Елисавета Белобрадова: Войната създаде невиждано досега обединение у нас
Година след началото на войната в Украйна равносметките са неизбежни и за обществото, и за политическите партии. Темата е част от предизборната акция на всички политически субекти, само че в чисто човешки проект всеки човек понася своите поучения от основания спор. А той е на доста равнища в обществото и е лековит развой за историческите си обвързаности от десетилетия.
В диалог за резултатите от войната в Украйна с от „ Демократична България “, търсим какви поучения бяха извадени и по какъв начин повлия това на целия свят.
Г-жо Белобрадова, измина една година от началото на войната в Украйна. Какви заключения направихме за миналите месеци?
Основното, което българското общество разбра, е, че войната е действителност. Слава богу, тя не е на наша територия, само че ние видяхме нейните бежанци, видяхме разтърсващи фрагменти, които ни караха да настръхваме, плакахме при мисълта, че това се случва единствено на няколкостотин километра от нас.
Българското общество стартира да се пробужда за концепцията, че националният суверенитет не е някаква небивалица на хартия. Парчето земя, което съставлява всяка една страна, е доста повече от това. Той е една от най-висшите ни национални ценности. Ето - украинците са подготвени да умрат за страната си, за тяхната земя, самостоятелна територия с техния език, и за правото да живеят по метод, по който желаят – да бъдат в Европейски Съюз или НАТО, и това да е тяхно решение. Досега в България доста малко се говореше за това и войната беше превъзходен мотив това да ни се обясни не от учебниците по история, а от живия живот.
Как мислите, войната в Украйна сплоти или раздели обществото ни?
Различното мнение е един от най-ясните маркери на самостоятелност. В първите дни на войната отпътувах за Украйна да обиколя нашите другари, за които писах и последната си книга „ Срещи с Бесарабия “ за българските диаспори в Молдова и Украйна. И когато отидох в Украйна, видях, че и украинците бяха разграничени по повод кой е прав и кой не. Честно казано, огромното предизвикателство е да може да се приказва за свобода в подобен миг. Но също и да имаш свободата да си се объркал, да мислиш друго без причини или да мислиш аргументирано, само че да не можеш да се изразиш, с цел да те схванат вярно.
Разделението на обществото в България е белег за демократично битие, за разлика от живота ни в комунистическия строй, когато нямахме никакво право да мислим друго.
А в този момент на българското общество се постанова да мисли, да бъде свободно. И надлежно заемаме най-различни позиции.
Обединението обаче за нас като исторически индивид постоянно е било една фантазия. Дори когато Васил Левски е обикалял страната и революционерите са подготвяли въстанията, в никакъв случай не е имало обединяване. То е една недостижима фантазия, която не мога да схвана за какво слагаме като икона, която действително не значи нищо. Дори считам противоположното - разединението е това, което демонстрира ясната концепция за демократичния строй. Многопартийната система се гради на разединението. Демократи и консерватори се държат на разединението и разнополюсни системи.
Възниква въпросът обаче това разцепление органично ли е на фона на мощните външни влияещи фактори?
Да, питаме се постоянно: естествено ли е това разцепление? Дали произтича от нашите естествени отзиви, или се ръководи от външни сили? Бих споделила, че България е една много открита страна в информационен проект. И по тази причина няма по какъв начин да избегнем влиянието на задграничните централи, непознати пари, непознати ползи. Проблемът със Северна Македония е тъкмо подобен вид проблем, който нямаше да съществува, в случай че не беше въздействието на съветските ползи. Това е междудържавнически проблем. Разбира се, че част от хората са подвластни на агитация, подправени вести, на финансиране и политици, които извършват непознати ползи. Уви, с изключение на да се борим с демократични средства и да сме по-силно аргументирани,
би трябвало и да опитваме да надбягаме пропагандата с присъединяване на държавните институции, колкото и мъчно да е това с ежедневните ни битки.
В диалог за резултатите от войната в Украйна с от „ Демократична България “, търсим какви поучения бяха извадени и по какъв начин повлия това на целия свят.
Г-жо Белобрадова, измина една година от началото на войната в Украйна. Какви заключения направихме за миналите месеци?
Основното, което българското общество разбра, е, че войната е действителност. Слава богу, тя не е на наша територия, само че ние видяхме нейните бежанци, видяхме разтърсващи фрагменти, които ни караха да настръхваме, плакахме при мисълта, че това се случва единствено на няколкостотин километра от нас.
Българското общество стартира да се пробужда за концепцията, че националният суверенитет не е някаква небивалица на хартия. Парчето земя, което съставлява всяка една страна, е доста повече от това. Той е една от най-висшите ни национални ценности. Ето - украинците са подготвени да умрат за страната си, за тяхната земя, самостоятелна територия с техния език, и за правото да живеят по метод, по който желаят – да бъдат в Европейски Съюз или НАТО, и това да е тяхно решение. Досега в България доста малко се говореше за това и войната беше превъзходен мотив това да ни се обясни не от учебниците по история, а от живия живот.
Как мислите, войната в Украйна сплоти или раздели обществото ни?
Различното мнение е един от най-ясните маркери на самостоятелност. В първите дни на войната отпътувах за Украйна да обиколя нашите другари, за които писах и последната си книга „ Срещи с Бесарабия “ за българските диаспори в Молдова и Украйна. И когато отидох в Украйна, видях, че и украинците бяха разграничени по повод кой е прав и кой не. Честно казано, огромното предизвикателство е да може да се приказва за свобода в подобен миг. Но също и да имаш свободата да си се объркал, да мислиш друго без причини или да мислиш аргументирано, само че да не можеш да се изразиш, с цел да те схванат вярно.
Разделението на обществото в България е белег за демократично битие, за разлика от живота ни в комунистическия строй, когато нямахме никакво право да мислим друго.
А в този момент на българското общество се постанова да мисли, да бъде свободно. И надлежно заемаме най-различни позиции.
Обединението обаче за нас като исторически индивид постоянно е било една фантазия. Дори когато Васил Левски е обикалял страната и революционерите са подготвяли въстанията, в никакъв случай не е имало обединяване. То е една недостижима фантазия, която не мога да схвана за какво слагаме като икона, която действително не значи нищо. Дори считам противоположното - разединението е това, което демонстрира ясната концепция за демократичния строй. Многопартийната система се гради на разединението. Демократи и консерватори се държат на разединението и разнополюсни системи.
Възниква въпросът обаче това разцепление органично ли е на фона на мощните външни влияещи фактори?
Да, питаме се постоянно: естествено ли е това разцепление? Дали произтича от нашите естествени отзиви, или се ръководи от външни сили? Бих споделила, че България е една много открита страна в информационен проект. И по тази причина няма по какъв начин да избегнем влиянието на задграничните централи, непознати пари, непознати ползи. Проблемът със Северна Македония е тъкмо подобен вид проблем, който нямаше да съществува, в случай че не беше въздействието на съветските ползи. Това е междудържавнически проблем. Разбира се, че част от хората са подвластни на агитация, подправени вести, на финансиране и политици, които извършват непознати ползи. Уви, с изключение на да се борим с демократични средства и да сме по-силно аргументирани,
би трябвало и да опитваме да надбягаме пропагандата с присъединяване на държавните институции, колкото и мъчно да е това с ежедневните ни битки.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ