Колкото пъти да си затварям очите и се връщам назад

Колкото пъти да си затварям очите и се връщам обратно във времето, обратно в личното си минало и да върша равносметки на направеното или пък на не направеното. Толкова пъти макар погледа обратно си върша все същото с ясната мисъл че този път нещата могат да бъдат, ще бъдат разнообразни. Защото не може непрекъснато да стъпваш изкривено не може непрекъснато да правиш неверния избор не може непрекъснато да попадаш на несъответствуващия човек най-малко съгласно неговата позиция.
Съзнанието и мисълта са ти замъглени нямаш вярна преценка за нещата и доста, доста не се замисляш за това какво правиш на кого го правиш и за какво го правиш. Ти си на гребена на вълната тъй като си благополучен и си благополучен същински тъй като най след това си разкрил подобаващия човек подобаващия съгласно теб и никои не може да те убеди в противното тъй като ти си на гребена на вълната на щастието.

Чувстваш се още веднъж жив, върнал си се към живота по този начин да се каже, намираш смисъл във всяко едно твое деяние колкото неуместно и налудничаво да е то. За теб всичко е свястно и си има ясната причина какво тъкмо би трябвало да се направи и за какво би трябвало да се направи.

Събуждаш се с усмивка и си тананикаш денем ей по този начин без причина просто тъй като с чувстваш пълностоен, просто тъй като знаеш че не си самичък, тъй като знаеш че има още някои които се разсънва с усмивка и си тананика денем без причина заради простичкия факт че и той е благополучен.

Разбира се има и компликации към теб само че някак си не ги забелязваш, някак си те са към теб и не могат да те обиден по никакъв метод просто се невредим. Радваш си се на живота и смяташ че нищо повече не ти би трябвало. Всичко с което се захванеш е обречено на триумф.

Но уви всичко в този живот е преходно и от време на време ти си втълпяваш всякакви неща с цел да намериш смисъл и дотам си се вживял в този фалш в този свои фиктивен свят, че той някак си е изместил действителността.

И когато всичко рухне когато всичко се сгромоляса върху плещите ти товара е толкоз огромен че не можеш да го понесеш на нежните си рамене колкото и да се опитваш. Колкото повече се опитваш да се надигнеш и да го преместиш някъде встрани толкоз повече той те натиска и те натиска надолу с все по-голяма и все по-голяма мощ надолу до момента в който не те смачка изцяло, до момента в който не те съсипе тотално както никои в никакъв случай не те е съсипвал до момента.

Поне за теб е по този начин тъй като и преди си преживявал в случай че не същото то доста сходно и доста близо до претърпяното в този момент, само че не си си направил нужните заключения и не си направил безусловно нищо по въпроса този въпросният товар да не те смачква повече в никакъв случай. Но не си си направил изводите тъй като не може все да се случват неприятни неща не може да непрекъснато да избираш неверната страна не може непрекъснато да си губещия все в миналото това би трябвало да свърши и си казваш че този път ще бъде друго не може отново да стане по този начин не трябва да става по този начин просто тъй като не го заслужаваш.

А дали е по този начин? в действителност ли не го заслужаваш или просто си жертван на самотност жертван си да се луташ сред измислиците и действителността жертван си непрекъснато да си на кръстопът и да взимаш неверните решения. Обречен си да си лъжливо благополучен. Но единствения излъган си ти и си се измамил самичък себе си. Сам си си представял някакви нереални неща самичък си си мислил какво ли освен и единствено този свят в които си бил благополучен да се задържи колкото се може по-дълго, тъй като кои не желае да е благополучен, кои не желае да е вдъхновен от крилата на любовта, кои????? няма подобен човек.

Страшното е, че нищо от това не е било реалност нищо от това не е било действителност. Всичко е било не тъкмо по този начин както ти си го възприемал, доближавало се е до твоята истина само че е било малко по-различно толкоз малко че за теб е било маловажно и съвсем незабележимо та да му обърнеш вниманието което заслужава или пък си го виждал само че не си желал да го приемеш не си желал да повярваш че още веднъж всичко се повтаря и то толкоз скоро. Че малко ли страда първия път та те санкционират да страдаш отново, само че този път страданието е неведнъж по-силно.

Любовта която си изпитвал е неведнъж по-голяма от предишната-тази която те е разочаровала тази която ти е обърнала тил, тази която ти е забила нож в сърцето по подобен метод по какъвто раната зараства само че белезите остават за цялостен живот. Казал си си това е каквото било, било случилото се случило какво пък може е трябвало по този начин да стане може пък да е за положително. И си се примирил, правилно страдал си доста страдал си дълго и дълготрайно упреквал си се самичък себе си за неща които просто не зависят от теб, неща които няма по какъв начин да зависят от теб.

И ето минава се време, влюбваш се отново, към този момент си не запомнил скорошната се неудача, пък и не те интересува тъй като си я захвърлил в килера и си не запомнил къде си поставил ключа, за теб това е история за която се сещащ с усмивка и се смееш самичък на себе си по какъв начин по този начин си могъл да бъдеш подобен глупак, по какъв начин по този начин си си правил на клоун в името на изгубена идея. Смеел си се и си се самоиронизирал без да осъзнаваш че историята се повтаря, отново става в случай че не същото то вного сходно. Подобно от страна на твоите усеща, стремежи и упования, сходно на твоята отдаденост и религия че този път ще бъде друго, сходно само че в никакъв случаи не същото. Пак си палячото на които близките се присмиват и му гледат представлението с интерес, отново си жертван да се бориш с изгубена идея, отново си жертван да страдаш и да се самосъжалямаш, отново си жертван да си самичък, а това е най-страшното нещо самотата. Самотата в нравствен проект, доста е мъчно човек да срещне подобаващия за него човек търси ли, търси и най-после намира все в миналото би трябвало да го откри. Мислиш си че си го намерил а си останал измамен и засегнат, пренебрегнат в профил в канавката до автомагистралата на любовта. Паднал там си гледал по какъв начин тя се качва на колата на своето благополучие и опрашва напред без да се обръща обратно. Ти си бил някаква краткотрайна спирка по маршрута и. Бил си една нужда и когато тази нужда е била ненужна си бил избутан от автомагистралата.

Почувствал си се употребен и предаден. И тъкмо когато си събрал сили да се върнеш назад на пътя историята се повтаря само че този път канавката ти се вижда дребното зло. Този път избраницата ти отново е отпрашила напред само че този път тя е сама, тя не е намерила своето благополучие продължава да го търси само че сигурно не желае то да е обвързвано с теб, най-малко по метода по които ти си си го представял, мечтал или желал.
Пак си на земята само че този път ставането ти наподобява невероятно или най-малко не ти се желае да се изправяш. Там долу в локвата ти е добре. Всичко се случва към теб и не те касае директно, гледаш в профил все едно си на кино само че кино лентата не е с хепиенд както е по същинските филми. Защото това не е филм а това е твоят живот цялостен с болежка, оскърбление и отчаяние. Разбира се че е имало и хубави и щастливи моменти само че тъкмо в този миг половината от тях ти се костват измислени някак си подправени а другата половина въобще не искаш да си го припомняш тъй като тъкмо с тях болката става отвратително ужасна и смъртоносна.

Седиш и се оглеждаш в близост и не можеш да намериш смисъл в нищо, всичко е монотонно, всичко е като на запис вършиш неща просто тъй като би трябвало а не тъй като имаш предпочитание да ги вършиш.
Чувстваш се ненужен, дребен нищожен, даже някак си предаден. Предаден не от някои различен а самичък си предал себе си, отчаян не от близките а от себе си, тъй като кои различен да е отговорен за грешките които ти самичък си направил, кои различен да е отговорен за личния ти избор, кои различен с изключение на самият ти. Сам си си отговорен и си го знаеш към този момент си се примирил с обстоятелството че и този път не си съумял да откриеш същинското благополучие.

Примирил си се с обстоятелството че още веднъж си останал самичък по средата на пътя. Но за какво си се примирил – просто тъй като не си чак подобен лакомец та да мислиш единствено и главно за твоето персонално благополучие, не можеш ти да си благополучен а индивида до теб да е трагичен тази мисъл те ужасява и правиш всичко допустимо и жертваш даже твоето благополучие в името на щастието на твоята годеница въпреки и да знаеш че тя ще си остане постоянно единствено твоя годеница и в никакъв случай няма тя да те избере тъй като не си нейния вид, тъй като си и по необходим като другар а не като обичан човек. За нея си по нужен понякога, а не за непрекъснато.
Някак си тя търси освен това от това което ти и даваш от това което ти можеш да и дадеш. Или пък те смята към този момент за подготвена плячка и не и е забавно с теб няма я тръпката от преследването няма я тръпката от лова та ти си свалил гарда и си се предал прекомерно рано, дори преди лова да е почнал ти си си бил подготвен и си обезсмислил всичко просто не и е било забавно и е тръгнала в преследването на нова жертва и по този начин си останал в профил избутан от пътя седнал в локва направена от личните ти сълзи.

Но нищо не можеш да направиш. Не можеш да си стопанин на личните си усеща камо ли с възприятията на близките. И ти към този момент не знаеш какъв брой пъти си си казвал какво още желае от мен та аз и давам такива неща за които всяка друга би единствено мечтала. Но уви не и тя или най-малко не от мен. Може би търси тъкмо тези неща които и аз ще и дам само че ги търси поднесени по различен метод поднесени от различен човек.
Някак си още при започване на това мое прекарване си имах едно на разум че нищо няма да излезе, че самичък тръгнал на воина която е изгубена още преди да е почнала само че не обърнах безусловно никакво внимание на това с вярата, че в случай че имаш прекомерно мощно предпочитание няма невъзможни неща. Но очевидно или съм нямал толкоз мощно предпочитание или пък не става както по филмите.

Хепиенда не е единствения излаз и самичък се убедих в това за следващ път. Може би в миналото всичко това ще свърши, може би най най-после и на моята уличка ще изгрее слънце, може би и аз ще потегли по автомагистралата с гневна скорост, само че сега не ми е до това даже незнам доли в миналото ще ми бъде. Някак си съм изгубил жаждата за живот и нови прекарвания,някак си съм отчаян и безропотен със ориста си. Някак си нямам безусловно никакво предпочитание да върша промени в живота си някак си ми писна от всичко. Все ми е тая всичко в близост е някак си като на запис и имам чувс твото че съм го гледал някъде и в действителност съм го гледал и към този момент знам къде в моето близко минало. Просто всичко се повтаря още веднъж и още веднъж.

Простичката истина е че не можеш да избягаш от предишното си рано или късно то те настига.
Може и да съм като дребните деца които като нямат нещо желаят да го имат без значение дали им би трябвало или не, може и подобен да съм не мога да кажа и едва ли в миналото ще мога.
Просто се уморих от себе си, уморих се от това да се боря в името на изгубени дела, уморих се.
Инфо: Розали