Нещата, които мъжът ми е вършил, а аз дори не забелязвах
Мъжът ми е правил „ незабележими неща ”, само че аз не го бях осъзнавала до момента.
И не, не става въпрос за изневери или хазарт. А за домашни отговорности.
Винаги съм първа писта да мърморя какъв брой непостижим е умственият товар на дамите. Виждам себе си като „ Многоръката Шива ” и жонглирам сред другите си отговорности дни наред. Усещането да си изцеден и отпаднал значително е още по-стряскащо, тъй като се получава от неща, на пръв взор невидими. Ако би трябвало да бъда почтена, аз съм малко вманиачена в това да се окайвам за психическото си натоварване и какъв брой по-добър би бил светът, в случай че мъжете поемат задачата да помнят по кое време би трябвало да се купи тоалетна хартия или да резервират часове за обзор при лекаря, както и да наблюдават кое дете от какви облекла се нуждае.
Но преди два дни се случи следното – до момента в който прибирах мръсното пране от килера за малко да бъда улучена от голямо парче падаща от тавана мазилка. В идващия момент, до момента в който продължавах да мисля върху бездънния панер за пране, цялото пространство над мен стартира да се сипе по пода. И, естествено, в подобен миг, първото нефеминистично нещо, което направих, беше с кряскане да извикам мъжа ми.
И той пристигна. На секундата. И се зае да оправи бъркотията.
А аз продължих по моя домашен път, щастлива, оставяйки го да се труди по въпроса, само че ненадейно в мен се прокрадна следната мисъл – моят брачен партньор прави доста повече от това, което му признавам.
Незабележими. Докато се тюхкам за следващото леке на покривката, не си давам сметка, че той се грижи на много значими неща като заплащане на битови сметки, поправки на автомобила, който употребяваме всеки ден, избавя ме, когато спускам гума, убива огромни паяци/хлебарки, заплаща таксата за входа, до момента в който отново съм с домашната блуза и се укривам в кухнята от домоуправителката (защото е клюкарка). Или когато е видял, че никой не играе с дребния ни наследник пред блока, оставил е тежките покупки от магазина, прегърнал го и след това дружно са ритали мач и той е вкарал гол със задна ножица (сигурна съм, че синът ми е бил доста горделив със своя татко).
И в случай че ще продължаваме напред (поне още век заедно), мисля, че е извънредно време да сляза от моята кула и да виждам какво реализираме дружно, а не да се окайвам, кой от двама ни е поел по-тежката част.
Защото аз нямам концепция по какъв начин се вършат доста неща, той също, само че дружно крепим това домакинство към този момент повече от 8 години и е време да си кажем взаимно по едно „ отлично на теб ” и „ благодаря ти ”. Защото дружно вършим едно огромно „ ние ”!
