Президентът изгря сред руините на парламентарната република
Миналото десетилетие българската политическа сцена беше доминирана от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов. Настоящото едвам стартира, само че наподобява, че водещият артист към този момент е различен – президентът Румен Радев.
Когато пристъпи на „ Дондуков ” 2 при започване на 2017 година, Радев заемаше позиция, която мощно се подценяваше. Обществеността беше привикнала да има вяра, че държавното управление и Народното събрание са главните центрове на властта в страната. Трябваше да пристигна сериозната 2021 година, когато дълбоките недъзи на партийно-политическата система оставиха страната без постоянен кабинет и работещ парламент, с цел да излезе нескрито какъв брой мощна може да бъде президентската институция. А Радев да изпъкне като най-влиятелната държавна и политическа фигура в страната.
Тази обстановка не беше резултат от систематична тактика, прилагана от президента. Дотук се стигна заради пресичането на редица трендове: упадъкът на огромните партии като ГЕРБ, Българска социалистическа партия и ДПС; сривът на публичното доверие в останалите клонове на държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна; миграцията на огромни маси от гласоподаватели към нови политически сили, които виждаха в Радев покровител и съдружник. Личните заслуги на президента за триумфа му се състояха в това, че водеше неотклонна борба с герберите и техните спътници в продължение на 5 години, както и че улови момента – митингите от 2020 година, с цел да се изстреля нагоре.
С какво Радев беше потребен
Всъщност първата петилетка на Радев като държавен глава може да бъде сведена до една безконечна битка с тогавашните ръководещи. В прочут смисъл, тази битка беше генетично заложена в политическата му кариера. Той завоюва първите си избори през 2016 година с поддръжката на Българска социалистическа партия, която беше главен противник на герберите за властта. И което е по-съществено – помогнаха му тези гласоподаватели, които смятаха, че не може да се разреши на партията на Борисов да обсеби изцяло страната. Това предвещаваше още тогава, че неговото президентство ще бъде мощно въвлечено в политическия живот.
Така и стана. И по тази причина Радев отнесе доста рецензии. В продължение на години съперниците му натякваха, че съгласно конституцията президентът би трябвало да бъде обединител на нацията – и поясниха това надали не като възбрана да прави политически изказвания. Е, няма закон, съгласно който на президента не е разрешено да установи, че демокрацията ни е второ качество, а страната е превърната в дойна крава на ръководещата върхушка и обвързваните с нея групи по ползи. И доста хора в България мислят същото. Какво от това, че сходни изявления са преференциални за опозицията и вредят на ръководещите? Нали тези, които не бяха съгласни с герберите и техните съдружници, също се нуждаеха от институционален глас, който да прогласи паниките им – изключително при слаба съпротива и завладяна страна?
Проблемът беше, че през по-голямата част от първия си мандат Радев беше единствено това – един глас, който се извиваше постоянно и високо, само че без основна изгода. Нещо повече – речите му започнаха да стават. И всичките му начинания – кръгли маси, съвещания и впрочем, само мултиплицираха това безконечно говорене. Дори и всичко, което споделяше, да беше правилно, какво от това – нали са единствено думи?
През 2020 година обаче стечението на събитията разреши на президента да премине към каузи. Това стана след нахлуването на прокуратурата в „ Дондуков ” 2 и съвпадналия с това случай с Христо Иванов от Демократична България при Росенец – две събития, които демонстрираха доколко самозабравила се и оглупяла е станала върхушката. Чашата преля и жителите излязоха на площадите. Преди това президентът говореше доста, че жителите би трябвало да създадат нещо, с цел да спасят страната – само че по този начин и не се беше задействал персонално. Тогава обаче усети значимостта на момента, излезе измежду протестиращите и.
Политизира ли по този начин президентската институция? Очевидно да. Използва ли момента, с цел да тласне личната си политическа кариера? Естествено. Но в това време направи и услуга на гражданското общество. В оня миг тъкмо сходна стъпка беше нужна, с цел да се даде на недоволните българи увереността, че в случай че стачкуват, най-малко една от най-високопоставените фигури в страната ще застане на тяхна страна.
И с какво президентът навреди
През март 2021 година третото държавно управление на Борисов си отиде, а четвърто не пристигна. Вместо това до края на годината се заредиха служебни кабинети, избрани от президента. Така Радев от държавна фигура с (уж) лимитирани пълномощия се трансформира в властник, който на процедура контролираше страната. Тази обстановка стана допустима при настъпилото необикновено политическо безвластие, плод на безотговорността и некомпетентността на огромните политически сили.
В случая най-същественото беше не фактът, че президентът дърпаше конците на страната повече от половин година. Около се разви и идеология. От близо две години Радев приказва за единение, което да отива оттатък лявото и дясното, за антимафиотски консенсус, за демократично единодушие сред хора от разнообразни политически хоризонти и така нататък Както заключи възгледите си при представянето на втория длъжностен кабинет: „ Този модел на ръководство, този сполучлив образец е капитал за политическото бъдеще на родината. Той е стъпка напред в надмогването на политическите предразсъдъци, които стопират развиването на страната ни. ”
Всеки може да види мощното въздействие на тази изразителност в изказванията на Кирил Петков. „ Работата оттук-нататък няма да бъде на база политически линии, идеология, ляво-дясно. Ще желаеме да съберем всички честни хора, които желаят тази смяна да продължи, и това ще ни е единственото мото, с което ще вървим напред ”, актуалният министър председател. А четворната коалиция, представляваща невъобразимата допреди месец политическа настройка от Политическа партия, Българска социалистическа партия, Демократична България и Има Такъв Народ, е практическата реализация на управническия модел, който разказва Радев.
Какъв е казусът? Първо, дефинитивно се изтриват всички вероятни идеологически линии сред политическите обединения. На някого това може да се стори като комичен рев за отминалите времена на идейното противоборство. Ами, тогава дано поддръжниците на Демократична България да гласоподават умерено за Българска социалистическа партия на идващите избори. Без концепциите, няма друга разлика, с изключение на имената в листите!
Второ, което е по-важното, при такава обстановка единственият, който се извисява със лична еднаквост на политическата сцена, остава президентът. Той измисли модела на „ демократично единодушие сред хора от всякакви политически хоризонти ”, той го приложи на процедура в своите служебни кабинети, той покровителства постоянното държавно управление на четворната коалиция, която претворява същия този модел. Но за една република с парламентарно ръководство (а ние към момента сме такава – по конституция) не е изключително здравословно, когато политическите партии тотално се обезличат и президентът остане единствената достоверна политическа мощ.
Такъв обаче е финалният резултат от първата петилетка на Румен Радев. И в случай че политическата неустойчивост още веднъж се възцари през втората, тогава неговият политически модел може да мутира в нещо, което да изненада неприятно всички ни.
Когато пристъпи на „ Дондуков ” 2 при започване на 2017 година, Радев заемаше позиция, която мощно се подценяваше. Обществеността беше привикнала да има вяра, че държавното управление и Народното събрание са главните центрове на властта в страната. Трябваше да пристигна сериозната 2021 година, когато дълбоките недъзи на партийно-политическата система оставиха страната без постоянен кабинет и работещ парламент, с цел да излезе нескрито какъв брой мощна може да бъде президентската институция. А Радев да изпъкне като най-влиятелната държавна и политическа фигура в страната.
Тази обстановка не беше резултат от систематична тактика, прилагана от президента. Дотук се стигна заради пресичането на редица трендове: упадъкът на огромните партии като ГЕРБ, Българска социалистическа партия и ДПС; сривът на публичното доверие в останалите клонове на държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна; миграцията на огромни маси от гласоподаватели към нови политически сили, които виждаха в Радев покровител и съдружник. Личните заслуги на президента за триумфа му се състояха в това, че водеше неотклонна борба с герберите и техните спътници в продължение на 5 години, както и че улови момента – митингите от 2020 година, с цел да се изстреля нагоре.
С какво Радев беше потребен
Всъщност първата петилетка на Радев като държавен глава може да бъде сведена до една безконечна битка с тогавашните ръководещи. В прочут смисъл, тази битка беше генетично заложена в политическата му кариера. Той завоюва първите си избори през 2016 година с поддръжката на Българска социалистическа партия, която беше главен противник на герберите за властта. И което е по-съществено – помогнаха му тези гласоподаватели, които смятаха, че не може да се разреши на партията на Борисов да обсеби изцяло страната. Това предвещаваше още тогава, че неговото президентство ще бъде мощно въвлечено в политическия живот.
Така и стана. И по тази причина Радев отнесе доста рецензии. В продължение на години съперниците му натякваха, че съгласно конституцията президентът би трябвало да бъде обединител на нацията – и поясниха това надали не като възбрана да прави политически изказвания. Е, няма закон, съгласно който на президента не е разрешено да установи, че демокрацията ни е второ качество, а страната е превърната в дойна крава на ръководещата върхушка и обвързваните с нея групи по ползи. И доста хора в България мислят същото. Какво от това, че сходни изявления са преференциални за опозицията и вредят на ръководещите? Нали тези, които не бяха съгласни с герберите и техните съдружници, също се нуждаеха от институционален глас, който да прогласи паниките им – изключително при слаба съпротива и завладяна страна?
Проблемът беше, че през по-голямата част от първия си мандат Радев беше единствено това – един глас, който се извиваше постоянно и високо, само че без основна изгода. Нещо повече – речите му започнаха да стават. И всичките му начинания – кръгли маси, съвещания и впрочем, само мултиплицираха това безконечно говорене. Дори и всичко, което споделяше, да беше правилно, какво от това – нали са единствено думи?
През 2020 година обаче стечението на събитията разреши на президента да премине към каузи. Това стана след нахлуването на прокуратурата в „ Дондуков ” 2 и съвпадналия с това случай с Христо Иванов от Демократична България при Росенец – две събития, които демонстрираха доколко самозабравила се и оглупяла е станала върхушката. Чашата преля и жителите излязоха на площадите. Преди това президентът говореше доста, че жителите би трябвало да създадат нещо, с цел да спасят страната – само че по този начин и не се беше задействал персонално. Тогава обаче усети значимостта на момента, излезе измежду протестиращите и.
Политизира ли по този начин президентската институция? Очевидно да. Използва ли момента, с цел да тласне личната си политическа кариера? Естествено. Но в това време направи и услуга на гражданското общество. В оня миг тъкмо сходна стъпка беше нужна, с цел да се даде на недоволните българи увереността, че в случай че стачкуват, най-малко една от най-високопоставените фигури в страната ще застане на тяхна страна.
И с какво президентът навреди
През март 2021 година третото държавно управление на Борисов си отиде, а четвърто не пристигна. Вместо това до края на годината се заредиха служебни кабинети, избрани от президента. Така Радев от държавна фигура с (уж) лимитирани пълномощия се трансформира в властник, който на процедура контролираше страната. Тази обстановка стана допустима при настъпилото необикновено политическо безвластие, плод на безотговорността и некомпетентността на огромните политически сили.
В случая най-същественото беше не фактът, че президентът дърпаше конците на страната повече от половин година. Около се разви и идеология. От близо две години Радев приказва за единение, което да отива оттатък лявото и дясното, за антимафиотски консенсус, за демократично единодушие сред хора от разнообразни политически хоризонти и така нататък Както заключи възгледите си при представянето на втория длъжностен кабинет: „ Този модел на ръководство, този сполучлив образец е капитал за политическото бъдеще на родината. Той е стъпка напред в надмогването на политическите предразсъдъци, които стопират развиването на страната ни. ”
Всеки може да види мощното въздействие на тази изразителност в изказванията на Кирил Петков. „ Работата оттук-нататък няма да бъде на база политически линии, идеология, ляво-дясно. Ще желаеме да съберем всички честни хора, които желаят тази смяна да продължи, и това ще ни е единственото мото, с което ще вървим напред ”, актуалният министър председател. А четворната коалиция, представляваща невъобразимата допреди месец политическа настройка от Политическа партия, Българска социалистическа партия, Демократична България и Има Такъв Народ, е практическата реализация на управническия модел, който разказва Радев.
Какъв е казусът? Първо, дефинитивно се изтриват всички вероятни идеологически линии сред политическите обединения. На някого това може да се стори като комичен рев за отминалите времена на идейното противоборство. Ами, тогава дано поддръжниците на Демократична България да гласоподават умерено за Българска социалистическа партия на идващите избори. Без концепциите, няма друга разлика, с изключение на имената в листите!
Второ, което е по-важното, при такава обстановка единственият, който се извисява със лична еднаквост на политическата сцена, остава президентът. Той измисли модела на „ демократично единодушие сред хора от всякакви политически хоризонти ”, той го приложи на процедура в своите служебни кабинети, той покровителства постоянното държавно управление на четворната коалиция, която претворява същия този модел. Но за една република с парламентарно ръководство (а ние към момента сме такава – по конституция) не е изключително здравословно, когато политическите партии тотално се обезличат и президентът остане единствената достоверна политическа мощ.
Такъв обаче е финалният резултат от първата петилетка на Румен Радев. И в случай че политическата неустойчивост още веднъж се възцари през втората, тогава неговият политически модел може да мутира в нещо, което да изненада неприятно всички ни.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ