Ще чуем ли пак името на Ванчето в зарята на Трети март
И през днешния ден Иван (Ванчо, Ванчето) Михайлов има гневни врагове, които настръхват, като чуят името му, и за тях той не е нищо повече от оцапан с кръв до ушите умопобъркан. Но има и всеотдайни последователи, които се изправят на нокти, чуят ли неприятна дума за него. Изглежда, че в този момент вторите са по-силни, най-малко с властта, до която са се докопали - толкоз власт, че могат да вземат решение чие име да бъде включено в тържествената заря на националния ни празник Трети март и кое не.
Ако има ранглиста за персона, която поляризира българския народ, за мен няма подозрение, че челно място в нея ще заеме Иван Михайлов. А тъкмо неговото име, за кой ли път, прозвуча на зарята на националния ни празник предходната година. Хиляди са жертвите, на първо място довчерашни негови приятели, които той е показал с костеливия си пръст, с цел да ги " изпие месечината ". Ванчето се слави, дори оттатък океана, и като наркогангстер, за което писахме към този момент. https://www.duma.bg/narkogangster-v-tarzhestvenata-zarya-na-treti-mart-n196147
Потресаващи са текстовете, които ви предлагаме през днешния ден. Те не са за хора със слаби нерви. Сред тях са и частички от автобиографичната книга " Чуто, забелязано и претърпяно " на забравения през днешния ден, само че извънреден публицист и журналист Георги Томалевски. Написаното от него за потушаването на Септемврийското въстание през 1923 година е мъчно да се чете. И в книгите, и в живота си той е безрезервен антифашист. Въпреки негови несъгласия със социализма, той е награждаван с доста ордени и медали, сред които и медал " Народна република България " -I ст.
Днес ще видите през неговите очи и сърце гибелта на един изтъкнат българин - Васил Пундев, книжовен критик и историк, журналист, въстаник и челник в Македония, притежател на медал " За смелост " в Балканската война. Безмилостните екзекутори на Ванчето лишават живота на Пундев пред очите на изпаднали в смут десетки деца, играещи в учебен двор. Авторът споделя през сълзи и за гибелта на брат си Наум (Нуне) Томалевски, приключил философия и литература в Швейцария, чуждестранен представител на Вътрешна македонска революционна организация. А за значимостта на Васил Пундев като книжовник приказва и " дребничкият " факт, че през 1920 година той е признат за член на Съюза на писателите дружно с Йордан Йовков, Малчо Николов, Константин Константинов, доктор Константин Гълъбов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров...
Според мен, човек може да приказва и написа против Вътрешна македонска революционна организация, даже в случай че е негов безрезервен последовател. Зависи за коя Вътрешна македонска революционна организация става дума - за тази на Гоце и Яне, или за изродената на Ванчето. Само един мотив ще повторя - за Гоце и Яне народът ни е основал и до ден сегашен пее стотици национални песни, а за Ванчето - нито една.
Из предговора към " Чуто, забелязано и претърпяно " на проф. Михаил Неделчев
Уважаемият четец държи в ръцете си едно изумително писателско удостоверение за българските премеждия и духовни желания от първата половина на ХХ век. Богатият списък на писателя Георги Томалевски (1897-1988) продължава да ни дава своите блага. Отдавна се знаеше, че там, измежду към момента непубликуваните романи и есеистични книги, стои и чака своето време за показване пред обществото и огромен мемоарен опус. И наследниците са имали всички учредения за своите съмнения: " Дошло ли е времето? ". Защото повествованието " Чуто, забелязано и претърпяно " на остарелия публицист съдържа потресаващи страници, свидетелстващи за десетилетието на полудяването на България, за обществените разделения и противодействия от годините след ужасяващата всесветска война, за безумните братоубийства в средите на българските националреволюционери от македонските краища, които раздрусват всеки, опитал се да осмисли злополучните събитияЕ
Трудно определим е и самият род на повествованието. Да, тук-там това в действителност са записки. Но в цели раздели по-скоро приказва блестящият есеист, а в някои глави явно сме в полетата на белетристичната обобщаваща небивалица. Но без значение от стиловите, тематичните и жанровите обрати ние на никое място не губим доверието си в истинността на разказваното. Защото това е истина, по-висока от постоянно визии и усещан безпорядък на грубия делник, от безвремието на живот без Просветление.
...Мнозинството професионални историци с профил политическа и общосоциална история не обичат да приказват за гражданската война в България. Но през 20-те години явно има една жестока и напълно не " студена " перманентна и някак " латентна " революция. Българската нация е политически трагически разцепена - освен това " класовото " и съсловно опълчване, задълбочило се и в годините на " оранжевия " аграрни режим, е пределно яростно...
И най-жестоките страници от тази " книга ": близо една трета от нея споделя за братоубийствената война на овладелите Централен комитет на Вътрешна македонска революционна организация " ванчемихайловисти " против по този начин наречените " протогеровисти ", при която умират по-големият брат на Георги - Наум Томалевски, чуждестранен представител на организацията, един върховен пост, заеман преди този момент при започване на века от Яворов, както и изключително надареният книжовен критик, журналист и откривател на Възраждането Васил Пундев. Това е най-полемичният дял в книгата, прицелен върху надали не митологизираната фигура на Иван Михайлов, обрисуван тук в най-черни краски. Георги Томалевски споделя тази история като замяна на идеалните цели на националреволюционното придвижване, на концепциите на Гоце Делчев и Даме Груев, като съсипия на организационните структури и корумпиране на узурпиралите властта фигури. Настоява се, че политиката на гнет на стоящата в интрига в свободна България организация, която изпраща обособени терористи отвън страната (но и ползва този гнет и в самата нея), трансформира коренно възгледа за работата " вътре " в поробена Македония за революционизирането на цялото тамошно население, за концепциите на самата " Вътрешна организация ", основана, с цел да построява една революционна " страна в страната "...
Трябва да прочетем през днешния ден умерено свидетелствата на остарелия публицист, а не незабавно да му лепваме и в този момент, със остаряла дата, прозвището " протогеровист ", да възклицаваме: ето, още един протогеровист! Страниците на този свръхетичен разказвач, за които става дума, би трябвало да бъдат една благородна провокация към всички нас, да се върнем към тази остаряла, мрачна история, да прочетем още веднъж всички свидетелства от епохата и от по-късно време, да забележим истината без пристрастието на в действителност безсмислено враждувалите...
Написаните преди десетилетия от Георги Томалевски страници през днешния ден отварят още веднъж остарели рани. Но би трябвало да ги чуем деликатно, тъй като са в действителност жестоко-емоционален мемоарен роман на напълно директен очевидец на близкото общение на брат му Наум с амбициозния нов деятел Иван Михайлов, на персонални авторови беседи с конспиратора...
Из " Чуто, забелязано, претърпяно ", Георги Томалевски, изд. " Факел Експрес ", 2019 година
И следният ден - 4 март, е като тоя, който мина - светът е със същото сияещо слънце, със свежата студенина във въздуха, с подсвиркването на радостните птици. Но този ден изведнъж става един от доста мрачните и печалните дни в живота ми. Може би един от най-печалните дружно с различен един, който пристигна по-късно, когато в сърцето ми умря всяка религия в това дело, угасна всяка искра на истина в това, което се прави край мен, ден, в който с бледи безкръвни устни проклех тази гадна машинация, която Ванче-ляпчевците дружно с високото застъпничество назоваха македонското освободително придвижване.
На обяд аз бях поседнал пред масата и се пробвах да напиша нещо. Отведнъж се сепнах от честа револверна пукотевица. Пукотевицата идваше от близо. След няколко мига се открих на улицата. Недалеч от нашата врата, на улица " Шипка " лежат два натрупа. Веднага познах Пундев. Широкополата му черна шапка е паднала настрана. Виждаше се дребната голота на главата му. Зад него на тил е паднал Стоянчо - най-верният и лоялен човек на Наум и Васил. До главата на Пундев - локва кръв.
Край стената на отсрещния учебен двор стоят изправени, изтръпнали, с восъчно бледи лица дребни дечица. Те виждат за пръв път по какъв начин се убива човек. Каква злокобна умелост! Колко са малко годините им за тая панорама!...
После се върнах и към труповете на Васил и Стоянчо видях Николай Райнов и проф. Асен Златаров. Райнов бе тъмен като мрачен облак, а Златаров, благият - бледен и разчувствуван. Той проклинаше убийците и техните вдъхновители.
Падна Васил Пундев! Да бъде прокълнат Каин във вековете! Никога да не откри опрощение на това кърваво дело!
...Кой различен с изключение на Пундев имаше такова пламтящо сърце и перо? Кой можеше да дава познания като него? Кой беше по-авторитетен в българската литература от него?...Ако знаеха какво става в душите на хората и какъв брой омерзение се набира против този кървясъл фарс, който те назовават македонско дело, те биха си посипали главите с пепелЕ
Разказваше ми един другар, който чул характерността на един френски пълномощен министър за България.
" Българите са забавни хора. Те са и работливи. Те създават с изключение на хубави храни, зеленчуци и плодове, и прекалено много убийци. Българите взаимно се крадат и се убиват "...
Вратата се отваря. влиза Алекси - един от сервитьорите на ресторанта, където се храня. Той е руснак и постоянно се майтапим с него...
- Какво има, Алекси?
- Има за вас едно телефонно известие.
- Какво е то?
- Вие имате брат Наум?
- Да.
- Съобщиха, че е погубен. Днес на обед е погубен. Вие би трябвало да заминете за София още довечера.
Аз оставам безгласен... Усетих, че ме заболя стомахът с ужасна остра, непоносима болежка. Вероятно по този начин боли, в случай че те прободат с нож...
Вървя постепенно. Зная какво ще видя вкъщи. Моите мисли се сбъдват. На оградата при съседите, върху старите сиви дъски е залепен към този момент огромният некролог... Старите ръце на майка ми се разтварят и аз падам в тази топла, най-горестна и най-мъчителна прегръдка. Аз чувствам върху лицето си ридаещите уста, която изрича думи - парещи като плам. Същата тази майка, която приготвяше леглото на Ванчето, когато той закъсняваше вкъщи, майката, която зачитаха всички - баба Коца, която лееше патрони в Крушово за въстанието. Тогава турците не убиха нейния наследник. Трябваше той да загине от патроните на този незабележим изверг, а пушките, с които се е стреляло, да се вземат от българската Дирекция на полицията. Как може да живее още този червей дружно с това засегнато майчино сърце...
Аз върша доста старания да не дам воля на кръвния зов, който вика за отплата. Майка ми оказва помощ за това, тъй като тя и в огромния си огън споделя, че не желае възмездие. " Защо и друга майка да стане като мен? " - ридаят нейните уста...
Има един червей в бандата, присвоила компанията на една битка, наречена македонско освободително придвижване, на който му споделят Ванче Михайлов - едно патологично озъбено дребосъче с гамаши и куртка, с цел да наподобява даже в жилищата на София по-боеви. Той желае да освободи македонските дами и майки от иго. Какво светотатство! Никой тиранин, звяр и садист не е хвърлял македонските дами и майки в по-страшно обезсърчение от него. Защо? Защото той е трябвало да се реализира като лидер, като значима персона в обществото, откакто няма други средства да реализира това. Цялата му активност е била през целия си живот да замисля убийства. Убийството на един човек за него е единственият път за излизане от небитието, тъй като единствено тогава ще се заприказва за него и тъй като той не е нищо друго, с изключение на убиецЕ
Тогава взех решение в себе си, че няма по-страшно от това да си изверг. то е по-лошо от гибелта. Да умреш е по за предпочитане, в сравнение с да живееш като Ванчето.
Илия Кожухаров, Стар Велик оратор на ОВЛБ,
основен редактор на сп. " Зидарски обзор,
Списание " Зидарски обзор ", май 2015 година
На 4 март 1930 година в центъра на София е осъществено следващото ликвидиране. Жертвата се споделя Васил Пундев. Половин година по-рано навършил 37 години. Бил роден на 6 септември 1892 година...
Васил Пундев бил наш брат. И преуспяващ публицист, книжовен историк, преводач, журналист, критик, публицист... И бунтовник - овреме отдал се на идеята " Целокупна България ". Само 20-годишен, към този момент бил доброволец в Македоно-одринското опълчение през знаменателната 1912 година, когато - апропо, само че по обич - се оказал и младоженик. А през 1923 година към този момент бил и пълководец на чета в Западна Македония.
Убиецът изстрелял своите патрони по заповед от лагера на неговите политически съперници, последователите на Иван (Ванче) Михайлов. Във връзка с братоубийствените битки във Вътрешна македонска революционна организация от това време през днешния ден някои ще демонстрират податливост да цитират (при все и по памет) постоянно изричаните от него (Ванче) думи-присъда:
" Най-опасни са писачите и те би трябвало първо да бъдат убивани " (Йордан Каменов)...
Асен Златаров:
" Видях го прострян на тротоара, покосен от гибелта. Още дишаше. До него досието му с бележки и ръкописи. А от насрещната прогимназия уплашените лица на стотици деца правеха да се обрисува още по-грозно осъщественото злочинство.
Писа се, че е паднал в минута, когато с другар е говорел за литература и литературните ни ежби. Два дни преди този момент, отивайки си дружно с него за домовете ни, той ми разправяше своите замисли по изследване историята на езика. Беше жаден за кабинетна работаЕ
Бедният Васко! И той си отпътува, тласнат от самума (Сух и парещ вятър в пустинята, пораждащ пясъчни вихри - б.а.) на нашата злокобна социална реалност. А имаше какво да даде: таман изследванията, за които той бе квалифициран и за които имаше обич и метода, са минимум разработваните: езиковата ни история и епохата на нашето възобновление имаха потребност от неговата непримиримост и дарование. И кой ще го замести? Така ли се основават у нас, в тая неурожайна наша духовна равнища, хора с растежа на Васил Пундев?
Но мислят ли за това тия, които знаят единствено едно: несъмнено да стрелят из засада жертвите, които им се посочат.
Онова, което дава цена, което постанова на вниманието на западната народна власт скъпото дело за Македония, не е бруталната, безразсъдна и сляпа мощ на парабелите, а персони, които тежат със своето име, с науката си, с творчеството си. Те са предният авангард на освободителното македонско дело. Васил Пундев бе от малцината такива, които би трябвало скъпо да се ценят и щадят...
А какво става...
Тъжна и жестока реалност!Е " ( " Литературен свят " )
Именитият Николай Райнов , който е познавал задоволително добре Васил Пундев, ще запише:
" Той не чупеше гръбнак, не правеше спогодби, отстояваше с упорита воля, без да се бои от стълкновение с големци, мощни или подли. "
А Йордан Каменов ще се запита:
" Дали самичък Пундев е осъзнавал, че нечупливият гръбнак в България се възнаграждава с чупене на главата? "
Ако има ранглиста за персона, която поляризира българския народ, за мен няма подозрение, че челно място в нея ще заеме Иван Михайлов. А тъкмо неговото име, за кой ли път, прозвуча на зарята на националния ни празник предходната година. Хиляди са жертвите, на първо място довчерашни негови приятели, които той е показал с костеливия си пръст, с цел да ги " изпие месечината ". Ванчето се слави, дори оттатък океана, и като наркогангстер, за което писахме към този момент. https://www.duma.bg/narkogangster-v-tarzhestvenata-zarya-na-treti-mart-n196147
Потресаващи са текстовете, които ви предлагаме през днешния ден. Те не са за хора със слаби нерви. Сред тях са и частички от автобиографичната книга " Чуто, забелязано и претърпяно " на забравения през днешния ден, само че извънреден публицист и журналист Георги Томалевски. Написаното от него за потушаването на Септемврийското въстание през 1923 година е мъчно да се чете. И в книгите, и в живота си той е безрезервен антифашист. Въпреки негови несъгласия със социализма, той е награждаван с доста ордени и медали, сред които и медал " Народна република България " -I ст.
Днес ще видите през неговите очи и сърце гибелта на един изтъкнат българин - Васил Пундев, книжовен критик и историк, журналист, въстаник и челник в Македония, притежател на медал " За смелост " в Балканската война. Безмилостните екзекутори на Ванчето лишават живота на Пундев пред очите на изпаднали в смут десетки деца, играещи в учебен двор. Авторът споделя през сълзи и за гибелта на брат си Наум (Нуне) Томалевски, приключил философия и литература в Швейцария, чуждестранен представител на Вътрешна македонска революционна организация. А за значимостта на Васил Пундев като книжовник приказва и " дребничкият " факт, че през 1920 година той е признат за член на Съюза на писателите дружно с Йордан Йовков, Малчо Николов, Константин Константинов, доктор Константин Гълъбов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров...
Според мен, човек може да приказва и написа против Вътрешна македонска революционна организация, даже в случай че е негов безрезервен последовател. Зависи за коя Вътрешна македонска революционна организация става дума - за тази на Гоце и Яне, или за изродената на Ванчето. Само един мотив ще повторя - за Гоце и Яне народът ни е основал и до ден сегашен пее стотици национални песни, а за Ванчето - нито една.
Из предговора към " Чуто, забелязано и претърпяно " на проф. Михаил Неделчев
Уважаемият четец държи в ръцете си едно изумително писателско удостоверение за българските премеждия и духовни желания от първата половина на ХХ век. Богатият списък на писателя Георги Томалевски (1897-1988) продължава да ни дава своите блага. Отдавна се знаеше, че там, измежду към момента непубликуваните романи и есеистични книги, стои и чака своето време за показване пред обществото и огромен мемоарен опус. И наследниците са имали всички учредения за своите съмнения: " Дошло ли е времето? ". Защото повествованието " Чуто, забелязано и претърпяно " на остарелия публицист съдържа потресаващи страници, свидетелстващи за десетилетието на полудяването на България, за обществените разделения и противодействия от годините след ужасяващата всесветска война, за безумните братоубийства в средите на българските националреволюционери от македонските краища, които раздрусват всеки, опитал се да осмисли злополучните събитияЕ
Трудно определим е и самият род на повествованието. Да, тук-там това в действителност са записки. Но в цели раздели по-скоро приказва блестящият есеист, а в някои глави явно сме в полетата на белетристичната обобщаваща небивалица. Но без значение от стиловите, тематичните и жанровите обрати ние на никое място не губим доверието си в истинността на разказваното. Защото това е истина, по-висока от постоянно визии и усещан безпорядък на грубия делник, от безвремието на живот без Просветление.
...Мнозинството професионални историци с профил политическа и общосоциална история не обичат да приказват за гражданската война в България. Но през 20-те години явно има една жестока и напълно не " студена " перманентна и някак " латентна " революция. Българската нация е политически трагически разцепена - освен това " класовото " и съсловно опълчване, задълбочило се и в годините на " оранжевия " аграрни режим, е пределно яростно...
И най-жестоките страници от тази " книга ": близо една трета от нея споделя за братоубийствената война на овладелите Централен комитет на Вътрешна македонска революционна организация " ванчемихайловисти " против по този начин наречените " протогеровисти ", при която умират по-големият брат на Георги - Наум Томалевски, чуждестранен представител на организацията, един върховен пост, заеман преди този момент при започване на века от Яворов, както и изключително надареният книжовен критик, журналист и откривател на Възраждането Васил Пундев. Това е най-полемичният дял в книгата, прицелен върху надали не митологизираната фигура на Иван Михайлов, обрисуван тук в най-черни краски. Георги Томалевски споделя тази история като замяна на идеалните цели на националреволюционното придвижване, на концепциите на Гоце Делчев и Даме Груев, като съсипия на организационните структури и корумпиране на узурпиралите властта фигури. Настоява се, че политиката на гнет на стоящата в интрига в свободна България организация, която изпраща обособени терористи отвън страната (но и ползва този гнет и в самата нея), трансформира коренно възгледа за работата " вътре " в поробена Македония за революционизирането на цялото тамошно население, за концепциите на самата " Вътрешна организация ", основана, с цел да построява една революционна " страна в страната "...
Трябва да прочетем през днешния ден умерено свидетелствата на остарелия публицист, а не незабавно да му лепваме и в този момент, със остаряла дата, прозвището " протогеровист ", да възклицаваме: ето, още един протогеровист! Страниците на този свръхетичен разказвач, за които става дума, би трябвало да бъдат една благородна провокация към всички нас, да се върнем към тази остаряла, мрачна история, да прочетем още веднъж всички свидетелства от епохата и от по-късно време, да забележим истината без пристрастието на в действителност безсмислено враждувалите...
Написаните преди десетилетия от Георги Томалевски страници през днешния ден отварят още веднъж остарели рани. Но би трябвало да ги чуем деликатно, тъй като са в действителност жестоко-емоционален мемоарен роман на напълно директен очевидец на близкото общение на брат му Наум с амбициозния нов деятел Иван Михайлов, на персонални авторови беседи с конспиратора...
Из " Чуто, забелязано, претърпяно ", Георги Томалевски, изд. " Факел Експрес ", 2019 година
И следният ден - 4 март, е като тоя, който мина - светът е със същото сияещо слънце, със свежата студенина във въздуха, с подсвиркването на радостните птици. Но този ден изведнъж става един от доста мрачните и печалните дни в живота ми. Може би един от най-печалните дружно с различен един, който пристигна по-късно, когато в сърцето ми умря всяка религия в това дело, угасна всяка искра на истина в това, което се прави край мен, ден, в който с бледи безкръвни устни проклех тази гадна машинация, която Ванче-ляпчевците дружно с високото застъпничество назоваха македонското освободително придвижване.
На обяд аз бях поседнал пред масата и се пробвах да напиша нещо. Отведнъж се сепнах от честа револверна пукотевица. Пукотевицата идваше от близо. След няколко мига се открих на улицата. Недалеч от нашата врата, на улица " Шипка " лежат два натрупа. Веднага познах Пундев. Широкополата му черна шапка е паднала настрана. Виждаше се дребната голота на главата му. Зад него на тил е паднал Стоянчо - най-верният и лоялен човек на Наум и Васил. До главата на Пундев - локва кръв.
Край стената на отсрещния учебен двор стоят изправени, изтръпнали, с восъчно бледи лица дребни дечица. Те виждат за пръв път по какъв начин се убива човек. Каква злокобна умелост! Колко са малко годините им за тая панорама!...
После се върнах и към труповете на Васил и Стоянчо видях Николай Райнов и проф. Асен Златаров. Райнов бе тъмен като мрачен облак, а Златаров, благият - бледен и разчувствуван. Той проклинаше убийците и техните вдъхновители.
Падна Васил Пундев! Да бъде прокълнат Каин във вековете! Никога да не откри опрощение на това кърваво дело!
...Кой различен с изключение на Пундев имаше такова пламтящо сърце и перо? Кой можеше да дава познания като него? Кой беше по-авторитетен в българската литература от него?...Ако знаеха какво става в душите на хората и какъв брой омерзение се набира против този кървясъл фарс, който те назовават македонско дело, те биха си посипали главите с пепелЕ
Разказваше ми един другар, който чул характерността на един френски пълномощен министър за България.
" Българите са забавни хора. Те са и работливи. Те създават с изключение на хубави храни, зеленчуци и плодове, и прекалено много убийци. Българите взаимно се крадат и се убиват "...
Вратата се отваря. влиза Алекси - един от сервитьорите на ресторанта, където се храня. Той е руснак и постоянно се майтапим с него...
- Какво има, Алекси?
- Има за вас едно телефонно известие.
- Какво е то?
- Вие имате брат Наум?
- Да.
- Съобщиха, че е погубен. Днес на обед е погубен. Вие би трябвало да заминете за София още довечера.
Аз оставам безгласен... Усетих, че ме заболя стомахът с ужасна остра, непоносима болежка. Вероятно по този начин боли, в случай че те прободат с нож...
Вървя постепенно. Зная какво ще видя вкъщи. Моите мисли се сбъдват. На оградата при съседите, върху старите сиви дъски е залепен към този момент огромният некролог... Старите ръце на майка ми се разтварят и аз падам в тази топла, най-горестна и най-мъчителна прегръдка. Аз чувствам върху лицето си ридаещите уста, която изрича думи - парещи като плам. Същата тази майка, която приготвяше леглото на Ванчето, когато той закъсняваше вкъщи, майката, която зачитаха всички - баба Коца, която лееше патрони в Крушово за въстанието. Тогава турците не убиха нейния наследник. Трябваше той да загине от патроните на този незабележим изверг, а пушките, с които се е стреляло, да се вземат от българската Дирекция на полицията. Как може да живее още този червей дружно с това засегнато майчино сърце...
Аз върша доста старания да не дам воля на кръвния зов, който вика за отплата. Майка ми оказва помощ за това, тъй като тя и в огромния си огън споделя, че не желае възмездие. " Защо и друга майка да стане като мен? " - ридаят нейните уста...
Има един червей в бандата, присвоила компанията на една битка, наречена македонско освободително придвижване, на който му споделят Ванче Михайлов - едно патологично озъбено дребосъче с гамаши и куртка, с цел да наподобява даже в жилищата на София по-боеви. Той желае да освободи македонските дами и майки от иго. Какво светотатство! Никой тиранин, звяр и садист не е хвърлял македонските дами и майки в по-страшно обезсърчение от него. Защо? Защото той е трябвало да се реализира като лидер, като значима персона в обществото, откакто няма други средства да реализира това. Цялата му активност е била през целия си живот да замисля убийства. Убийството на един човек за него е единственият път за излизане от небитието, тъй като единствено тогава ще се заприказва за него и тъй като той не е нищо друго, с изключение на убиецЕ
Тогава взех решение в себе си, че няма по-страшно от това да си изверг. то е по-лошо от гибелта. Да умреш е по за предпочитане, в сравнение с да живееш като Ванчето.
Илия Кожухаров, Стар Велик оратор на ОВЛБ,
основен редактор на сп. " Зидарски обзор,
Списание " Зидарски обзор ", май 2015 година
На 4 март 1930 година в центъра на София е осъществено следващото ликвидиране. Жертвата се споделя Васил Пундев. Половин година по-рано навършил 37 години. Бил роден на 6 септември 1892 година...
Васил Пундев бил наш брат. И преуспяващ публицист, книжовен историк, преводач, журналист, критик, публицист... И бунтовник - овреме отдал се на идеята " Целокупна България ". Само 20-годишен, към този момент бил доброволец в Македоно-одринското опълчение през знаменателната 1912 година, когато - апропо, само че по обич - се оказал и младоженик. А през 1923 година към този момент бил и пълководец на чета в Западна Македония.
Убиецът изстрелял своите патрони по заповед от лагера на неговите политически съперници, последователите на Иван (Ванче) Михайлов. Във връзка с братоубийствените битки във Вътрешна македонска революционна организация от това време през днешния ден някои ще демонстрират податливост да цитират (при все и по памет) постоянно изричаните от него (Ванче) думи-присъда:
" Най-опасни са писачите и те би трябвало първо да бъдат убивани " (Йордан Каменов)...
Асен Златаров:
" Видях го прострян на тротоара, покосен от гибелта. Още дишаше. До него досието му с бележки и ръкописи. А от насрещната прогимназия уплашените лица на стотици деца правеха да се обрисува още по-грозно осъщественото злочинство.
Писа се, че е паднал в минута, когато с другар е говорел за литература и литературните ни ежби. Два дни преди този момент, отивайки си дружно с него за домовете ни, той ми разправяше своите замисли по изследване историята на езика. Беше жаден за кабинетна работаЕ
Бедният Васко! И той си отпътува, тласнат от самума (Сух и парещ вятър в пустинята, пораждащ пясъчни вихри - б.а.) на нашата злокобна социална реалност. А имаше какво да даде: таман изследванията, за които той бе квалифициран и за които имаше обич и метода, са минимум разработваните: езиковата ни история и епохата на нашето възобновление имаха потребност от неговата непримиримост и дарование. И кой ще го замести? Така ли се основават у нас, в тая неурожайна наша духовна равнища, хора с растежа на Васил Пундев?
Но мислят ли за това тия, които знаят единствено едно: несъмнено да стрелят из засада жертвите, които им се посочат.
Онова, което дава цена, което постанова на вниманието на западната народна власт скъпото дело за Македония, не е бруталната, безразсъдна и сляпа мощ на парабелите, а персони, които тежат със своето име, с науката си, с творчеството си. Те са предният авангард на освободителното македонско дело. Васил Пундев бе от малцината такива, които би трябвало скъпо да се ценят и щадят...
А какво става...
Тъжна и жестока реалност!Е " ( " Литературен свят " )
Именитият Николай Райнов , който е познавал задоволително добре Васил Пундев, ще запише:
" Той не чупеше гръбнак, не правеше спогодби, отстояваше с упорита воля, без да се бои от стълкновение с големци, мощни или подли. "
А Йордан Каменов ще се запита:
" Дали самичък Пундев е осъзнавал, че нечупливият гръбнак в България се възнаграждава с чупене на главата? "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ