Както Varna24.bg съобщи, след тежко боледуване ни напусна Тодор Игнатов

Както Varna24.bg заяви, след тежко боледуване ни напусна Тодор Игнатов – Тони!

От пресцентъра на Театрално-продуцентски център Варна изпратиха спомен в изявление за незабравимия другар, сценографа Тодор Игнатов, напуснал земния свят на 17.11.2020 година, оповестено в книгата " Пристрастно. Театърът на Варна ", на Виолета Тончева от 2017 година  

" - В 95-годишния креативен сезон на Варненския трагичен спектакъл сценографът Тодор Игнатов отбелязва 40-годишния си креативен път на неговата сцена и своята 65-годишнина. Толкова празници на едно място, в един спектакъл – във Варненския спектакъл, невъобразим без своя художник.

-Завърших сценография в Художествената академия " Николай Павлович " в София и бях разпределен по мое предпочитание във Варна. Имах опция да предпочитам сред доста подиуми, само че желаех да съм на море. В Бургас нямаше свободно място за сценограф. В същото време професорите Гриша Островски и Желчо Мандаджиев таман започваха работа във Варненския спектакъл и вземаха със себе си младежи от своя клас, тъй че аз избрах Варна. Когато се показах на професор Мандаджиев, той ми сподели, че търсел зрял художник, само че аз му възразих, че в Художествената гимназия и в Академията съм се обучавал общо 10 години, което е повече от четирите години на актьорите във ВИТИЗ, тъй че моят опит в действителност не е дребен.

- Самочувствието на началото.

Самочувствието е значимо във всеки стадий от живота. Моето начало във Варненския трагичен спектакъл бе с " Нашият град " от Торнтън Уайлдър на режисьора Андрей Калудов, която бе поставяна във ВИТИЗ, а ние я възстановихме, само че по по-различен метод. Следващата ми режисура беше " Честна мускетарска " от Валери Петров. Месеци преди този момент тя бе сложена във Военния спектакъл. Колкото и нескромно да звучи, нашата режисура излезе най-малко с три равнища по-добра от тази на Военния спектакъл. За нея получих суперлативи, подкрепени с бутилка уиски, от огромния сценичен сценограф Николай Сърчаджиев, който в това време беше приключил " Моята прелестна лейди " във Варненския спектакъл и участва на премиерата на " Честна мускетарска ". Имах и посвещение от създателя Валери Петров, което гласеше: " На четвъртия мускетар с четка ".

Докато стигна до окончателното решение, сервирах към 25 сценографски разновидността на Гришата. Работех по през целия ден, дори спях в театъра, скрито от пожарникарската защита. Тъкмо преди Нова година, когато към този момент всички бяха излезли във почивка за празниците, ми хрумна нова концепция, незабавно започнах да върша макета, до вечерта завърших и хванах влака за София. Гришата ме посрещна на гарата, отидохме у тях и аз му описах какво съм намислил.

Тъй като Валери Петров е написал по-скоро сюжет за филм, в който действието се развива доста динамично, ми хрумна да показва мускетарите като донкихотовци, които се бият с вятърни мелници. Това ни беше и решението – в действителност животът към тях съставлява сегменти от витла от вятърни мелници. Всяка картина беше като крило от мелница и когато се насложат всички картини, мелничното колело се завърта. Когато демонстрирах макета, Гришата ме потупа по рамото и ми сподели: " Прителю, твоята сценография е напряко за Ковънт Гардън, само че не и за България ".

Дълго обмисляхме допустима ли е изобщо реализация на сцената на филиала. Техническият шеф на Сатирата ни оказа помощ с груби калкулации, от които се разбра, че структурата ще тежи тонове, даже и да се създаде от дуралуминий. Пълен парадокс, още повече че цялото построение трябваше да се подвига във въздуха, а височината на сцената не го позволяваше. Въодушевлението ми се стопи, заляха ме като че ли със студена вода. Тогава Гришата, няма да не помни, ми сподели: " Не се отчайвай, млади дребосъче, най-хубавите неща са простите неща. Идеята ти е страхотна и ние ще я изпълним, само че по различен, по-театрален метод ". Така се получи лекотата, която аз желаех.

- Като в Ковънт Гардън.

-Хм... (усмихва се). Спомням си, че техническият шеф, като видя макета, също загатна нещо за Ковънт Гардън, и тази повторна асоциация нямаше по какъв начин да не ме поласкае. Двамата, режисьорът и техническият шеф, със своя опит ми подсказаха, че може по различен метод да се реализира същият резултат. Това беше първият ми урок, първото ми кръщение – театърът е магия. И колкото си по-голям експерт, толкоз по-големи вълшебства можеш да правиш. Но преди да стане магията, би трябвало да натрупаш опит.

-Сценографията е първата среща на фена с постановката, първото усещане, а то – знаем, е най-важното. Мислиш ли за това, когато пристъпваш към новия план?

-Театърът е синтетично изкуство, само че главно той влияе със своята сценография и костюм. Преди да влияе на феновете, сценографията влияе на самите артисти. Още по време на подготовките сценографията ги подготвя за театралната игра, настройва сетивата им, отключва въображението им. Актьорите са като децата и в случай че ситуацията към тях е съответна, те стартират да си имат вяра и това им оказва помощ да влязат в облик, който е премислен от режисьора и художника. Ако сценографията е стерилна, тя няма да влияе нито на актьорите, нито на публиката. Истинската сценография не би трябвало да се изживява независимо. Тя не е самоцел, а обслужва концепцията на спектакъла. Тя не би трябвало да се постанова, не би трябвало да пречи на спектакъла. Това е като дишането на индивида – то е естествено и не пречи. Добрата сценография се усеща посредством актьорите.

-Какво е мнението ти за светлинния дизайн, който в актуалния спектакъл може и напълно да измести обичайна сценография? Гледах неотдавна една такава режисура на " Мадам Бътерфлай " в " Опера Бастий " в Париж, в която – като се изключи два дребни детайла – всички сценографски решения бяха изведени поредно единствено със средствата на светлинния дизайн.

Много предизвикателно. Би ми се работело нещо такова, само че за жалост в България нямаме софтуерната подготвеност за това.

-В твоите 40 сценографски години кои са тези правила, които в никакъв случай не са те подвеждали?

Да, имам такива правила. Никога не се придържам към ремарките. Обичам да диря непредвиденото, особеното, експресивното. Стремя се да открия друга среда, друга от тази на драматурга. И постоянно се преценявам с концепцията на режисьора за спектакъла.

- Що за тандем са режисьорът и сценографът?

-Цял живот съм се страхувал дали съм на висотата на режисьора. Той от дълго време си е намислил нещата, прочел е пиесата, носи разпределението в съзнанието си, може би години живее с концепцията за постановката, а аз внезапно би трябвало да го настигна. Ето по този начин стана със Стоян Камбарев и неговата емблематична режисура на " Черна дупка " от Горан Стефановски. Пиесата не ми хареса при първото четене, след това я прочетох още няколко пъти, стори ми се неуместна... и чак след четвъртия прочит осъзнах качествата й. Това, за което разказваше " Черна дупка ", се случи по-късно при югославските събития едно към едно. Сънувах сценографското решение – салонът на филиала като черна дупка, която ни засмуква.

Пространството на филиала просто плачеше за тази пиеса. На Стоян Камбарев ужасно му хареса концепцията, само че сподели, че има проблем, тъй като спектакълът беше очакван да се играе на огромната сцена в другата постройка. Моята концепция ни сплоти и започнахме да работим за реализирането на спектакъла във филиала. Но с това не свършиха проблемите. Трябваше да се убедим, че кръгът ще издържи на натоварването на публиката, защото предлагането ми беше публиката да е на кръга и въртейки се, да й поднесем съответната картина от спектакъла. Сцените бяха подредени към кръга и посредством въртенето ние определяхме какво да вижда публиката. Оказа се, че кръгът устоя натоварването, и ние започнахме работа. Самата режисура остана като една от емблемите на нашия спектакъл, играхме я при претъпкани зали в София и Москва.

Подобен триумф пожъна и " Полет над кукувиче гнездо " от Дейл Васерман на Станчо Станчев. Игра се три сезона във Варна, може би щеше да продължи повече, само че изпълнителят на основната роля Веско Цанев отиде в София. Представихме спектакъла в Сатирата и в " Сълза и смях ", където вървеше тяхна версия на същата пиеса. Нашият театър направи такова усещане, че най-после основните реализатори бяха понесени на ръце от актьорите на " Сълза и смях ".

Тази режисура реализира във всяко едно отношение неповторима висота. Сценографското решение представляваше преградна стена с фаянсови плочки във формата на паралелепипед, който завършваше с наблюдателна кула в единия край, както в концлагерите. Над нея висеше плетеница от тръби, които бяха оцветени с ултравиолетови бои – синьо, жълто, алено, и в измененията, когато се притъмняваше сцената, те светеха като неон. Будеха асоциация за неврони и наподобяваха туптенето на мозъка. А стената навяваше асоциации за нещо приблизително сред болнична яловост и касапница. Когато стената застанеше фронтално, откъм гърба се зареждаше друга картина и по този начин непрестанно се сменяха картини. Гениалното, което се получи, съгласно мен е този срез на деня на душевноболните хора, защото по ремарки действието се развиваше единствено в една болнична стая. А Станчо направи по този начин, че без да имаме мостри като кино лентата на Милош Форман или книгата на Кен Киси в превод (те излязоха по-късно), той сподели живота на тези хора през целия ден – в занималнята, в тоалетната, във всекидневната и в операционната, като освен това всяка картина, всяка сцена се въртеше под звуците на страхотна музика.

- Тези, а и други твои превъзходни сценографски решения са се разминали с награди единствено тъй като тогава към момента не са били учредени огромни театрални оценки. Затова пък за " Къща " от Антон Страшимиров, режисьор Бойко Богданов, си взел Първа премия от Националния обзор на българската драма и спектакъл.

-Да. Може да се каже, че за някои от най-удачните си сценографии съм бил както ощастливен от ориста, тъй като съм имал шанса да ги направя, по този начин и ощетен, тъй като не съм получил някакво публично самопризнание за тях. Но първото за мен е значителното, пък и не мога да се оплача от липса на награди. А " Къща " също си имаше своята предълга и забавна история. Предложих на режисьора към 25 разнообразни сценографски концепции – къщата наляво, къщата надясно и в какви ли не ракурси. Бойко все не беше удовлетворен, до момента в който най-после аз изохках и му споделих – дай да тръгнем най-накрая в една посока, с цел да знаем какво вършим. Защото може и по този начин, и по този начин, и по този начин. Търсихме символики, минахме през какво ли не, до момента в който намерим най-точното решение – скелет на един покрив на къща, гредоред, който заема най-различни положения по отношение на осветителните тела. Къщата имаше основа, в същото време можеше да се оприличи и на остров или на боксов кръг, където се случваха събитията, откъснат в неутрална среда, в който актьорите влизат и излизат. Качвайки се на тази дребна сцена, актьорите са героите, а слизайки долу, те стават елементарни жители с друго държание. Постановката говореше доста за тогавашната обстановка в България и в оня миг някои основни реплики звучаха надали не ужасно.

-Още за кои твои сценографски планове страстта е толкоз жива?

-Много са, само че дано загатна " Лорензачо " от Алфред дьо Мюсе на Руси Карабалиев и " Томас Бекет " от Жан Ануи на Борислав Чакринов. Работил съм със ужасно доста режисьори, разбирал съм се с всички, само че с Крикор Азарян в " Пътят към Мека " от Атол Фугард бяхме същински тандем.

Той четеше пиесата като приказка, обсъждахме всяка картина, какво и по какъв начин бихме създали, минавахме към идната картина, мечтаехме какво може да се включи в допълнение, след това се връщахме и по този начин, до момента в който картина по картина измислим нашата нова приказка. Много креативен и доста занимателен развой, в който ние виждахме по какъв начин пъзелът от разнообразни неща последователно се сглобява и придобива все по-завършен тип. Обмисляхме, променяхме, правехме всичко дружно и това ни носеше огромно задоволство.

Ако сценографът и режисьорът работят поотделно – сценографът декларира нещо, режисьорът го утвърждава или не, отново има моменти на сработване и съгласуваност. Но е напълно друга силата, когато двамата са един екип, както водачът и колата му по време на пилотно съревнование. Във всеки случай сценографията не трябва да се натрапва, а да обслужва процеса, концепцията.

Сценографията в никакъв случай не е пречела на творчеството ти като художник, ти със забележителна поредност съграждаш тези две паралелни вселени и те са неразделима част от твоето амплоа на човек на изкуството. 168 постановки, 8 сценографски и 17 независими изложения живопис приказват за това. Какво се случва обаче, когато вселените на сценографа и художника се пресекат?

Наистина съществува това въздействие. Имам картини, въодушевени от сценографски визии, и назад – въодушевление от мои картини се усеща в сценографски решения, изключително първоначално. Установих го неотдавна, когато си преглеждах архива.  

-Как се раждат твоите картини – тръгваш от концепцията, цвета, вълнението или нещо друго?

-Винаги потеглям от концепцията, другояче ми е невероятно.

-Което си е сценографски метод...

-Така излиза. Едни от хубавите си хрумвания съм почерпил от пленерите, в които съм взел участие. Например в Кьонигсберг (Калининград) ме е вдъхновявал старинният град с многочислените му канали, именуван в миналото Западната Венеция, който е запазил към момента парченце от духа на родените там Имануел Кант и Е.Т.А. Хофман – философът и писателят, оказали голямо въздействие върху международната просвета. Около града има селища, в които всички къщи са ситуирани измежду дървета, като в приказките, пазят ги като деца. Когато строят къща, с цел да не наранят дърветата към нея, ги увиват с дюшеци; немислимо е някой да отсече дърво, постройките и пътеките го заобикалят и това предписание се приема от всички.

Веднъж ме притегли красива готическа черква отпреди войната, в която имало орган. Понечих да вляза, само че едни едри мъжаги безогледно ме избутаха още на портата на двора. Оказа се, че църквата била " присвоена " от композитор народен представител, който забранил публичния достъп до нея, с цел да си написа несмущаван органова музика. На другия ден разпънах статива си оттатък оградата. В това време инцидентно мина екип на локалната телевизия, спря се при мен и аз описах, че не съм срещал другаде подобен " актуален феодал ", който да се разпорежда с черква като със лично имение. Телевизията излъчи репортажа, а на идващия ден " феодалът " дружно с охранителите си изчезна и хората още веднъж престъпиха прага на Божия храм. Кметът персонално ми благодари, предложения ме в кабинета си и аз внезапно станах звезда.

Сдобих се даже с прозвището Българина или Художника амулет на градчето Светлогорск. Непрекъснато ми засвидетелстваха внимание, носейки ми чаша чай или палачинки, до момента в който рисувам, и тези трогателни жестове се повтаряха всяка година. А за музея на пленера ми взеха даже широкополата шапка, с която в никакъв случай не се разделях...

- Освен пейзажа те интересува портретът и изключително клоунът. За твоите колекционери е въпрос на чест да имат, наред с други твои произведения, безусловно и един Арлекин...

-Tемата за клоуна ми е скъпа, тъй като е обвързвана с театъра, с цирка, тъй като дава независимост на въображението, разрешава по-голяма цветност, тя е мотив за костюм, който е покрай театралния. Носи ми въодушевление, а и ориста на клоуна ми е позната и близка. Самият аз съм се чувствал по този начин, всеки създател облича тази дреха от време на време. Когато не му се смее, само че би трябвало да се смее и това е смях през сълзи или назад... Това е чекмеджето, от което би трябвало да извадиш себе си, като в онази превъзходна книга на Леон Даниел " Чекмеджето на режисьора ". Това е преходността на актьорската игра, която умира с края на спектакъла, след това би трябвало да се възроди още веднъж и отново да почине. Как да го нарисуваш... "