя малко, зима пристигна към този момент.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттова:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах самичък.
Ако ти опиша, боязън ще те съземе.
Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше боязън.
Само бачо Пеню с огромен глас извика…
И издъхна бачо… А един разбойник
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях дребен и мен не заклаха.
Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха доста: пушнаха мигом
и той падна възнак, умъртви го патрона.
А мама изскочи, от кое място, не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож огромен,
затова съм, чичо, аз в този момент сираче.
А бе доста ужасно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и ужасно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком на открито.
Но след това, когато страшното отпътува –
казаха, че в оня огромни огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.
И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен – някой ги запря…
Та и доста още дяца и невести
А кака и вуйна, и други дами
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още чувам, чичо, по какъв начин пискат они!
и детенца доста на маждрак набиха.
Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И сякаш беше ужасно, пък не бе ме боязън,
аз треперех единствено, само че не плачех веки.
Мен и други дяца водиха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.
Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде подземен.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, само че не ставах турка!
Като ни пуснаха, отново в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз неприятно време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и баща, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул поради Батак?
А аз съм оттамо… доста е далече…
Два дни тук недояждам, щото съм сирак,
и трептя малко: зима пристигна към този момент.
Пловдив, 1881
Инфо:
