Франсоаз Долто (1908-1988) е една от най-големите фигури на френската

Франсоаз Долто (1908-1988) е една от най-големите фигури на френската и на международната психоаналитична просвета. Последователка на Фройд , съратничка и другарка на Жак Лакан , тя заема в науката свое лично своеобразно място. Повечето от трийсетината й писания са отдадени на лекуването и възпитанието на децата, някои от тях – на женското начало и женствеността.

През 1985 година Долто изнася лекция по една нетипична за нея тематика – гибелта и отношението ни към нея: по какъв начин я одобряваме, по какъв начин мислим за нея, по какъв начин да приказваме за нея на другите и на децата. Ето някои нейни  мисли:

Може би с съображение считаме, че гибелта не е събитие. Не и събитие, което в миналото ще изживеем – ние в никакъв случай няма да изживеем личната си гибел, както не сме изживели и личното си раждане.

„ Докато съм жив, ще се надявам “, гласи поговорката, и с цялостно право.

Но на какво се надяваме? На другарство с другите!

Затова, когато някой ви приказва за своята „ възможна гибел “, вие сте длъжни да го изслушате, без значение дали има учредения да смятате, че ще почине, или се заблуждава.

Със сигурност всички ние ще умрем, може това да му кажете, все едно дали бърка, или пък има право, що се отнася до бързината, с която се развива самият развой, и степента на здравното и хирургичното познание сега.

Навярно бихте могли да добавите, че лекарите не считат, че гибелта му ще настъпи толкоз скоро и че никой не би могъл да планува по кое време ще стане това.

Но при всички случаи би трябвало да изслушвате индивида: „ Да… “. Дори единствено това към този момент е голяма помощ.

Когато някой ви каже: „ Знаеш ли, никак не ме бива, няма да устоя още дълго “, може да отвърнете: „ Навярно имаш право… само че, апелирам те, разкажи ми малко повече, какво тъкмо искаш да кажеш? “, вместо да го отрежете с „ Я не ми приказва нелепости! “, или да започнете да го убеждавате в противното, казвайки: „ Няма такова нещо “, и по този метод да му дадете още едно „ хапче “, което да притъпи чувствата му.

Не бива да лишаваме хората, които ценим, от опцията да бъдат изслушвани. Не приказвам за нашите обичани. С хората, които обичаме, е доста по-трудно, тъй като дружно с тях умира и част от самите нас, само че таман това би трябвало да създадем: да приемем страданието, породено от една допустима действителност, каквото ще бъде за нас раздялата с обичаното създание, физическата разлъка с него.

Но в случай че разберем, че без значение от раздялата постоянно ще можем да поддържаме връзка с обичаните хора, тъй като общуването сред хора, които са се обичали – единият мъртъв, а другият към момента не, – в никакъв случай не прекъсва, то продължава, най-малко от страна на живия.

Той може и да не го има вяра, само че общуването не стопира дотук. И освен че не стопира дотук, ами влива нови сили на оживелия, в случай че преди този момент той е дал на този или тази, които е обичал, свободата да умрат, като този прилив на сили се дължи на вярата в живота, обогатена от щастието да си обичал индивида, до момента в който той още и бил жив, тъй че надживелият го продължава да мисли за него с обич, без да знае неговото тъкмо местоположение, само че с ясното схващане, че той или тя са отишли там, където и нас ни чакат. Те просто са ни изпреварили, нищо повече.

Обаче е значимо да дадем на другия тази независимост, да му позволим да си отиде от този свят по-рано от нас…

Това, което ви приказвам, е доста потребно да вземем за пример за майките, изгубили дете в невръстна възраст, които не могат да одобряват обстоятелството, че това дете е траяло да се развива. За тях то си остава вечно „ дребното братче “.

Не знам дали обърнахте внимание: споделям „ дребното братче “, а то може да е било първото, второто или третото дете в фамилията.

След него може да има още едно или пет други деца, само че този труп, той ще си остане „ дребният “, тъй като на фотографията виждаме тяло на двегодишно или на четиригодишно дете, до момента в който братчетата и сестричетата му не престават да порастват.

И по тази причина хората споделят: „ Това е дребното ти братче “, вместо да обяснят: „ Това е твоят по-голям брат, който си отиде, умря “. Но никой не прави по този начин.

Всички избират думи, които да смекчат истината: „ Отиде си “.

Умрял е баща му, умряла е баба му, а на детето споделят: „ Той си отиде “ или „ Тя лежи в болничното заведение “, обаче на него това не му звучи безапелационно: „ Е, какво като е в болничното заведение, белким в болничното заведение не разрешават на човек да види баба си? Как е допустимо това? “.

Понякога изпадаме в обстановки, които, вместо да обогатят символичния живот на оживелите или на родените след мъртвото дете, го вършат по-беден.

Трябва да знаем и друго: когато претърпяваме нечия загуба, тя става част от фамилната история и от живота на тези, които ще се родят по-късно. Тя принадлежи и на тях, тъй като, преди да почине, мъртвецът е бил част от живото, алегорично благосъстояние на фамилията и не може да става и дума той да остане вечно дребен единствено тъй като тялото му е било малко, в случай че приказваме за умряло дете.

Казвайте: „ Твоят по-голям брат “, и в никакъв случай не кръщавайте друго дете с името на умрялото. Предполагам, знаете какъв брой доста се е измъчвал от това Ван Гог. Той без подозрение отново щеше да стане художник, само че нямаше да страда толкоз, в случай че в детството си не беше виждал непрестанно своето име върху надгробен камък, без никой да му приказва за този негов по-голям брат.

Защото за мъртвите би трябвало да се приказва, както и за гибелта, когато се усещаме застрашени от нейното доближаване. Именно затова одобрих предизвикването да приказвам пред вас за нещо, за което знам също толкоз, колкото и вие, и което, осъзная ли го, преди да ме сполети, ще ме изплаши както всички други хора.

Но за момента то се свежда единствено до тъгата от загубата на моя приятел в живота, с ясното схващане, че той към този момент се е измъкнал от общуването и е траял нататък по пътя си и в този момент се намира някъде другаде, в това другаде, където ще се веселя да се срещнем още веднъж някой ден, уповавам се – скоро, въпреки че понастоящем здравословното ми положение е положително.

Колко е изумително това – още от раждането си ние живеем на този свят, без да знае какво има след него! Не сте ли и вие извънредно любопитни като мен? Не? О, аз съм доста любопитна!

Изключително ми е любопитно какво ще стане след това, като че ли съм плод, който чака да се роди. Да, изцяло съм сериозна. Мисля си, че още до момента в който съм била плод в утробата – аз съм четвъртото дете в фамилията, другите към този момент щъкаха напред-назад и ми се струваше, че ужасно се забавляват, – съм имала голямото предпочитание да отида да видя какво вършат моите двама братя и сестрата, родили се преди мен, доста бързах и цялостен живот съм умирала от неспокойствие да узная какво ми следва по-нататък. Същото е и със гибелта: да схванеш какво има по-късно.

Сигурно и аз като всички вас се опасявам от остаряването, от времето, когато ще съм изгубила средствата си за другарство. Неприятно ми е, когато си давам сметка, че лека-полека паметта стартира да ми изневерява, изключително паметта за имена – а това е началото на остаряването, – само че си споделям: „ А какво спечелвам в подмяна? “.

Честно казано, не доста. Въпреки това се надявам, че все нещо спечелвам в подмяна. Не знам какво тъкмо, само че тъй като си мисля, че най-малко на доктрина би трябвало да е по този начин, се укротявам: „ Сигурно в действителност е по този начин “.

из „ Да приказваме за гибелта “