Ние обичаме да преувеличаваме собствената си незначителност ♥ Георги ДАНАИЛОВ
Георги Данаилов (1936-2017)
Обобщения и несъгласия
Ние обичаме да преувеличаваме личната си маловажност и в това е скрита дребна хитринка. Щом светът ни е обърнал тил, ние пък можем да му демонстрираме междинен пръст. Имахме другар - сервитьор в Боровец – споделяше се Игнат. Беше сърдечен човек, шоп от Бели Искър. Не надписваше, макар, че ми бе посочил някои похвати, по какъв начин да нараства сбора в сметките на доверчивите клиенти. Дълго време не бяхме се виждали с него и един път, пътьом, преднамерено се отбихме в ресторанта дето работеше. Повикахме го, здрависахме се и аз споделих:
– Защо не седнеш малко при нас?
Той се озърна. На прилежащата маса имаше немски туристи, които боязливо попоглеждаха към него. Игнат взе една директория с ценоразписите и рече:
– Чекай да им дам на тия едно меню на български, да се пулят и пристигам!
Занесе го с реверанс и след това седна при нас.
Чужденците може да са по-богати, да са видели повече свят, да са по-възпитани, само че ние пък можем да ги изпързаляме. Доставя някаква наслада да накараш един навирен германец да се усеща неудобно. Или да се подиграеш с нещастни монголски туристи, като ги заставиш да пият топла вода, налапали книжните чаени торбички.
Ами нашите „ гларуси ” по морето, спасителите по плажовете, ски учителите, за тях беше въпрос на чест да натръшкат колкото се може повече чехкини, полякини, рускини и германки за един сезон. Убедени, че вносната плът е по-привлекателна и вярващи, че като обладават чужденките, надали не извършват своя родолюбив дълг. Отмъщават за тяхната пренебрежителност и надменност по отношение на нас. Ето ги в този момент под нас!
Забравя се единствено едно: всички тези катурнати дами са пристигнали на отмора в България, като са се надявали, в случай че е рекъл бог, и на такива прекарвания. Накрая те ще си заминат от Черно море удовлетворени, в редки случаи бременни, само че отново по този начин значими и горделиви.
Колкото и да ни учат, че хората се раждат равни, че господ е основал всички и е господ на всички, ксенофобията си съществува, тя е биологично съдбоносен механизъм, който открива другия от нас и ни кара да бъдем нащрек, да настръхнем и да разпознаем врага. Моят наследник беше на три години, когато за пръв път през живота си видя рошаво негърче да тича отсреща му и напряко замръзна от боязън и изненада. По времето на детските боричкания, ми се случи да се преборя с едно японче, почтена дума доста се боях от този съперник с дръпнати очи и черна като вакса за обуща коса. Как япончето се озова по тил на земята, а аз върху му, не знам. Но тази интернационална моя победа помня и до ден сегашен, е, не с нявгашната горделивост, само че я помня. И въпреки всичко ксенофобията е преодолима, присъщ е единствено предупреждаващия механизъм, останалото зависи от изискванията и културата - когато бели дечица отрастват от рождение с черни, никаква нерешителност и неприязън не се вижда посред им... Така кучета живеят спокойно с котки, даже си вършат компания и спят сгушени едно в друго.
В Чикаго ривър се въдят патици, полудиви, полупитомни с пъстри кафявозеленикави пера. Те плуват умерено по водата, гмуркат се, и зиме и лете си живеят добре. Веднъж, незнайно по какъв начин, в мътната вода се появи бяла патица. Шарените обитателки на реката я прогонваха и тя живееше настрана, плуваше самичка, надалеч от ятото... Една година по-късно към този момент виждах бялата патица измежду останалите. Бяха я приели! След още година измежду патешката флотилия плуваха няколко бели. Чужденката имаше наследници.
Угодничеството пред чужденеца и ненавистта към него са неразделни черти на подтискания човек.
Като подценява себе си и гледа недоверчиво личните си достолепия, човек или превъзнася, това което другите са сътворили или назад, податлив е да го омаловажава.
Ганьо Балкански не желае да преглежда забележителностите на Прага, не му се гледат камъняци. Николай Хайтов, като излязъл от Кьолнската катедрала, рекъл: “ Мяза ми на яхър! ” Когато синовете на прародител ми Марко Балабанов подхвърлили, че желаят да идат да видят Европа, той им отвърнал: „ Що ви би трябвало, бил съм, видял съм “. И аз, в случай че е въпрос, не се възторгвам от всякакви антични разкопки, даже в Гърция на бързо обиколих отломки останали от Филип Македонски, без да слизам от колата. Да ме простят боговете, само че не се стопирах и пред „ Мона Лиза ” в Лувъра, не ме притегля нейният облик и толкова, несъмнено просто се противя на всесветското прехласване пред тази жена, не се възторгвах и от обожествявания Елвис Пресли, а пък храмът Василий Блажени посред Москва ми мяза на паста.
За да потискаме комплексите си за малоценност, ние сме принудени да сътворяваме легенди за прежната ни популярност, макар че те нормално остават за домашна приложимост. В това отношение балканците си наподобяват, а може би всички хора по света си наподобяват. Всичките желаят да бъдат велики или най-малко да са били велики. Гърци сътвориха мегали концепцията и се виждаха в рамките на тогавашна Византия, като просто не предоставяха педя земя за нас българите. Сърби пък имаха видения за Велика Сърбия. И учредения за това: „ До Искъра всички приказват сръбски, а от Искър на изток „ покварено ” сръбски. ”
Преди освобождението неколцина българи от пирдопско, подгонени от турците, съумели да преминат в Сърбия. Там сръбски офицери ги подложили на разпит: „ От къде сте вие бре? ” „ От село Душанци ” – дали отговор нашенците. „ Това на изток от Искъра ли е? ” „ На изток. ” „ Е значи и там живеят сърби ”- щастливо рекли нашите съседи. Според тях името Душанци идело от техния популярен цар Стефан Душан. Истината обаче била, че в Душанци към този момент живеели единствено турци.
– Значи това са потурчени сърби! – било непоколебимото умозаключение.
Румънците пък били потомци на античните римляни, „ ноли ме тангере цивис руманеще сум ” и въобще второто българско царство било влашко. За нас да не приказваме, ние сме скромни: „ България на три морета и нищо повече! ” А всички забравяме, че още великият Достоевски беше се провикнал: „ Константинопол рано или късно ще бъде съветски! ” пригласял му е и чорбаджи Мичо Бейзадето: „ Не може в случай че Цариград не стане съветски ”.
Когато за пръв път с голямо наслаждение прочетох книгата на Никос Диму „ Нещастието да си грък “ бях сащисан – какъв брой доста от „ гръцките несгоди ” са и наши. Например, какво да мислим за: „ цялостната некадърност на новогърка да приказва за който и да е заслужен сънародник, без да каже: – Да обаче той... “.
Трябва ли ние българите да отхвърлим изказванието: „ Другите нации имат вяра, ние имаме попове! ”.
Отнася ли се до нас предизвестието: „ Каквото и да съобщиш някому, първата му реакция ще бъде: „ Да не ме будалкаш! ”.
„ Гръцкото обучение е механизъм за всеобщо, принудително зареждане със познания, движен от неуки, сковани и неприятно платени преподаватели. ” А българското?
И последното, може би най-забележителното: „ Новоизлюпените гръцки буржоа са в действителност преоблечени (и замаяли се) селяни. ”
Всяко провалило се начинание у нас се назовава „ Българска работа! ”. В Гърция: „ Гръцка му работа! ”.
За разлика от гърците ние имаме освен несгоди, ние имаме национални произшествия, до три сме ги наброили и постоянно сме подготвени за четвърта. Аз не знам дали други народи дават такова публично признато определение за трагични събития от историята си. Едва ли съществува европейска страна, която да не е понасяла тежки провали във войните, да не е губила население и територии. Но нашето племе търпи произшествия, може би тъй като навлизаме в насрещното придвижване.
От: „ Весела книга за българския народ “, Георги Данаилов, изд. „ Абагар “, Велико Търново, 2004 година
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
