Използвам писането, за да коригирам своето невежество. Опитвам се да

„ Използвам писането, с цел да поправям своето незнание . Опитвам се да привикна с мисълта, че ще умра, без да знам за толкоз доста забавни неща. Използвам работата си като метод да узнавам повече. Истинското наслаждение идва, когато завършиш книгата . Като публицист имаш суперсили “.

Това показа пред БНР Антъни Доер, американски публицист на творби в жанра драма, исторически разказ и документалистика. Автор е на романите „ Светлината, която не виждаме “ и „ Облакът Кукуландия “.

Според него не можем да се вършим, че всякога, в който изсечем гора или изсушим езеро, няма да има никакви последици за нас .

„ Фактът, че можеш да си спомниш вчерашния ден те прави това, което си . Изборите, които помниш, че си направил – това е твоята история. Това значи, че имаш същина. Която е доста нежна “, добави носителят на влиятелната американска премия за публицистика, литература и музика „ Пулицър “ в предаването „ Понеделник вечер “.

Кои са книгите, послужили за първи стъпки към литературата на Антъни Доер?

„ Може би съм бил на осем, когато майка ми ме срещна с „ Хрониките на Нарния “ от К.С. Луис. Лъвът, вещицата и дрешникът, първата книга от поредицата – тя остана с мен. Идеята, че деца откриват гардероб по време на Втората международна война и внезапно попадат в един доста богат свят с говорещи лъвове, невероятни сили и цветове. Спомням си по какъв начин попитах майка си – по какъв начин са написали това, какво имат поради? Тя ми сподели – единствено един човек е написал книгата и той е мъртъв. Тази концепция ме изуми – дребните черни знаци по бялата страница могат да съдържат толкоз благосъстояние и цветове. Мисля, че това ми даде куража да опитам да сътворявам истории и да пиша книги, въпреки и да не го осъзнавах по това време. Следващата огромна книга за мен бе „ Дневникът на Ане Франк “. Прочетох я, когато бях на 14. Тя също е била на сходна възраст, когато е убита. Почти същата концепция ме осени – поради това, че е написала своята история на хартия, нейният глас продължава да се чува. В 20-те си години започнах да чета още по-задълбочена литература, харесах доста Джак Керуак, публицист, който работи с доста сила в прозата си. Харесах доста и Вирджиния Улф. Итало Калвино и Борхес също имат своето влияние върху мен. Влиянието им може да се усети в „ Облакът Кукуландия “.
Каква е връзката сред книгите на един създател? В случая с Антъни Доер - и „ Светлината, която не виждаме “, и с „ Облакът Кукуландия “ като че ли задаваха въпроса – какво би се случило, в случай че забравим уроците от историята?
„ Отне ми седем години да напиша „ Облакът Кукуландия “. През това време се случиха толкоз доста неща, които ме накараха да се запитам дали пък не повтаряме някои исторически събития, довели ни до Втората международна война, да вземем за пример. Събития за които приказвам в „ Светлината, която не виждаме “. Увеличаването на национализма, маргинализирането на избрани групи, строенето на стени сред хората. Всеки човек, който не учи история, е в заплаха от това да повтори най-грубите ѝ неточности. С „ Облакът Кукуландия “ се пробвах да схвана кой пази историите живи, кой се грижи за това в никакъв случай да не забравяме културната и политическата история. Отговорът за мен са библиотекарите и библиотеките. Те интензивно резервират информацията през годините. Като дребен одобрявах библиотеките за даденост – майка ми ни оставяше дружно с единия ми брат и там ни посрещаше изтощеният преподавател. В един миг порастваш и разбираш, че библиотекарите са смели хора, които пазят светлината, знанието, пазят библиотеките постоянно подсигурени с нови книги.

„ Облакът Кукуландия “ ни води на доста места във времето и пространството. Веднага вършат усещане наличието на България в романа и героят Омеир.

„ Облакът Кукуландия “ има петима основни герои. Двама от тях се намират в 15 век. „ Светлината, която не виждаме “ е отдадена на радиото, това беше моят първи подтик за романа – светлина, която не виждаме, пренасяща гласове през стените по това време е напълно нова технология. Това в действителност трансформира и силовите структури, защото възходът на нацизма надали би се случил без развиването на тази технология. По този метод взех решение да развия и „ Облакът Кукуландия “. През 15-и век има толкоз доста забавни неща, които се случват в Европа. Барутът идва от Китай, най-силната защитна технология по това време са стените. Стените на Константинопол сполучливо пазят града от всевъзможни нападения през вековете. Аз се оказах луд по това да науча повече за тях. Благодарение на сигурността, византийската империя съумява да събере голямо количество от благосъстояния. Особено в библиотеките. Около 75 % от древногръцките текстове оцеляват с помощта на библиотеките иззад стените на Константинопол. По това време се появява и печатната преса и компасът, който оказва помощ на търсачите да открият Америка. Отново виждаме тази нова технология, която пътува оттатък стени. Както радиото. Тя разрешава на старите ръкописи да излязат от библиотеките в Константинопол и да посеят семената на Ренесанса в интелектуалния свят. Харесах доста концепцията за този тип революционна технология, считам, че и сега живеем в такова време. В първите шест месеца, до момента в който пишех „ Облакът Кукуландия “, мислех за връзката сред Истанбул и България. Запознавам ви с Ана – момичето, което живее иззад стените на Константинопол и Омеир – момчето от планините, което внезапно се озовава в редиците на армията на младия султан Мехмед, който взема решение да се възползва от новите военни техники, с цел да превземе Константинопол. 

Трябваше да пътувам до България през април 2020-а. Работех по книгата и желаех да отида до Родопите, с цел да посетя всички места от детството на героя ми Омеир. Наложи се обаче да разказвам посредством изследвания от разстояние и въображение. Много се натъжих, че не съумях да видя вашите невероятни планини и реки. Пътуването по света спря по това време. Районът, който избрах за отечество на Омеир, доста ми припомня за Айдахо, където пребивавам. Всеки, който живее в планините има доста мощна връзка с природата. Исках това момче да има същото отношение към планината и животните. Вложих доста от самия себе си в този воин “.

Писането и на двата романа изисква дълги и задълбочени проучвания. Антъни Доер открива доста любопитни обстоятелства.

„ Четях за това по какъв начин барутът стига до Европа, да вземем за пример. Или какво е пергамент. Не знаех, че най-хубавите пергаменти са се правели от неродени телета. Интересувах се и от това единствено мъже ли са били книжовници по време на Константинопол. Понякога дамите в манастирите също са пренаписвали текстове. Знаем това от хора, разкрили мастило по ноктите на умряли монахини. Тези неща са ми толкоз забавни, че от време на време групирам прекалено много информация и няма по какъв начин да я включа в книгата, която пиша. В „ Светлината, която не виждаме “ основната ми героиня е сляпо момиче от Франция. Нямам визия какво би трябвало да има в стаята ѝ. Поставях се в състояние, в което съм написал едвам две фрази и към този момент би трябвало да си представям какво има в спалнята на момиче от Париж през 1937-а. Естествено, диря фотоси, които могат да ме срещнат с сходна обстановка. Малко по-сложно беше при „ Облакът Кукуландия “, тъй като трябваше да се опитам да схвана какво прави младеж зад стените на Константинопол през 1450 година. Какво би било най-логично да обядва или даже да обува. Чета разнообразни летописи, осведомявам се от всеки, който е писал през този век. Опитвам се да схвана какъв брой богати или небогати са били, с цел да опиша храната на масата им. Какви птици са яли по това време, могли ли са бедните хора да си ги разрешат. Кой е можел да си купи зехтин. Подобни неща “.

„ Облакът Кукуландия “ е огромен план, който Антъни разказва като „ книга за всичко “. Вдъхновена е от персонална история.

„ Мисля, че частично това бе стимулирано от баба ми. Когато бях на 14, тя пристигна да живее със фамилията ми. Двамата ми братя към този момент бяха в университет. Лекарите я диагностицираха с Алцхаймер, не бях чувал за заболяването дотогава. През идващите 2 – 3 години виждах по какъв начин заболяването унищожава всичко, което баба бе преди. Тя не можеше да се грижи за себе си. Играехме на карти и внезапно забравяше кой съм. Можеше да си спомни текстове на коледни песни, само че нямаше концепция къде се намира. Мисля, че това ме накара да се замисля за полезността на живота, какъв брой значими са спомените. Ако спомените си отидат, всичко, което сме, си отива с тях. Написах „ Облакът Кукуландия “ в 40-те си години. Усещах, че желая да го направя, до момента в който имам силата на въображението си, интелектуалните качества да направя книга, отдадена на „ всичко “. Сложен труд, който стартира от предишното, придвижва ни в сегашното и бъдещето. С доста комплицирана конструкция, запознаваща читателя с пет обособени истории. Реших, че желая да реализира това, до момента в който към момента мога. Една от главните тематики за петимата ми герои е точно паметта. Какво е предишното ни? Защо ние, хората, желаеме да стигнем до по-добри места. Защо мечтаем за тези облаци Кукуландия – фантастични места, крепости в небето. И какво научаваме преди да се завърнем вкъщи. Напълно изменени “.

„ Облакът Кукуландия “ несъмнено е книга за неспокойните души. Онези, които мечтаят, търсят, пътуват. Колко значимо е да сме любознателни за света към нас?

„ Това е нож с две остриета. Тези от нас, които са пораснали на Запад, живеят с визията, че постоянно би трябвало да желаят още. Посланието на всичките ни реклами е – в случай че си вземеш и този артикул, това кафе, това пътешестване до Бора Бора, ще си по-щастлив. Само си вземи още малко. Ако си купиш още една риза, ще си най-хубавата си версия. Това се пробвам да загатна и в книгата – постоянно ли тревата е по-зелена от другата страна на оградата? Понякога стигаш до място, което желаеш и осъзнаваш, че и там има проблеми. Колко пъти да вземем за пример някой пътува до Париж, с цел да осъзнае, че сърцето му продължава да е разрушено и там. Въпреки че е напуснал България или Америка. Има я обаче и тази част от мен, която все желае да научи повече. Чувствайки тежестта на нашата тленност, желая да видя колкото се може повече от този свят. Винаги съм се опитвал да уравновесявам това в себе си. Да, желая повече, само че би трябвало и да приема това, което имам. Мисля, че това е едно от посланията на „ Облакът Кукуландия “. Има дребна легенда в центъра на книгата, която всеки от героите ми чете и пътува през времето. В центъра на тази история е пастирът Етон, който желае да напусне мястото, на което се намира, с цел да посети магическа страна. Неговото пътешестване го връща вкъщи и той в края на историята има друг взор върху смисъла му. Такова е и моето странствуване. Навлизайки в междинната си възраст, пробвам да осъзная, че в този момент е най-хубавото време. Днес сме по-млади, в сравнение с ще бъдем когато и да било. Ако сме късметлии, ще живеем най-малко 80 години на тази невероятна, магическа и объркана планета. Какъв подарък е да бъдем тук. За напълно дребен откъслек от време. И макар желанието ми да опозная света, би трябвало да приема, че, в случай че единственото, което видя, са изгревът, залезът и трите дървета в двора ми, в компанията на човек, който ме обича – това ще бъде задоволително “.

Темата за опазването на природата също е значима в книгата „ Облакът Кукуландия “. Антъни я преглежда по един по-нестандартен метод.

„ В предишното с Ана и Омеир, към Константинопол, читателят усеща, уповавам се, полета на доста диви птици из града. Когато стигаме до сегашното с героите Зено и Сиймор, мисля, че се вижда лимитираното наличие на дивите животни. Сиймор става другар с една птица, на която се случва нещо неприятно и цялостен живот той страда за това. В бъдещето героинята ми е затворена в доста тясно пространство. Тя няма никакъв контакт с диви животни. Има разполагаем само виртуалната действителност. Четях доста за климатичните промени. Има и друга огромна покруса, през която светът ни минава. Губим толкоз доста диви създания. Птици, риби, инсекти. През последните 30-40 години сме изгубили към 50 % от дивите животни. Не можем да се вършим, че хората могат да оцелеят без взаимодействащата си мрежа от животни “.

За връзката сред хората – в този момент и преди.

„ Имаме нови технологии, които те убеждават, че можеш да си свързван с всеки човек по света доста елементарно, само че те постоянно могат и да ни разделят. Синовете ми, които гледат в Инстаграм по какъв начин приятелите им са на празненство, да вземем за пример. По време на пандемията не им позволявахме да вървят на празненства и те се усещаха доста отделени. По метод, по който аз не съм се чувствал. Като дете не съм гледал фотоси на приятелите си в мрежата, просто излизах в гората или ходехме да храним кокошките. Чувствам, че би трябвало да продължим да се подсещаме, че макар всяко доказателство да твърди, че сме центърът на вселената – ние сме тези, които ги боли, ние сме заклещени в трафика, ние чакаме час пред кабинета на доктора. Трябва да си спомним, че и докторът може би има Covid през днешния ден и всичко се случва малко по-бавно. Или че сме в трафика, тъй като има пътно произшествие. Трябва да помним, че и на другите хора се случват сходни неща и тези връзки са значими. След това ние би трябвало да знаем, че сме свързани и с други живи същества. Не можем да се вършим, че всякога, в който изсечем гора или изсушим езеро, няма да има никакви последици за нас “.

Една огромна вест за „ Светлината, която не виждаме “. Хю Лори и Марк Ръфало ще са част от актьорския състав на мини сериала по романа.

„ Адаптацията стартира да се снима тази седмица в Будапеща. Мисля, че ще снимат мини сериала няколко месеца, с цел да снимат разнообразни елементи от историята. Ще създадат и частта с Вернер. Книгата споделя историята на френско момиче и немско момче. Мисля, че екипът би трябвало да работи с доста сетове – с цел да показа живота на Мари - Лор и този на Вернер. Мащабът ме смущава ужасно доста. Като публицист имаш суперсили. Можеш да взривяваш здания, да сменяш костюмите на героите си непрестанно. Да имаш воин като Мари, която е малко момиче при започване на книгата и стара жена на финала. Няма потребност да търсиш разнообразни артисти за ролята. Впечатлявам се доста от тези огромни продукции, в които, с цел да взривиш една постройка, би трябвало да платиш голяма сума пари. Никога не съм мислил за пари, до момента в който пиша книгите си. Колко ще коства да подпаля град в Париж, да вземем за пример. Опитвам се да изучавам от целия развой. Четох сюжета и дадох своите бележки, само че не разбирам по какъв начин подготвяш кадър, в който камерата се издига над целия град. Отидох на снимачната площадка и бях въодушевен да науча и да виждам, да пожелая триумф на всички. Сценаристът е Стивън Найт, познаваме го от „ Остри козирки “, доста известен сериал. Сценарият е доста забавен, съумява да премине от времето преди войната, до това след нея доста бързо. Епизодите ще бъдат по към 1 час “.

„ Светлината, която не виждаме “ се трансформира в една от най-успешните книги в модерната история. Продава над 15 милиона бройки по света, а за нея Антъни получава една от най-престижните литературни награди „ Пулицър “. Очаквал ли е този триумф?

„ Не, несъмнено, че не. Не имах вяра, че мога въобще да завърша тази история. Не съм французин, не съм немец. Заложих на голям риск – зрящ човек съм. Мари е незряща и трябваше да чета доста записки на слепи хора. Нямахме доста пари, а трябваше да пътувам до Франция и Германия. Оставях жена си с двете си деца и отивах да работя по книгата. Жена ми възкликваше - отиваш във Франция да пиеш вино и ме оставяш с бебетата тук? Чувствах доста виновност и боязън, до момента в който пишех книгата. Просто желаех да я завърша. За мен същинското наслаждение идва, когато завършиш книгата. Не те интересува дали ще стигне до един или до милион читатели. Благодарен си, че си доживял да я завършиш. Това смятах, че е най-голямото ми достижение “.

Ето какво е началото на „ Светлината, която не виждаме “…

„ Помня първата си мисъл за романа доста ясно. Бях във влака, работех в университета в Принстън. Беше в първите дни на мобилните телефони. Когато влизаш в Манхатън, влакът минава подземен. Имаше един човек със остарял телефон, говореше си с някого за кино лентата „ Матрицата “. Когато попаднахме подземен, връзката прекъсна и индивидът се ядоса. Помислих си – той си приказва от този дребен предмет с размери на тесте карти, който праща невидими сигнали със скоростта на светлината от кула на кула и по този начин стига до човек, който може да е даже в Мадагаскар. Нима чака това да работи? Помислих си, че всякога, в който вдигнем телефона, с цел да приказваме с наш другар, претърпяваме магия. Забравяме за това, тъй като го одобряваме за нещо ежедневно. Технологията замаскира тази невероятна магия да споделяш със скоростта на светлината. Реших, че желая да показва какво технологията на радиото значеше за мен, когато бях дете. Не мислех за Втората международна война, имах единствено заглавието и тази концепция, че всички тези софтуерни вълшебства се случват към нас и в случай че единствено се опитаме да ги възприемем малко повече, ще можем и да ги оценим уместно “.

Ще приключим ненадейно. С един роман за началото на писателя Антъни Доер.
„ Пишех истории просто за удоволствието. Не ги показвах на никого. Докато бях възпитаник, пишех историите си в една тетрадка. Имитирах писатели, които харесвах. В колежа започнах да пиша за вестник – счетох, че това мога да кажа на родителите си. Може би щеше да се трансформира и в моя работа? Моят интерес бяха художествените истории. Нямаше метод да върша това тогава. След колежа започнах работа във фабрика за пакетиране на риба в Аляска, след което се реалокирах в Нова Зеландия и работех в овцеферма. Тогава осъзнах, че ще скърбя, в случай че не споделя с някого какъв брой доста желая да опитам шанса си като публицист. За благополучие другите ми двама братя имаха съществени специалности и изкарваха пари, тъй че за родителите ми нямаше проблем да опитам някоя ексцентрична специалност. Изкарах и магистратура по изящни изкуства – там се учиш по какъв начин да пишеш. Осъзнах каква привилегия би било, вместо да ставаш рано и да отиваш на работа, да започваш да четеш и пишеш. Правех това две години, след което бях задоволително самоуверен, с цел да стартира да изпращам истории по списания. Публикуваха мой роман, от който изкарах 300 $ – изглеждаха ми толкоз доста. Помислих си – може би хората в действителност се интересуват от историите ми “.