Има една много жалка (и от морална гледна точка позорна)

Има една доста жалка (и от морална позиция позорна) дарба на човешката душeвност – да заглушаваш това, което приказва в теб твоята фундаментална свяст. Да не можеш да не виждаш това, което е станало оче-видно, да не можеш да не чуваш това, което съвестта безапелационно ти свидетелства (защото тя е, както споделят, Божият глас в теб, и ти нямаш власт да го накараш да млъкне) и все пак, все пак да се опитваш да го отричаш. Това води до морална нервност, до безсилна гняв срещу… самата реалност и най-много, против теб самия, пред който, макар желанието си се оказваш безпомощен.

Мисля, че точно в това – в същността си – тъпо положение се намират сега доста от нашенските путинофили, русофили, европо-мразници, или както и да решим да ги назовем.

Срути се, гръмовито се срути архимитът за „ положителната “, за „ антифашистката “, за „ освободителната “, за „ християнската “, за „ духовната “ Русия .

С един размах го срути обезумелият Путин – срути го за години, години напред.

Престъплението, което извърши и продължава да прави, никой в света не може да отхвърли. Защото Путин безусловно се вмъкна в кожата на Хитлер , откакто – окупирал Крим, Донбас и Луганск (както преди време Хитлер Судетския кулоар в Чехословакия) нахлу в Украйна, с цел да я завладее с „ блицкриг “, както предшественикът му – цяла Чехословакия и Полша. Така за дни изпепели цялата десетилетно поддържана легендарика за Русия като „ избавила света от нацизма “. Пред лицето на залелите света фрагменти с разрушени жилищни здания и превърнати в руини градове на Украйна, на трупове на деца, на колони от нещастни бягащи дами и старци, идиотското му „ съчинение “, че е тръгнал да „ денацифицира “ тази страна, се трансформира в умопомрачително саморазобличение. Накрай – опасността с световна нуклеарна война и необятно тиражираното му изречение „ Защо ни е изобщо светът, в случай че в него няма да я има („ великата “) Русия “, безусловно сложи тази „ велика “ страна в позицията на апокалиптичен звяр.

От деня на нахлуването и активизирането на нуклеарното копче, Русия, за която нейните метафизични фенове повтаряха (с сантименталните думи на Райнер-Мария Рилке), че „ граничела с Бога “ – сложи себе си на границата с… пъкъла и Путин пъхна ключа за всеобщото заличаване в ключалката му, сложи Русия вратар на „ бездните сатанини “, където тя стои и сега. Отведнъж от „ съхранителка на християнските полезности “ Русия се трансформира в Каин, братоубиеца, изпращайки синовете си да избиват своите братя в Украйна. Оказа се, че Русия не е страната на „ великия Достоевски “, въплътил „ безграничната съветска състрадателност “, а – най-малко от 1991 година (когато се срути истукана на нейното комунистическо „ великолепие “) е изпълвала себе си с „ бесовете “ на Ставрогин и с духа на Смердяков, до момента в който е гангренясала изцяло в главата на Путин.

И ето: в същата мяра, в която това стана невероятно да бъде скривано, в която стана явно за целия свят – по законите на правдата стартира да се разкрива достоверният облик на оклеветяваните, на нападнатите и отстояващи земята и домовете си украинци. Довчерашният „ шоумен “ Зеленски израсна до рязък сърцата на света оратор, заклеймяваната „ разколническа “ Православна черква на Украйна се разкри като същинското християнско сърце на този народ, като прикани майките на пленените съветски бойци да дойдат в нападнатата от тях страна, гарантирайки, че ще върне синовете им живи и здрави.

Какъв „ нацизъм “, каква „ бандеровщина “? Само доскоро „ разложеният “ от „ потребителската си просвета “, от „ джендър-идеологиите “, от „ глупавата политкоректност “, от антихристиянския секуларизъм и егоцентричност Запад се завърна в позицията си на цивилизацията, изправила се сплотено против Путиновото безчовечие. Защото се оказа, че е цивилизацията , а „ спасяващата “ я Русия е апокалиптичния звяр.

Всичко това, дублирам, стана явно и нашенските путинофили, русофили и европо-мразници също го виждат, също го схващат, също имат свяст за него. Имат и ето – тъкмо това ги вбесява. Вбесява ги самото това, че не могат да не го виждат, не могат да го отхвърлят. Но ето за какво в тях през днешния ден се задейства онази позорна дарба на човешката душeвност, която загатнах първоначално. Способността истеричаво да закрещиш на света, желаейки да надкрещиш… самия себе си – с цел да запазиш довчерашните си идоли и уплахи, макар че те са се разлетели в прах; да викаш името на Русия и на Путин, тъй като в действителност, ужасно те е гняв на Русия и Путин.

Това – дано го кажа най-после – видях аз и в онази ревяща навалица, въоръжена с съветски байраци, изкачила се на Шипка за 3-и март, крещяща „ НАТО вън “ , „ предатели “ и така нататък Мои познати бяха потресени и уплашени от тази панорама. Видяха в нея рискови вероятности за бъдещето. Аз обаче си мисля, че това беше истеричния опит за пределно само-надвикване на изумените от самия Путин и неговата Русия путинофили и русофили. И тъй като никой не може да надвика самия себе си, след тазгодишния „ шипченски “ ексцес, уверен съм, на тези хора им следва единствено дълга морална меланхолия.

*Проф. дфн Калин Янакиев е учител във Философския факултет на СУ „ Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за проучвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „ Древногръцката просвета – проблеми на философията и митологията “ (1988); „ Религиозно-философски размисли “ (1994); „ Философски опити върху самотата и вярата “ (1996); „ Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие “ (1998); „ Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието “ (2002); „ Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението “ (2005); „ Светът на Средновековието “ (2012); „ Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска вероятност “ (2012); „ Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни мемоари “ (2015); „ Христовата жертва, Евхаристията и Църквата “ (2017); „ Историята и нейните „ апокалипсиси “. Предизвикателството на безконечния пъкъл “ (2018); „ Бог е с нас. Християнски слова и размишления “ (2018); „ Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността “ (2019); „ Метафизика на личността. Християнски вероятности “ (2020). През 2015 година е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 година излезе юбилеен алманах с проучвания в чест на проф. Калин Янакиев „ Christianitas, Historia, Metaphysica “.

**Публикуваме публикацията от Портал Култура