Когато Бай Ганьо срещна Хитър Петър
Коментар на Данаил Брезов за Tribune.bg
Колективното несъзнато на българина изобилства от приказни облици: змейове и караконджули, храбри юнаци, почтени девойки и подли мащехи. Само няколко обаче сме издигнали в фетиш на народен блян и общото за тях е, че са анти-системни. Първата асоциация е обликът на Левски: индивидът, който постоянно съумява да се укрие от властта и работи старателно за нейното подкопаване. От многото дейци на национално-освободителното придвижване в края на 19-ти век, този облик изпъква точно с дързостта си и с умеенето да се измъква от сложни обстановки. През този исторически стадий ще се окаже, че славните моменти за страната ни се дължат към този момент не на военната мощност и героизъм, а на ловкото лавиране в споровете сред Великите сили: извоюването на църковна самостоятелност, Съединението и спасяването на българските евреи са няколко образеца.
Печалната равносметка от балканските войни пък демонстрира неуспеха на остарелия прийом в новото време. Наред с това, вековете на османска доминация и руски колониализъм са трансформирали схващането на българите за самите функционалности на държавността – вместо като форма на самоорганизация, допринасяща за по-ефективно цивилизовано общуване, тя е средство за подчиняване. Този напълно логически извод се утвърди още повече през годините на така наречен „ преход “, когато към този момент стана явно, че не всички българи са небогати и окаяни, а това добави и едно чувство за колосална неправда. Така архетипните облици на националния блян от ден на ден изкристализираха с годините в две съществени посоки: Бай Ганьо и Хитър Петър. Единият с лекост преодолява цензурата и публичните правила, може да се утвърди екстровертно по метод, невъобразим за множеството хора, а другият неглижира обществената подчиненост като показва намерено пренебрежение към престижите, което постоянно му се разминава.
Ако се обърнем обратно към най-популярните политици в България след Втората международна война, ще забележим, че доста от тях, в случай че не и множеството, съчетават качества на тези два паметни облика. Дори диктаторът Живков, който и до през днешния ден провокира доста благосклонности, успяваше да проектира в обществените си изяви тази анти-системност, въпреки да държеше цялата власт в страната. Подобно на него, Борисов завоюва сърцата на доста гласоподаватели, майсторски съчетавайки нюанси от двата архетипа при срещите си с други европейски и международни водачи. Радев не остана обратно в обществения си имидж на елементарен човек от село. През последните две години обаче използването на лирическите герои за политически PR се разви до патологични равнища: новите „ ганьовци “ в българския парламент се обръщат към сътрудниците си с джендър-неутралното „ пичове “ или в по-специални случаи с „ нещастни фашисти “, псуват в ефир, заплашват публицисти – от време на време даже с физическа разпра или ампутация на крака. Те са изключително горди със своето незнание (един водач на политически план в недалечното минало беше декларирал, че не е прочел нито една книга през живота си), извънредно недоверчиви към всяка една форма на establishment – в науката, бизнеса, институциите и медиите. С твърдата си убеденост, че единствено те единствени схващат света най-правилно, се виждат освен в правото си, а даже призвани да разрушават цялата подчиненост, издигната от цивилизацията, която те по този начин мощно презират тъй като им е отредила място в низините.
Хитър Петър също е уверен, че разпоредбите не важат за него, единствено че би предпочел да се възползва ловко от пролуките в системата, само че не и да я нападна фронтално. Вместо да прави референдум за нова изборна система, той ще се самопредложи за министър, ще попълни декларация с погрешно наличие и когато го заловен, ще се усмихне със състрадание към всички тези наивници, които съблюдават законите и са стигнали до средата. Той проектира чара на процъфтяващ мъж, въпреки да е треторазреден лъжец, продава на хората неоправдани очаквания, опаковани в евтини пластмасови шишенца, постоянно на промоция в Lidl, и се усеща изключително горделив, че е прецакал огромния бизнес единствено с помощта на хитростта си. А крайният консуматор харесва това, въпреки той да е същинският измамен поради повишената цена, която заплаща за артикул със съмнителни качества.
Какво се случва обаче когато двамата приказни герои се срещнат и решат да обединят силите си в името на някаква обща идея? Първо да забележим има ли въобще такава опция. Доколкото те в реалност съставляват гласоподавателите си, би трябвало да останат в роля – правилни на архетипа. Ако единият разрушава с държанието си публичните правила, а другият изобретателно ги заобикаля, никой от тях няма полза тези правила да бъдат изменени тъй като по този начин и двамата биха се лишили от неповторимата си привилегирована позиция. За тях е значимо да се борят със статуквото, а не да го победят – по този начин те самите биха се трансформирали в статукво, против което други ще поведат борба, понесени от националната обич и облекли техните одежди. Това, което ги сплотява, наред с чувството им за уникалност и откровеното пренебрежение към открития ред, е точно стремежът за облага: да минат метър и да се възползват от минусите на този ред за персонална полза, а не да ги показват и преодоляват поради публичния интерес. Те не се изживяват като борци за правдивост, въпреки от време на време да употребяват и такава реторика, в противен случай – тяхното обществено утвърждение идва от обстоятелството, че съумяват да „ прецакат системата “, което е същинската „ сбъдната фантазия на хиляди българи “. По тази причина корупцията и шуробаджанащината при тях са простени – единствено те имат правото да уреждат съпруги, любовници, сътрудници и другари на държавни постове, без да им се търси сметка за това. Какво се случва обаче в случай че те решат да не съставляват интереса на гласоподавателите си, а единствено да употребяват комфорта, който възприетата архетипна роля им дава? Това звучи напълно разумно, защото Бай Ганьо и Хитър Петър не въплъщават някакви изконни правила оттатък протеста – те ловко бранят своя интерес, само че в случай че не е тясно привързан с консервативния морал, общественият им аватар ще бъде кадърен на изменничество.
И въпреки всичко, не може ли да има трайно другарство сред двамата меркантилни прагматици: Ганьо Балкански и македонския воин Итар Пейо? Изглежда някак неестествено – като симбиоза сред паразити: всеки от тях се бори за надзор над гостоприемника и по-скоро би употребявал другия за краткотраен съдружник, който с наслада ще захвърли щом събитията разрешават. А най-лесно това би станало в случай че го погълне и всмуква неговите качества. Адаптивният Петър (или Пейо) може да стартира ненадейно да приказва доста неприятен български, да нарушава етикета при публични визити, да бърка Чехов с Толстой, да си не помни мисълта по средата на изречението и постоянно да демонстрира в действителност пагубен недостиг на познания от прогимназиалния курс по география, история, даже математика и стопанска система, от които се допуска да схваща най-малко малко. Непринудената и наивна усмивка на непораснало дете, което изяснява потъпкването на конституцията като че ли става дума за неизвинено неявяване в учебно заведение, е различен признак на бай-ганьовщината, който Хитър Петър би могъл елементарно да си присвои – оня неотслабващ оптимизъм и вярата, че хубавите неща ти се случват без да е нужно да се трудиш за тях, в действителност са присъщи и на двамата герои: от „ имал си бол пари, платил си “ до обещанията за колосални вложения, макар внезапно влошените стопански индикатори. При сливането на тези извънредно въздействащи облици получаваме сплав от Хитър Ганьо, който може редовно да лъже гласоподавателите си с оправданието, че е позабравил езика, да узурпира цели институции и да предава националния интерес тъй като е най-хубавият, само че още е млад и в този момент се учи.
Уви, българският гласоподавател не е построил политическа просвета, която да го прави сензитивен към обстоятелства, цифри и причинно-следствени връзки. По тази причина той прекомерно постоянно робува на лозунги, клишета, легенди и митове. Избира своите управници тъкмо както пияна жена си избира полов сътрудник. Вместо да санкционира лъжата и измяната, той ги толерира и преглъща жадно с новата доза подправена вяра, сходно на привързан комарджия или измъчвана брачна половинка, отказващи да одобряват действителността. Така систематичният асортимент вдъхва мощ на бай-ганьовците и хитър-петровците да се изживяват като политически хайлайф „ по волята на суверена “. И в случай че този „ суверен “ не се осъзнае като подобен, с цялата отговорност на новата към момента за него роля, главните му демократични права все по този начин ще се свеждат до това да е неудовлетворен и да псува властта на две ракии пред тв приемника си.
* * *
Данаил Брезов е бакалавър по физика и лекар по математика - все още доцент в УАСГ. Други упражнявани специалности: музика, публицистика и разработка на програмен продукт. Проявява нездравословен интерес към стопанската система и историята на XX век. Безпартиен, само че с десни убеждения - обожател на обстоятелствата и здравия разсъдък.
Колективното несъзнато на българина изобилства от приказни облици: змейове и караконджули, храбри юнаци, почтени девойки и подли мащехи. Само няколко обаче сме издигнали в фетиш на народен блян и общото за тях е, че са анти-системни. Първата асоциация е обликът на Левски: индивидът, който постоянно съумява да се укрие от властта и работи старателно за нейното подкопаване. От многото дейци на национално-освободителното придвижване в края на 19-ти век, този облик изпъква точно с дързостта си и с умеенето да се измъква от сложни обстановки. През този исторически стадий ще се окаже, че славните моменти за страната ни се дължат към този момент не на военната мощност и героизъм, а на ловкото лавиране в споровете сред Великите сили: извоюването на църковна самостоятелност, Съединението и спасяването на българските евреи са няколко образеца.
Печалната равносметка от балканските войни пък демонстрира неуспеха на остарелия прийом в новото време. Наред с това, вековете на османска доминация и руски колониализъм са трансформирали схващането на българите за самите функционалности на държавността – вместо като форма на самоорганизация, допринасяща за по-ефективно цивилизовано общуване, тя е средство за подчиняване. Този напълно логически извод се утвърди още повече през годините на така наречен „ преход “, когато към този момент стана явно, че не всички българи са небогати и окаяни, а това добави и едно чувство за колосална неправда. Така архетипните облици на националния блян от ден на ден изкристализираха с годините в две съществени посоки: Бай Ганьо и Хитър Петър. Единият с лекост преодолява цензурата и публичните правила, може да се утвърди екстровертно по метод, невъобразим за множеството хора, а другият неглижира обществената подчиненост като показва намерено пренебрежение към престижите, което постоянно му се разминава.
Ако се обърнем обратно към най-популярните политици в България след Втората международна война, ще забележим, че доста от тях, в случай че не и множеството, съчетават качества на тези два паметни облика. Дори диктаторът Живков, който и до през днешния ден провокира доста благосклонности, успяваше да проектира в обществените си изяви тази анти-системност, въпреки да държеше цялата власт в страната. Подобно на него, Борисов завоюва сърцата на доста гласоподаватели, майсторски съчетавайки нюанси от двата архетипа при срещите си с други европейски и международни водачи. Радев не остана обратно в обществения си имидж на елементарен човек от село. През последните две години обаче използването на лирическите герои за политически PR се разви до патологични равнища: новите „ ганьовци “ в българския парламент се обръщат към сътрудниците си с джендър-неутралното „ пичове “ или в по-специални случаи с „ нещастни фашисти “, псуват в ефир, заплашват публицисти – от време на време даже с физическа разпра или ампутация на крака. Те са изключително горди със своето незнание (един водач на политически план в недалечното минало беше декларирал, че не е прочел нито една книга през живота си), извънредно недоверчиви към всяка една форма на establishment – в науката, бизнеса, институциите и медиите. С твърдата си убеденост, че единствено те единствени схващат света най-правилно, се виждат освен в правото си, а даже призвани да разрушават цялата подчиненост, издигната от цивилизацията, която те по този начин мощно презират тъй като им е отредила място в низините.
Хитър Петър също е уверен, че разпоредбите не важат за него, единствено че би предпочел да се възползва ловко от пролуките в системата, само че не и да я нападна фронтално. Вместо да прави референдум за нова изборна система, той ще се самопредложи за министър, ще попълни декларация с погрешно наличие и когато го заловен, ще се усмихне със състрадание към всички тези наивници, които съблюдават законите и са стигнали до средата. Той проектира чара на процъфтяващ мъж, въпреки да е треторазреден лъжец, продава на хората неоправдани очаквания, опаковани в евтини пластмасови шишенца, постоянно на промоция в Lidl, и се усеща изключително горделив, че е прецакал огромния бизнес единствено с помощта на хитростта си. А крайният консуматор харесва това, въпреки той да е същинският измамен поради повишената цена, която заплаща за артикул със съмнителни качества.
Какво се случва обаче когато двамата приказни герои се срещнат и решат да обединят силите си в името на някаква обща идея? Първо да забележим има ли въобще такава опция. Доколкото те в реалност съставляват гласоподавателите си, би трябвало да останат в роля – правилни на архетипа. Ако единият разрушава с държанието си публичните правила, а другият изобретателно ги заобикаля, никой от тях няма полза тези правила да бъдат изменени тъй като по този начин и двамата биха се лишили от неповторимата си привилегирована позиция. За тях е значимо да се борят със статуквото, а не да го победят – по този начин те самите биха се трансформирали в статукво, против което други ще поведат борба, понесени от националната обич и облекли техните одежди. Това, което ги сплотява, наред с чувството им за уникалност и откровеното пренебрежение към открития ред, е точно стремежът за облага: да минат метър и да се възползват от минусите на този ред за персонална полза, а не да ги показват и преодоляват поради публичния интерес. Те не се изживяват като борци за правдивост, въпреки от време на време да употребяват и такава реторика, в противен случай – тяхното обществено утвърждение идва от обстоятелството, че съумяват да „ прецакат системата “, което е същинската „ сбъдната фантазия на хиляди българи “. По тази причина корупцията и шуробаджанащината при тях са простени – единствено те имат правото да уреждат съпруги, любовници, сътрудници и другари на държавни постове, без да им се търси сметка за това. Какво се случва обаче в случай че те решат да не съставляват интереса на гласоподавателите си, а единствено да употребяват комфорта, който възприетата архетипна роля им дава? Това звучи напълно разумно, защото Бай Ганьо и Хитър Петър не въплъщават някакви изконни правила оттатък протеста – те ловко бранят своя интерес, само че в случай че не е тясно привързан с консервативния морал, общественият им аватар ще бъде кадърен на изменничество.
И въпреки всичко, не може ли да има трайно другарство сред двамата меркантилни прагматици: Ганьо Балкански и македонския воин Итар Пейо? Изглежда някак неестествено – като симбиоза сред паразити: всеки от тях се бори за надзор над гостоприемника и по-скоро би употребявал другия за краткотраен съдружник, който с наслада ще захвърли щом събитията разрешават. А най-лесно това би станало в случай че го погълне и всмуква неговите качества. Адаптивният Петър (или Пейо) може да стартира ненадейно да приказва доста неприятен български, да нарушава етикета при публични визити, да бърка Чехов с Толстой, да си не помни мисълта по средата на изречението и постоянно да демонстрира в действителност пагубен недостиг на познания от прогимназиалния курс по география, история, даже математика и стопанска система, от които се допуска да схваща най-малко малко. Непринудената и наивна усмивка на непораснало дете, което изяснява потъпкването на конституцията като че ли става дума за неизвинено неявяване в учебно заведение, е различен признак на бай-ганьовщината, който Хитър Петър би могъл елементарно да си присвои – оня неотслабващ оптимизъм и вярата, че хубавите неща ти се случват без да е нужно да се трудиш за тях, в действителност са присъщи и на двамата герои: от „ имал си бол пари, платил си “ до обещанията за колосални вложения, макар внезапно влошените стопански индикатори. При сливането на тези извънредно въздействащи облици получаваме сплав от Хитър Ганьо, който може редовно да лъже гласоподавателите си с оправданието, че е позабравил езика, да узурпира цели институции и да предава националния интерес тъй като е най-хубавият, само че още е млад и в този момент се учи.
Уви, българският гласоподавател не е построил политическа просвета, която да го прави сензитивен към обстоятелства, цифри и причинно-следствени връзки. По тази причина той прекомерно постоянно робува на лозунги, клишета, легенди и митове. Избира своите управници тъкмо както пияна жена си избира полов сътрудник. Вместо да санкционира лъжата и измяната, той ги толерира и преглъща жадно с новата доза подправена вяра, сходно на привързан комарджия или измъчвана брачна половинка, отказващи да одобряват действителността. Така систематичният асортимент вдъхва мощ на бай-ганьовците и хитър-петровците да се изживяват като политически хайлайф „ по волята на суверена “. И в случай че този „ суверен “ не се осъзнае като подобен, с цялата отговорност на новата към момента за него роля, главните му демократични права все по този начин ще се свеждат до това да е неудовлетворен и да псува властта на две ракии пред тв приемника си.
* * *
Данаил Брезов е бакалавър по физика и лекар по математика - все още доцент в УАСГ. Други упражнявани специалности: музика, публицистика и разработка на програмен продукт. Проявява нездравословен интерес към стопанската система и историята на XX век. Безпартиен, само че с десни убеждения - обожател на обстоятелствата и здравия разсъдък.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ