Иван Гранитски: Петър Андасаров е поет, който свети с думите
Иван Гранитски
Последният половин век обогати изключително доста самостоятелните лирически почерци, стиловото, тематичното и образно-метафоричното многообразие в общия хор на българската лирика. Някои от поетите избират вглъбяването във вселената на личната си психика и по тази причина са интровертни. Те избират дискретното, приглушеното, завоалираното подстрекателство, за разлика от други, които натъртват на гръмогласните ударения, патетиката, остро публицистичните послания. Трети пък, бягайки от грубата и жестока реалност, потъват в пасторалните съзерцания и видения, четвърти се отдават на любовното томление…
Петър Андасаров е от тези създатели, които разчитат на меките, дискретните и заредени със забележителен подтекст лирически послания. В продължение на половин век той е издал дузина истински стихосбирки. И още в първата му книга „ Нося те в очите си “ (1969) открояваме няколко значими тематични посоки, които създателят разпростира и уплътнява през десетилетията.
Преди всичко впечатлява упоритостта и последователността, с която лирическият воин изследва мамещите секрети и магическите хубости на българската природа. Когато рисува естествени пейзажи ние съзираме тънкия нюх на художник, който съумява да отдели и подчертае единичното, детайла, фрагмента, оглеждащи се в общото. Например той вижда селското небе, по което дамите придвижват слънцето със цедилки от било до било. Съзерцава по какъв начин тревите полюляват зелените си облекла, а светлокосите дървета се усмихват и хоро извиват. Гледа през очите на пчела, която за цвят копнее, любува се на светещите ябълки по клоните на човешките ни дни. В прелестната миниатюра „ Предзалезно “ възкликва:
Крило на гарван е нощта,
къде заслон да следа
за слънчевата си душа –
предзалезно ефирна?
Във всяка последваща своя книга поетът задълбочава това изключително качество – прозирност, деликатност, ефирност, въздушност, самобитна акварелност на лирическия рисунък. Стихът е изчистен от всичко ненужно, пределно сбит, зареден с вътрешен темп и благозвучност и припомня на акварел или ескиз на художник. Ето стихотворението „ Зимна метафора “, което, коства ни се, е емблематично за този вид внушения на поета:
Сняг божествено бял
и божествено бяла картина.
Сякаш век е валял
и цялостен век е зима.
Свети светът прошарен,
няма път, ни пъртина.
И се смее – оживял –
животът ни изстинал.
Нека божествено бял
в божествено бяла картина
сняг – век навалял
по-дълго да има.
Че на следващия ден ден завилнял
снега ще обгърне
и усмивката бяла в тиня,
в черна тиня ще превърне…
Впрочем мекотата, ненатрапчивостта, акварелната изчистеност на стиха на Петър Андасаров бе усетил още подобен остроумен интелектуалец като Владимир Свинтила в края на 80-те години на предишния век.
Друго значимо направление в поетическите търсения на Петър Андасаров е любовното възприятие, тълкувано в най-широк подтекст. Почти във всяка истинска стихосбирка той включва обособени стихотворения или цели цикли, в които разпростира любовните си видения и мечтания. Понякога стихът излъчва пристрастеност и томление, паника и подозрение, обезсърчение и вяра, а различен път – съвсем безтелесният, изчистен от облеклата на материалното, любовен боязън на душите, които жадуват да се слеят в безкрая. Тук можем да посочим произведения като: „ Неизпратено писмо “, „ Какво от това, че те няма “, „ Ти освети небето на душата ми “, „ Баладично “, „ Мила, по какъв начин те копнея “, „ Трябваше ми твоето наличие “, „ Очите ти – небе за погледа ми “. Може би най-ярко са съсредоточени тези противоположни изгарящи усеща на привличане и оттласкване на притома и любовна гняв в стихотворението „ Сега “:
Ти си някъде, някъде, някъде:
светулка в пазвите на нощта,
глухарче в смеха на ливадите,
пеперуда с танц над цветя.
Аз съм другаде, другаде, другаде:
загубен елен измежду гора,
пътека захласнато-луда,
омагьосана в слънце пчела.
И пребивавам жертван, пребивавам с предусещане,
че до тънкия залез на последния час
на раздялата вятърът все ще си духа
през времето сред нас…
Подобно на мнозина свои съвременници и Петър Андасаров има доста мощни произведения, заредени с родолюбив възторг и претекстове. Такива са „ Свобода “, „ Видения в Батак на 2 юни сутринта “, „ Детето на убития “, „ Септемврийска нощ край Струма “, „ Мелник “, „ Чудо в Рилския манастир “, „ В музея “ и прочие За поета любовта и поклонението към Отечеството не са празни думи, а вътрешно присъщо положение, метод на мислене и битие. Затова той вижда свободата в очите на Ботев като яд и очакване, само че в това време и като люлчина ария в свечерения взор на мама. Патриотичните стихове на Петър Андасаров са откровени, изстрадани, заредени с болежка и драматизъм и дружно с това с вяра и оптимизъм.
Следвайки великата традиция обликът на Отечеството да се припокрива с облика на Майката, която води началото си още от Ботев и Вазов, и надарено е продължена от поетите от 60-те години на предишния век (Павел Матев, Лиляна Стефанова, Станка Пенчева, Иван Давидков, Дамян Дамянов, Любомир Левчев и т.н.), Петър Андасаров сътворява ярки произведения, отдадени на Майката. За поета майката е олицетворение на отечественото достолепие, следване на хилядолетни благородни обичаи, знак на грижовността, нежността, милосърдието, състраданието, добротворството, всеопрощението. Разтърсващи по прочувственото влияние в това отношение са стихотворенията „ Panta rei “, „ Като виждам мама “, „ Мама ария тъче “, „ Следа “, „ Съзерцание за мама “. А стихотворението „ Мама детството ми кърпи “ като че ли дава събирателния облик на достойните, героични и неизказно благи на сърцата ни майки на поколенията от 60-те години на предишния век до началото на настоящия век, които придвижиха на нежните си рамене и запазиха Отечественото достолепие, чест и горделивост:
Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи безмълвно
с конци от слънце в слънчева игла,
с цел да е дрехата му по-красива.
И в унеса на този безоблачен идеал –
да гледа по какъв начин измежду света минава
живота ми – и прекрасен, и огромен –
от взиране денят й ослепява.
И виждам – с лъч от него, с бод финален
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното безмълвие се слива…
Ако препрочетем дузината истински лирически сбирки, които поетът е основал до в този момент, ще забележим, че той преследва една основна цел – вглъбяването в духовния пейзаж на индивида. И без значение дали употребява класическия стих (на който той е майстор) или белия стих, потъвайки в неговите произведения, изпитваме чувството, че пътуваме из спорното и раздвоено съзнание на съвременника. Мислещият и сензитивен човек през днешния ден е разполовен сред скепсиса, подбуден от все по-задълбочаващата се нравствена рецесия и нежната вяра, че индивидът въпреки всичко може да бъде избавен, че може да бъде изтръгнат от опустошителните прегръдки на зломислието, злочинството, скотските пристрастености и плебейските изкушения.
Петър Андасаров не е стихотворец на гръмогласния възторг, нито на фанфарните публицистични ноти. Той избира приглушеното, дискретното, завоалираното подстрекателство, даже когато главната концепция на стихотворението е нравствено наказание или пренебрежение. Затова някои негови сътрудници и ярки модерни поети като Евтим Евтимов, Найден Вълчев, Матей Шопкин и други акцентират елегантността и мекотата на неговите метафорични послания, както и оригиналността на лирическия рисунък.
Поезията на този сензитивен създател съдържа и тъгата, и драмата, и катастрофичния смут на нашата ера, само че в това време тя излъчва обич, съчувствие, всеопрощаваща потиснатост. И сякаш всичко потъва в самобитната мъгла на нежността, на загатна от лелеяното детство, което е освен самостоятелното детство, а и времето, в което обществото към момента е било почтено, неопорочено, неосквернено от ужасите на зрялото схващане. Редица стихотворения на Андасаров приказват за неговия саморасъл лирически глас. Специфично за неговия стих е, както към този момент подчертахме, потреблението на самобитна звукописна акварелна техника:
И едрееше хармана на лятото, и дърветата като коне
към стожера намотваха въжето
на хорските грижи.
На тревите жаждата майка ми газеше до колене,
а татко ми с бъкел в ръце
по омърлушени хребети слизаше.
И се сливаха твоите кръгове с устните на вечерта,
и ни опиваха мирис на сено, любовни песни на птици.
С лунни пръсти нощта разлистваше
цветните си листа
и по звездния буквар на живота
високата писменост сричах.
(„ Елегичен апотеоз “)
Лириката на Петър Андасаров ни убеждава, че той има тъничък нюх за детайла, който на пръв взор може и да не е лиричен, само че незабелязано води до своеобразно съпоставяне или метафора. Поетът да вземем за пример вижда по какъв начин дъждът с мокри пръсти чука върху клавишите на калдъръма, открива светулчени кръгове върху огряната от слънцето капка роса, чува по какъв начин вятърът тъче чергите си от пъстър смях в дърветата измокрени, следи премръзналите врабчета, които кълват студената си самотност, козирува на тържествения кортеж на дърветата, вслушва се в тихото предене на щурците, радва се на радостния хоровод на птиците, който разсънва задрямалия вятър…
Поетът има стихотворение, отдадено на художника Иван Димов със заглавие „ Като пред олтар “. Тази творба ни дава освен визия за любовта и поклонението на поета пред огромния художник, освен задълбочено познаване на неговата живописна галактика, само че и ни разкрива значими детайли от пасторалната лирическа философия на поета Андасаров. Той има зрение за оня мъчно осезаем момент, когато цветната омайност на есента гасне и лятото залязва сред клепачите на хоризонта. Той се притеснява, че иде времето, когато възрастните не помнят спомените от своето ласкаво и безметежно детство и ги кани под своите прозорци, с цел да разсъни стародавните и душеспасителни мемоари. Върнете се към посланията на националното творчество – приканва поетът – спомнете си невероятното благосъстояние от шевиците на сукманите, пъстротата на забрадките, неподражаемия темп на националните хора и ръченици, и ще се върнете към същинските си човешки прекарвания и същности…
Ето финала на това програмно стихотворение, което ни убеждава, че поетът Петър Андасаров може да рисува с думите и да основава превъзходни пейзажи, както прелестните пейзажи на художника Иван Димов приказват без думи:
Когато цветната омайност на есента угасне
и лятото залязло е сред клепачите на хоризонта;
когато всички сте не запомнили за свойто детство ласкаво
елате под прозорците на мойте мемоари.
Елате – чергите на мама с цветя и слънце с цел да видите
върху перваза на предишното ни прострени –
те греят ослепително красиви. И знам, че ще завидите
на есента – най-цветното, с недостижими багри време.
Ще видите по какъв начин цялата природа с цветни гласове се смее
и по какъв начин – приседнало небето слуша с облаци облакътени.
А мама с песенни ръце тъче – слънца с цел да изгреят
по дрешките на детството ми, с бодърствуване предстоящи от мене.
Елате – на спомените си вратата необятно съм разтворил
в дома им с чергите на мама застанете като пред олтар.
И стъпвайте деликатно и безшумно, без да проговорите
и грейте се на многоцветната им плам!
Лирикът мъчително мощно усеща неспирния конфронтация сред положително и зло, сред красиво и грозно, сред подло и възвишено. Той е уверен, че това трагично несъгласие и противоборство в това време е и мотор за придвижването, сила на развиването. Той знае, че думите имат освен смислово наличие, само че и цвят, аромат, мелодия, и невероятната дарба да влизат в такива комбинации, които изтръгват даже от баналната привидно фраза дарба за метафорични видения.
В друга програмна своя творба поетът възкликва:
О, по какъв начин ме изтезава тишината
на необятното пространство върху белия лист,
по какъв начин ми е мъчно да схвана говора на нощта
и рева й след дъжда:
да вградя в строгите рамки на стиха
своите комплицирани мисли,
да усмиря сред оградите му
на думите гневната омраза.
За да осъмне трудът ми благополучен
и на прага на нов ден благополучен да ви срещна –
вместо разсъмване да ви подаря лист – с думи –
стройни като пътеки,
За какво друго да бленувам в този живот –
и чист като ангел, и неверен,
защо друго, с изключение на в тъмни минути –
в душите ви – с думи да блестя.
(„ Не за себе си, а за поета “)
Бъдещите литературни откриватели несъмнено ще подредят менделеевата таблица на българската лирика, на същински ценностното и непреходното в нея и безспорно в тази таблица ще попадне и Петър Андасаров – стихотворец с автентичен и саморасъл лирически тембър.
Лирик, който с думите си свети.
___
Стихове на Петър Андасаров:
Химн
На Евтим Евтимов
В едно разсъмване, изгряло
от дългите ни цветни сънища –
на прага, дето сме очаквали
да запредем пътека за ориста си,
премятаме през рамо утрото,
ах, утрото с вярата за благополучие.
И тръгваме по този начин нетърпеливо.
И се отдалечаваме,
не виждаме
по какъв начин в облаците прахуляк след стъпките ни
прощално детството ни гасне.
И след стадата на сезоните
вървим по хребета на грижите,
а тлеят сенките големи
в падините на ниското равнодушие.
О, дано в никакъв случай не ни примамва
пообедната сънливост на умората;
и дано не преживяме живяното
като пладнуващо под сянка стадо.
А да запомним тази елементарна истина –
когато сенките се удължават –
залязва слънцето на дните ни,
животът ни залязва!
Мравката с изключение на индивида
На Сашо Горов
Сезон на грижи,
на равнодушие за други –
жълтее лятото зелено.
Прегаря житеният филиз до полуда
и чака зърното избавление.
В изменнически,
в закътено-невидим ъгъл
лъжлива мрежа паякът тъче.
Прескачат житения филиз
и скакалец, и бръмбар
и лятото към есента тече…
А тя – измежду присмеха на сламки
и на тръни
с труда си зърното избавя,
търкаля го от нишката на утрото
до мрачно
без път
и с път следи оставя.
И в риска да слънчаса,
и в мъчното изтощение -
когато пада
и когато става –
при започване на зимата разбирам смисъла
на същинската популярност.
Премълчаното
На Тодор Коруев
И въпреки всичко...
Искам да ви спомня,
преди да ви повикам доверчиво:
прегазил е татко ми всички преспи
на своите нелепи недоимъци,
с цел да опази с празните си шепи
фиданката на ниското ми детство.
Сега елате под дървото на живота ми,
израснало измежду равнищата на бедността ни.
Когато сте отчайващо самотни,
присядайте под великодушната му стряха.
И дните си завързвайте за клоните
на тихата му наивност,
когато около него път ви води
и от подправена лоялност ви е горчиво.
Не позволявайте само да го измами
нощта на кукувичо заричане
и лъжептици някакви инцидентни
да му завладяват светлите прегръдки.
Не за себе си, а за поета
Когато часовниковите стрелки разхлабен
вашите работни минути
и прегърнете свободата си, и с другари
тръгвате към вечерта,
аз затварям времето си сред каторжни стени
и се заключвам,
и търпението ми стиска зъби,
от незнайното ме е боязън.
О, по какъв начин ме изтезава тишината
на необятното пространство върху белия лист,
по какъв начин ми е мъчно да схвана говора на нощта
и рева й след дъжда:
да вградя в строгите рамки на стиха
своите комплицирани мисли,
да усмиря сред оградите му
на думите гневната омраза.
За да осъмне трудът ми благополучен
и на прага на нов ден благополучен да ви срещна –
вместо разсъмване да ви подаря лист – с думи –
стройни като пътеки,
За какво друго да бленувам в този живот –
и чист като ангел, и неверен –
защо друго, с изключение на в тъмни минути –
в душите ви с думи да блестя.
Неотменимост
На Иван Гранитски
Това, че светят ябълки по клоните на дните ни
е към този момент знак за похода на снежен листопад.
Не ме залъгват погледите на далечините,
които и за на следващия ден дават обещание безоблачен смях.
Неотменимо е,
неотменимо е в този момент да потегли
към крайчеца на лятото, към жълтия му край,
където са захапали с лисича ловкост тръните
самия му залязващ парадайс...
Осили на бодърствуване ме сепват:
„ Утре ще е късно!”
И потеглям
по пътеките измежду лай на тръни –
към плодното дърво на днешния ми ден,
с цел да откъсна
усмивката на ябълковото бодърствуване.
Защото на следващия ден може би ще я измами
предателската красота на слани.
Или
ще я ограби гладен грак на врани
измежду цигански катуни на мъгли.
Последният половин век обогати изключително доста самостоятелните лирически почерци, стиловото, тематичното и образно-метафоричното многообразие в общия хор на българската лирика. Някои от поетите избират вглъбяването във вселената на личната си психика и по тази причина са интровертни. Те избират дискретното, приглушеното, завоалираното подстрекателство, за разлика от други, които натъртват на гръмогласните ударения, патетиката, остро публицистичните послания. Трети пък, бягайки от грубата и жестока реалност, потъват в пасторалните съзерцания и видения, четвърти се отдават на любовното томление…
Петър Андасаров е от тези създатели, които разчитат на меките, дискретните и заредени със забележителен подтекст лирически послания. В продължение на половин век той е издал дузина истински стихосбирки. И още в първата му книга „ Нося те в очите си “ (1969) открояваме няколко значими тематични посоки, които създателят разпростира и уплътнява през десетилетията.
Преди всичко впечатлява упоритостта и последователността, с която лирическият воин изследва мамещите секрети и магическите хубости на българската природа. Когато рисува естествени пейзажи ние съзираме тънкия нюх на художник, който съумява да отдели и подчертае единичното, детайла, фрагмента, оглеждащи се в общото. Например той вижда селското небе, по което дамите придвижват слънцето със цедилки от било до било. Съзерцава по какъв начин тревите полюляват зелените си облекла, а светлокосите дървета се усмихват и хоро извиват. Гледа през очите на пчела, която за цвят копнее, любува се на светещите ябълки по клоните на човешките ни дни. В прелестната миниатюра „ Предзалезно “ възкликва:
Крило на гарван е нощта,
къде заслон да следа
за слънчевата си душа –
предзалезно ефирна?
Във всяка последваща своя книга поетът задълбочава това изключително качество – прозирност, деликатност, ефирност, въздушност, самобитна акварелност на лирическия рисунък. Стихът е изчистен от всичко ненужно, пределно сбит, зареден с вътрешен темп и благозвучност и припомня на акварел или ескиз на художник. Ето стихотворението „ Зимна метафора “, което, коства ни се, е емблематично за този вид внушения на поета:
Сняг божествено бял
и божествено бяла картина.
Сякаш век е валял
и цялостен век е зима.
Свети светът прошарен,
няма път, ни пъртина.
И се смее – оживял –
животът ни изстинал.
Нека божествено бял
в божествено бяла картина
сняг – век навалял
по-дълго да има.
Че на следващия ден ден завилнял
снега ще обгърне
и усмивката бяла в тиня,
в черна тиня ще превърне…
Впрочем мекотата, ненатрапчивостта, акварелната изчистеност на стиха на Петър Андасаров бе усетил още подобен остроумен интелектуалец като Владимир Свинтила в края на 80-те години на предишния век.
Друго значимо направление в поетическите търсения на Петър Андасаров е любовното възприятие, тълкувано в най-широк подтекст. Почти във всяка истинска стихосбирка той включва обособени стихотворения или цели цикли, в които разпростира любовните си видения и мечтания. Понякога стихът излъчва пристрастеност и томление, паника и подозрение, обезсърчение и вяра, а различен път – съвсем безтелесният, изчистен от облеклата на материалното, любовен боязън на душите, които жадуват да се слеят в безкрая. Тук можем да посочим произведения като: „ Неизпратено писмо “, „ Какво от това, че те няма “, „ Ти освети небето на душата ми “, „ Баладично “, „ Мила, по какъв начин те копнея “, „ Трябваше ми твоето наличие “, „ Очите ти – небе за погледа ми “. Може би най-ярко са съсредоточени тези противоположни изгарящи усеща на привличане и оттласкване на притома и любовна гняв в стихотворението „ Сега “:
Ти си някъде, някъде, някъде:
светулка в пазвите на нощта,
глухарче в смеха на ливадите,
пеперуда с танц над цветя.
Аз съм другаде, другаде, другаде:
загубен елен измежду гора,
пътека захласнато-луда,
омагьосана в слънце пчела.
И пребивавам жертван, пребивавам с предусещане,
че до тънкия залез на последния час
на раздялата вятърът все ще си духа
през времето сред нас…
Подобно на мнозина свои съвременници и Петър Андасаров има доста мощни произведения, заредени с родолюбив възторг и претекстове. Такива са „ Свобода “, „ Видения в Батак на 2 юни сутринта “, „ Детето на убития “, „ Септемврийска нощ край Струма “, „ Мелник “, „ Чудо в Рилския манастир “, „ В музея “ и прочие За поета любовта и поклонението към Отечеството не са празни думи, а вътрешно присъщо положение, метод на мислене и битие. Затова той вижда свободата в очите на Ботев като яд и очакване, само че в това време и като люлчина ария в свечерения взор на мама. Патриотичните стихове на Петър Андасаров са откровени, изстрадани, заредени с болежка и драматизъм и дружно с това с вяра и оптимизъм.
Следвайки великата традиция обликът на Отечеството да се припокрива с облика на Майката, която води началото си още от Ботев и Вазов, и надарено е продължена от поетите от 60-те години на предишния век (Павел Матев, Лиляна Стефанова, Станка Пенчева, Иван Давидков, Дамян Дамянов, Любомир Левчев и т.н.), Петър Андасаров сътворява ярки произведения, отдадени на Майката. За поета майката е олицетворение на отечественото достолепие, следване на хилядолетни благородни обичаи, знак на грижовността, нежността, милосърдието, състраданието, добротворството, всеопрощението. Разтърсващи по прочувственото влияние в това отношение са стихотворенията „ Panta rei “, „ Като виждам мама “, „ Мама ария тъче “, „ Следа “, „ Съзерцание за мама “. А стихотворението „ Мама детството ми кърпи “ като че ли дава събирателния облик на достойните, героични и неизказно благи на сърцата ни майки на поколенията от 60-те години на предишния век до началото на настоящия век, които придвижиха на нежните си рамене и запазиха Отечественото достолепие, чест и горделивост:
Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи безмълвно
с конци от слънце в слънчева игла,
с цел да е дрехата му по-красива.
И в унеса на този безоблачен идеал –
да гледа по какъв начин измежду света минава
живота ми – и прекрасен, и огромен –
от взиране денят й ослепява.
И виждам – с лъч от него, с бод финален
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното безмълвие се слива…
Ако препрочетем дузината истински лирически сбирки, които поетът е основал до в този момент, ще забележим, че той преследва една основна цел – вглъбяването в духовния пейзаж на индивида. И без значение дали употребява класическия стих (на който той е майстор) или белия стих, потъвайки в неговите произведения, изпитваме чувството, че пътуваме из спорното и раздвоено съзнание на съвременника. Мислещият и сензитивен човек през днешния ден е разполовен сред скепсиса, подбуден от все по-задълбочаващата се нравствена рецесия и нежната вяра, че индивидът въпреки всичко може да бъде избавен, че може да бъде изтръгнат от опустошителните прегръдки на зломислието, злочинството, скотските пристрастености и плебейските изкушения.
Петър Андасаров не е стихотворец на гръмогласния възторг, нито на фанфарните публицистични ноти. Той избира приглушеното, дискретното, завоалираното подстрекателство, даже когато главната концепция на стихотворението е нравствено наказание или пренебрежение. Затова някои негови сътрудници и ярки модерни поети като Евтим Евтимов, Найден Вълчев, Матей Шопкин и други акцентират елегантността и мекотата на неговите метафорични послания, както и оригиналността на лирическия рисунък.
Поезията на този сензитивен създател съдържа и тъгата, и драмата, и катастрофичния смут на нашата ера, само че в това време тя излъчва обич, съчувствие, всеопрощаваща потиснатост. И сякаш всичко потъва в самобитната мъгла на нежността, на загатна от лелеяното детство, което е освен самостоятелното детство, а и времето, в което обществото към момента е било почтено, неопорочено, неосквернено от ужасите на зрялото схващане. Редица стихотворения на Андасаров приказват за неговия саморасъл лирически глас. Специфично за неговия стих е, както към този момент подчертахме, потреблението на самобитна звукописна акварелна техника:
И едрееше хармана на лятото, и дърветата като коне
към стожера намотваха въжето
на хорските грижи.
На тревите жаждата майка ми газеше до колене,
а татко ми с бъкел в ръце
по омърлушени хребети слизаше.
И се сливаха твоите кръгове с устните на вечерта,
и ни опиваха мирис на сено, любовни песни на птици.
С лунни пръсти нощта разлистваше
цветните си листа
и по звездния буквар на живота
високата писменост сричах.
(„ Елегичен апотеоз “)
Лириката на Петър Андасаров ни убеждава, че той има тъничък нюх за детайла, който на пръв взор може и да не е лиричен, само че незабелязано води до своеобразно съпоставяне или метафора. Поетът да вземем за пример вижда по какъв начин дъждът с мокри пръсти чука върху клавишите на калдъръма, открива светулчени кръгове върху огряната от слънцето капка роса, чува по какъв начин вятърът тъче чергите си от пъстър смях в дърветата измокрени, следи премръзналите врабчета, които кълват студената си самотност, козирува на тържествения кортеж на дърветата, вслушва се в тихото предене на щурците, радва се на радостния хоровод на птиците, който разсънва задрямалия вятър…
Поетът има стихотворение, отдадено на художника Иван Димов със заглавие „ Като пред олтар “. Тази творба ни дава освен визия за любовта и поклонението на поета пред огромния художник, освен задълбочено познаване на неговата живописна галактика, само че и ни разкрива значими детайли от пасторалната лирическа философия на поета Андасаров. Той има зрение за оня мъчно осезаем момент, когато цветната омайност на есента гасне и лятото залязва сред клепачите на хоризонта. Той се притеснява, че иде времето, когато възрастните не помнят спомените от своето ласкаво и безметежно детство и ги кани под своите прозорци, с цел да разсъни стародавните и душеспасителни мемоари. Върнете се към посланията на националното творчество – приканва поетът – спомнете си невероятното благосъстояние от шевиците на сукманите, пъстротата на забрадките, неподражаемия темп на националните хора и ръченици, и ще се върнете към същинските си човешки прекарвания и същности…
Ето финала на това програмно стихотворение, което ни убеждава, че поетът Петър Андасаров може да рисува с думите и да основава превъзходни пейзажи, както прелестните пейзажи на художника Иван Димов приказват без думи:
Когато цветната омайност на есента угасне
и лятото залязло е сред клепачите на хоризонта;
когато всички сте не запомнили за свойто детство ласкаво
елате под прозорците на мойте мемоари.
Елате – чергите на мама с цветя и слънце с цел да видите
върху перваза на предишното ни прострени –
те греят ослепително красиви. И знам, че ще завидите
на есента – най-цветното, с недостижими багри време.
Ще видите по какъв начин цялата природа с цветни гласове се смее
и по какъв начин – приседнало небето слуша с облаци облакътени.
А мама с песенни ръце тъче – слънца с цел да изгреят
по дрешките на детството ми, с бодърствуване предстоящи от мене.
Елате – на спомените си вратата необятно съм разтворил
в дома им с чергите на мама застанете като пред олтар.
И стъпвайте деликатно и безшумно, без да проговорите
и грейте се на многоцветната им плам!
Лирикът мъчително мощно усеща неспирния конфронтация сред положително и зло, сред красиво и грозно, сред подло и възвишено. Той е уверен, че това трагично несъгласие и противоборство в това време е и мотор за придвижването, сила на развиването. Той знае, че думите имат освен смислово наличие, само че и цвят, аромат, мелодия, и невероятната дарба да влизат в такива комбинации, които изтръгват даже от баналната привидно фраза дарба за метафорични видения.
В друга програмна своя творба поетът възкликва:
О, по какъв начин ме изтезава тишината
на необятното пространство върху белия лист,
по какъв начин ми е мъчно да схвана говора на нощта
и рева й след дъжда:
да вградя в строгите рамки на стиха
своите комплицирани мисли,
да усмиря сред оградите му
на думите гневната омраза.
За да осъмне трудът ми благополучен
и на прага на нов ден благополучен да ви срещна –
вместо разсъмване да ви подаря лист – с думи –
стройни като пътеки,
За какво друго да бленувам в този живот –
и чист като ангел, и неверен,
защо друго, с изключение на в тъмни минути –
в душите ви – с думи да блестя.
(„ Не за себе си, а за поета “)
Бъдещите литературни откриватели несъмнено ще подредят менделеевата таблица на българската лирика, на същински ценностното и непреходното в нея и безспорно в тази таблица ще попадне и Петър Андасаров – стихотворец с автентичен и саморасъл лирически тембър.
Лирик, който с думите си свети.
___
Стихове на Петър Андасаров:
Химн
На Евтим Евтимов
В едно разсъмване, изгряло
от дългите ни цветни сънища –
на прага, дето сме очаквали
да запредем пътека за ориста си,
премятаме през рамо утрото,
ах, утрото с вярата за благополучие.
И тръгваме по този начин нетърпеливо.
И се отдалечаваме,
не виждаме
по какъв начин в облаците прахуляк след стъпките ни
прощално детството ни гасне.
И след стадата на сезоните
вървим по хребета на грижите,
а тлеят сенките големи
в падините на ниското равнодушие.
О, дано в никакъв случай не ни примамва
пообедната сънливост на умората;
и дано не преживяме живяното
като пладнуващо под сянка стадо.
А да запомним тази елементарна истина –
когато сенките се удължават –
залязва слънцето на дните ни,
животът ни залязва!
Мравката с изключение на индивида
На Сашо Горов
Сезон на грижи,
на равнодушие за други –
жълтее лятото зелено.
Прегаря житеният филиз до полуда
и чака зърното избавление.
В изменнически,
в закътено-невидим ъгъл
лъжлива мрежа паякът тъче.
Прескачат житения филиз
и скакалец, и бръмбар
и лятото към есента тече…
А тя – измежду присмеха на сламки
и на тръни
с труда си зърното избавя,
търкаля го от нишката на утрото
до мрачно
без път
и с път следи оставя.
И в риска да слънчаса,
и в мъчното изтощение -
когато пада
и когато става –
при започване на зимата разбирам смисъла
на същинската популярност.
Премълчаното
На Тодор Коруев
И въпреки всичко...
Искам да ви спомня,
преди да ви повикам доверчиво:
прегазил е татко ми всички преспи
на своите нелепи недоимъци,
с цел да опази с празните си шепи
фиданката на ниското ми детство.
Сега елате под дървото на живота ми,
израснало измежду равнищата на бедността ни.
Когато сте отчайващо самотни,
присядайте под великодушната му стряха.
И дните си завързвайте за клоните
на тихата му наивност,
когато около него път ви води
и от подправена лоялност ви е горчиво.
Не позволявайте само да го измами
нощта на кукувичо заричане
и лъжептици някакви инцидентни
да му завладяват светлите прегръдки.
Не за себе си, а за поета
Когато часовниковите стрелки разхлабен
вашите работни минути
и прегърнете свободата си, и с другари
тръгвате към вечерта,
аз затварям времето си сред каторжни стени
и се заключвам,
и търпението ми стиска зъби,
от незнайното ме е боязън.
О, по какъв начин ме изтезава тишината
на необятното пространство върху белия лист,
по какъв начин ми е мъчно да схвана говора на нощта
и рева й след дъжда:
да вградя в строгите рамки на стиха
своите комплицирани мисли,
да усмиря сред оградите му
на думите гневната омраза.
За да осъмне трудът ми благополучен
и на прага на нов ден благополучен да ви срещна –
вместо разсъмване да ви подаря лист – с думи –
стройни като пътеки,
За какво друго да бленувам в този живот –
и чист като ангел, и неверен –
защо друго, с изключение на в тъмни минути –
в душите ви с думи да блестя.
Неотменимост
На Иван Гранитски
Това, че светят ябълки по клоните на дните ни
е към този момент знак за похода на снежен листопад.
Не ме залъгват погледите на далечините,
които и за на следващия ден дават обещание безоблачен смях.
Неотменимо е,
неотменимо е в този момент да потегли
към крайчеца на лятото, към жълтия му край,
където са захапали с лисича ловкост тръните
самия му залязващ парадайс...
Осили на бодърствуване ме сепват:
„ Утре ще е късно!”
И потеглям
по пътеките измежду лай на тръни –
към плодното дърво на днешния ми ден,
с цел да откъсна
усмивката на ябълковото бодърствуване.
Защото на следващия ден може би ще я измами
предателската красота на слани.
Или
ще я ограби гладен грак на врани
измежду цигански катуни на мъгли.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ