Когато наближим средната възраст, в повечето случаи имаме подрастващи деца

Когато наближим междинната възраст, в множеството случаи имаме подрастващи деца и застаряващи родители. Фокусът нормално е към децата - пубертета, учебното заведение, нашето привикване с тяхното порастване. И по този начин е редно - това е нашето семейство, нашето бъдеще, очаквания. За страдание, доста от нас изоставят връзките със личните си родители. Те са независими, работещи или в пенсия, само че способни да се грижат за себе си. И в случай че няма някоя болест или характерно положение, в което се изисква да се погрижим, постоянно неглижираме връзките си с тях. Малко като досадно обвързване, дълг, който не желаеме да ни бъде припомнян.

“Но нашите застаряващи родители имат потребност от нас, търсят нашата компания. Искат да се гордеят за метода, по който се оправяме. Искат топлината, вниманието на децата си. ”

Понякога ни загризват скрупули и желаеме да се погрижим за тях. Да им купим нещо потребно за семейството, да ги посъветваме за по-изгоден тарифен проект, само че в сходни случаи те отблъскват с необяснима горделивост и като че ли се затварят в себе си. Нашето его е засегнато и споделяме, че се държат като деца. Да прибавим все по-малкото време, нашите проблеми, нещо от предишното и ето - връзките с нашите родители се късат и ние се отчуждаваме от ден на ден. Защо по този начин? Защото нещо в връзката куца.

Защо е належащо това да спре и да спасим връзките си?

Защото е нужно за нас самите. Добрите и благи връзки с родителите ни са значими за нас самите, за нашия покой. Понякога с тях е мъчно, от време на време се инатят и не са героите от нашето детство, само че кой ли е? Дали ние ще бъдем такива? Това дава една невероятна цялост в живота ни. Чувство, че си потребен, че си постъпил добре.

Защото е нужно за тях самите. Всеки родител, колкото и да е независим, горделив и да се оправя самичък, има потребност от позвъняване по телефона, фамилен обяд, срещи с внуците си. Възрастните хора са по-жизнени и стимулирани да живеят пълноценно, когато имат здрави връзки с децата си.

Защото, в случай че изберем да не е по обвързване, а по избор, от обич, това ще ни освободи, ще ни даде амнистия. Вместо да четем книги по самоусъвършенстване, можем да си поговорим за нашето детство, за какви са били те като млади родители. Ще забележим какво ни чака и нас един ден. Колкото и да се трансформира животът, някои неща остават едни и същи.

Защото сме мощни и е във опциите ни. Ами не е кой знае какво, в действителност. Дори да няма време, има скайп и телефони, има куриери и цветя по поръчка. Винаги има метод и ние сме тези, в чиито ръце са ресурсите. Реално, нищо не ни пречи за някой дребен жест на внимание.



“Как да подходим към по-възрастните си родители? ”

Да пазим гордостта им. Те не са деца, това са хора, които са ни учили по какъв начин да се храним, по какъв начин да вървим, помагали са ни, изхранвали са ни. Заслужават почитание към възрастен човек, не снизходително отношение като към глуповато дете. Нека да изслушваме и по-скоро да се съгласяваме за дреболиите - като къде си държат хляба или по какъв начин са си подредили хола, а да не губим по-важното, в което можем да помогнем.

Да се интересуваме за мнението им по въпросите, които ги касаят, и когато усетим, че не могат да реагират, да им помогнем да се ориентират. Предразположени по този метод, те биха приели нашия съвет. Повечето от тях още работят, още се движат измежду хора, родителите ни имат мнение по всички въпроси. Това, че губят сила, не значи, че ние би трябвало да вземаме всички решения вместо тях, без даже да питаме за мнението им.

Можем да им помогнем за нещата, в които изостават. Родителите ни са тези, които едно време са били до нас, които са ни посочили света. Но той се трансформира толкоз бързо, че те имат потребност някой да ги ориентира. Едни нови, свежи завеси, по-нов модел телефон, по какъв начин да си създадат скайп - това са дреболии за нас, само че за тях са огромни промени. Да им помогнем просто.

Да поговорим за предишното. Никой не обича да слуша назидания за едно време. Но в случай че единствено малко ги предразположим и насочваме с въпроси, освен ще научим повече за фамилната история, само че ще забележим по-глобалната картина, част от която сме ние. Те също са имали компликации с жилище, кола, работа. Децата им не са знаели какво е безпаричие и са претендирали, както вършат нашите. Това ще възкреси и личната значимост на родителите ни, тяхното самочувствие, че са минали през всичко това.

Да ги свържем с внуците им. Ами това е най-хубавото, което можем да създадем - да свържем поколенията. Нека създадем по този начин, че те да имат своето време дружно. Ако ние неглижираме връзките си, това се предава и на децата ни. Те нямат предпочитание да виждат и чуват бабите и дядовците си. Нека не се стига до там. Да държим на фамилните срещи по празници, да ги оставяме уединено и не се месим. Да приказваме с почитание пред децата си за родителите си, за свекъра и свекървата, тъщата и тъста. Дори нашите връзки да не са идеални, нямаме право да ги лишаваме един от различен.

Струва си да създадем крачката. Дори да не успеем, да бъдем отблъснати, неприятно разбрани. Нека се вслушваме в думите им и да бъдем до тях - по телефона, онлайн, освен по празници. Всеки ден. Когато са заболели, да идем с тях на доктор за поддръжка. Когато не схващат нещо, да разбираем търпеливо. Да ги каним в живота си. Не по обвързване или тъй като някой би споделил нещо. Защото го желаеме.