Не се подлагай на нещо, на което животът не иска да те подлага
Как измерваме цената си? Приемаме, че сме почтени толкоз, колкото сме мощни, а силата е мъчно за установяване разбиране. Бъркаме го с борбеност, твърдоглавие, непоколебимост, дебелоглав. Но то има един напълно различен колорит – този на отхвърли от ненужно драматизиране, на избора да не слагаме себе си в обстановки, в които животът самичък е решил, че няма потребност да ни слага.
Гордеем се с това, което сме претърпели като че ли всички сме създатели и търсим материал за идващия си разказ. А за какво ли? По този метод въпреки всичко бихме се издигнали в очите на тези към нас, бихме блеснали и получили самопризнание в това число и от себе си. Но загубата ни си остава единствено за нас, и за разлика от другото - тя ще бъде същинска.
В стискането на зъби, в неизказаните думи, в примирението, в непрекъснатото мятане в огъня или в блъскането с всичка мощ против следващата стена се крие отрова. Тя незабелязано, само че несъмнено се разтваря вътре в нас и ни изяжда.
А когато тялото ни стартира да приказва, заглушаваме думите му с мисълта, че протичащото се е неизбежно, че просто подобен е животът. Но дано си признаем – в действителност подобен е не той, а ние. Защото постоянно сме имали опцията – да плуваме дружно с водата.
Може би не си коства да самосъздаваме опит, който не е добре пристигнал за нас . Може би не сме толкоз всезнаещи за колкото се мислим. Онези, които назоваваме мощни, са станали такива, не тъй като са вървели храбро и стремително напред. В един подобаващ за тях и неслучаен миг събитията в живота им са се обединили с безшумно пламтящата им вътрешна мощ и познания.
И по този начин им се е случило това, което ние желаеме да обвием в лъскави приказки, с цел да създадем историята си – такава, каквато ще ни накара да изглеждаме по-важни, тъй като ние към момента не знаем, че сме.
Не ставаме по-малко почтени, казвайки не, оставайки разнообразни и даже неразбрани, предпочитайки на моменти пасивността, тъй като силата не е част само от действието. Човек би следвало да си пази гърба, да мисли повече за здравето си, за спокойствието и насладата си, да разсъждава над мислите, присъдени в личната му глава.
Но ние възприемаме света посредством очите на някого другиго. Някой, който има също толкоз огромна потребност от утвърждение, някой, вкопчил взор само в дефекти.
Така ли желаеме да гледаме на себе си? Това ли е мерилото ни за триумф?
Създадени сме по-скоро, с цел да сътворяваме, да разбираме, научаваме и осъзнаваме, че протичащото ни се не е демонстрация на ненавист от живота към нас, не е следващ удар, а просто урок, целящ да ни освободи от всички потискащи ни неистини.
Вижте, преди да се хвърлите в идната битка, просто помислете за това - от доста, доста надалеч ние сме само нежна частичка живот. Можем да си позволим най-малко малко повече да греем и да се любуваме на това, на което животът е решил да ни подлага.
Автор: Маркрит Чилингирян/ Airletters
Edna.bg
Гордеем се с това, което сме претърпели като че ли всички сме създатели и търсим материал за идващия си разказ. А за какво ли? По този метод въпреки всичко бихме се издигнали в очите на тези към нас, бихме блеснали и получили самопризнание в това число и от себе си. Но загубата ни си остава единствено за нас, и за разлика от другото - тя ще бъде същинска.
В стискането на зъби, в неизказаните думи, в примирението, в непрекъснатото мятане в огъня или в блъскането с всичка мощ против следващата стена се крие отрова. Тя незабелязано, само че несъмнено се разтваря вътре в нас и ни изяжда.
А когато тялото ни стартира да приказва, заглушаваме думите му с мисълта, че протичащото се е неизбежно, че просто подобен е животът. Но дано си признаем – в действителност подобен е не той, а ние. Защото постоянно сме имали опцията – да плуваме дружно с водата.
Може би не си коства да самосъздаваме опит, който не е добре пристигнал за нас . Може би не сме толкоз всезнаещи за колкото се мислим. Онези, които назоваваме мощни, са станали такива, не тъй като са вървели храбро и стремително напред. В един подобаващ за тях и неслучаен миг събитията в живота им са се обединили с безшумно пламтящата им вътрешна мощ и познания.
И по този начин им се е случило това, което ние желаеме да обвием в лъскави приказки, с цел да създадем историята си – такава, каквато ще ни накара да изглеждаме по-важни, тъй като ние към момента не знаем, че сме.
Не ставаме по-малко почтени, казвайки не, оставайки разнообразни и даже неразбрани, предпочитайки на моменти пасивността, тъй като силата не е част само от действието. Човек би следвало да си пази гърба, да мисли повече за здравето си, за спокойствието и насладата си, да разсъждава над мислите, присъдени в личната му глава.
Но ние възприемаме света посредством очите на някого другиго. Някой, който има също толкоз огромна потребност от утвърждение, някой, вкопчил взор само в дефекти.
Така ли желаеме да гледаме на себе си? Това ли е мерилото ни за триумф?
Създадени сме по-скоро, с цел да сътворяваме, да разбираме, научаваме и осъзнаваме, че протичащото ни се не е демонстрация на ненавист от живота към нас, не е следващ удар, а просто урок, целящ да ни освободи от всички потискащи ни неистини.
Вижте, преди да се хвърлите в идната битка, просто помислете за това - от доста, доста надалеч ние сме само нежна частичка живот. Можем да си позволим най-малко малко повече да греем и да се любуваме на това, на което животът е решил да ни подлага.
Автор: Маркрит Чилингирян/ Airletters
Edna.bg Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ