Как създадохме ваксини за три от най-ужасните болести в историята
Историята на имунизацията стартира публично през 1798 година, когато Едуард Дженър демонстрира, че инокулирането на здрави човеци с кравешка шарка, лека болест при говедата, ги защищава от едра шарка. Това е значима вест, защото шарката е един от най-големите бичове на човечеството, убивайки 1 на всеки 12 по целия свят и съвсем унищожава инките и ацтеките. Други към този момент са опитали с „ кравешка шарка “, само че Дженър е първият, който рапортува за процеса и го вкарва в здравната процедура.
Защо някой не би желал да бъде имунизиран против рискови или даже летални заболявания? Противопоставянето на имунизацията на Дженър породи съвсем незабавно, с религиозни възражения против тази „ верска “ процедура, която се опълчва на волята на Бог да дефинира по какъв начин и по кое време всеки би трябвало да почине. Много лекари също се опълчват на имунизацията, обвинявайки я за разнообразни странични резултати, в това число отравяне на кръвта и сифилис (реални, само че редки), по този начин и неоснователните или напряко измислени затруднения като рак, полуда и – съпроводени с графични илюстрации в медицински списания – промяна на имунизирани деца в крави.
Историята на имунизацията на Едуард Дженър е ясна. Сега дано забележим по какъв начин измисляме имунизациите за редица други болести.
Луи Пастьор (1822–95) е биолог, който стартира кариерата си, изучавайки зараза по копринените буби, която заплашва да унищожи френската копринена промишленост. По-късно той развива отслабени („ атенюирани “) варианти на холера и антракс бактерии – с тях предизвиква леки признаци при здрави животни, само че ги прави предпазени против инфекцията, която нормално е съдбовна.
Пастьор извежда „ отслабването “ на варианти до нови равнища на досетливост, когато се пробва да отслаби инфекциозния сътрудник на бяса, който съумява да извлече от слюнката на заболели кучета. Сега знаем, че бясът се предизвиква от вирус, който навлиза в нервите, изложени при захапване на лудо куче, и по тях стига до мозъка, където предизвиква тежка, почти 100% съдбовна зараза. В взаимозависимост от дължината на нерва, пътят на вируса до мозъка може да отнеме доста дни, предоставяйки на лекарите животоспасяващ прозорец, в който имат опция да подтиква имунната система на пациента да унищожи вируса, преди той да доближи задачата си.
Пастьор отслабва вируса на бяса, като инжектира екстракти от инфектирана слюнка в мозъка на жив заек, след което отстранява гръбначния мозък след гибелта му и го изсушава в продължение на няколко дни. Инжектираните екстракти на гръбначния мозък понижават риска на пациента от развиване на бяс – първото дейно лекуване на заболяването.
Интересното е, че кучето, което е ухапва първия случай на Пастьор – деветгодишният Джоузеф Майстер – може да не е имало бяс. Независимо от това, чудотворното оцеляване на Майстер оказва помощ да се затвърди репутацията на Пастьор и пациенти от цяла Франция, Германия и даже Русия наводняват в лабораторията му в Париж.
Като немедицинско лице, Пастьор в никакъв случай не е имал право да инжектира имунизацията си на хора. Въпреки това, както Дженър преди него, французинът се трансформира в интернационален воин и мрежата му от институти по целия свят създава голям брой сполучливи ваксини.
Туберкулозата – известна и като „ консумация “, тъй като плътта на пациента като че ли се стопява – е даже по-голяма килърка от едрата шарка. Инфекцията унищожава белите дробове (кашлянето на кръв е постоянно срещан симптом) и може да се популяризира в бъбреците, костите и мозъка. Преди откриването на мощния антибиотик стрептомицин през 1943 година, диагнозата постоянно е смъртна присъда. По-богатите хора са отивали да живеят в санаториумите високо в Алпите, където чистият планински въздух се е „ продавал “ (погрешно) като лековит.
Бактерия е открита през 1882 година от Робърт Кох и това изобретение неотложно го трансформира в международна звезда. Кох също изобретява по този начин нареченото лекарство „ туберкулин “, което тества върху брачната половинка си Хедуиг. Тя оцелява лечението с туберкулин; за жалост, също и бацилът на Кох. Ранните опити за произвеждане на ваксина са несполучливи.
В последна сметка триумф реализират Алберт Калмет (1863–1933) и Камий Герен (1872–1961) от Пастьорския институт, основан от Калмет в Лил. Те стартират с вид туберкулоза по говедата, изолиран от млякото на инфектирана крава и отслабен от неведнъж „ прекачване “ (в специфична хранителна среда, която те създават след години опити и неточности – сполучливата рецепта включва картофи, глицерин и волска жлъчка). Оригиналната бактерия от едрия рогат добитък убива морски свинчета в дребни дози, само че след 39 прехвърляния става безобидна – само че въпреки всичко в положение да защищити животните от човешка туберкулоза.
Ваксината „ Bacille Calmette-Guérin “ (BCG – БЦЖ) е тествана за първи път върху бебе в Париж през 1921 година Към 1928 година 50 000 френски деца са имунизирани, намалявайки риска от гибел след контакт с болен от туберкулоза от всеки четвърти на 1 на 50. БЦЖ е доста ефикасен, когато се ползва интрадермално (в кожата). Неговата рутинна приложимост е прекъсната във Англия през 2005 година, само че към момента се ползва в райони, където туберкулозата остава преобладаваща болест, изключително във връзка със СПИН.
В интервал от 40 години, от 1916 година, полиомиелитът е един от най-лошите кошмари на всеки родител: той може да дойде без предизвестие в който и да е дом и да сковава или убие дете за една нощ. Парализата може да засегне единствено един крак или всеки мускул от врата надолу – в който случай е належащо изкуствено дишане (например с стоманен бял дроб), с цел да поддържа пациента жив.
През 1953 година полиомиелитът е на второ място след атомната бомба в листата с най-големи страхове на средностатистическия американец. В Америка богатите напущат градове преди сезона на полиомиелита всяко лято. Известно е, че повода е дребен чревен вирус, само че всяко тествано лекуване – в това число витамин С, токови удари и обработване на гърба на парализирано дете с нажежено желязо – се оказват безполезни. Експериментални ваксини са създадени през 20-те години, само че те или се провалят, или се оказват рискови.
През 50-те години двама блестящи американски учени се вкарват в безмилостна конкуренция за рационализиране на личните си ваксини против полиомиелит. Джонас Солк (1914–1995) деактивира полиовирусите, употребявайки формалин и създава „ мъртва “ полиомиелитна ваксина, която е тествана през 1954 година на повече от 1,8 милиона американски и канадски възпитаници. Резултатът – „ Работи и е безвредна “ – афишира се пред интернационалното медийно внимание през април 1955 година Църковни камбани бият в цяла Америка и Солк се трансформира в паметна фигура.
Междувременно Албърт Сабин (1906–1993) към момента работи върху различната си ваксина. Тя употребява живи полиовируси, които той атенюира (изкуствено понижаване на вирулентността на патогенните микроорганизми) в лабораторията си и се дава през устата. Сабин се възмущава от триумфа на Солк и неведнъж му се подиграва като го назовава „ кухненски химик “. Нито един от двамата не се държи добре с другия, което кара един бележит американски историк да ги опише „ двойка гадове “. Оралната полиомиелитна ваксина на Сабин е въведена през 1965 година, по това време имунизацията на Солк съвсем в отстранила полиомиелита в Америка.
Нито една от двете ваксини не е съвършена, само че и двете могат да бъдат доста ефикасни. Ваксината на Сабин значително замества тази на Солк, защото е по-евтина и по-лесна за използване, изключително в огромни стратегии за имунизация. Използвайки двете ваксини, Глобалната самодейност за очистване на полиомиелита съвсем унищожава заболяването.
