Държавата, в която Николинка стана Никол, си заслужава съдбата
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Представете си мислена страна. Казва се да вземем за пример Бобоциана. Много е изостанала. Как ли ние българите щяхме да се смеем на бобоцианците, в случай че разберем, че изнемогват поради сбъдването на личните си фантазии? Искали са да вземем за пример да ги ръководи министър председател на име Бобоциан, тъй като са му повярвали, че ще вкара в пандиза мафиота Доганян. Избират го с две трети от гласовете, само че той не вкарва никого в пандиза, а самичък се оказва най-големият мафиот. 10 години след това бобоцианците не могат да го помръднат и се чудят отде им се е стоварил Бобоциан. Не е ли смешно? В тази страна Бобоциана обаче се случват и надалеч по-забавни неща. Нека, ние, българите, като по-напреднали, да им се посмеем:
В едно по-старо време бобоцианците живеели изолирано от развитите страни. Те желали да паднат границите и всеки да има право да живее там, където желае. Сбъднало се. Мнозина отишли в напредналите страни, една част се върнали, други отново отивали...
Минали много години, през които милиони бобоцианци давали благо и драго децата им да се изучат добре, с цел да се пласират на работно място в чужбина.
По едно време обаче зараза връхлетяла света. Оказало се, че няма кой да лекува родителите бобоцианци, тъй като децата, приключили медицина, лекуват хората в другите страни. В продължение на десетилетия по-рано все по-застаряващото население на Бобоциана отглеждало младежи, които зареждат с качествата и младостта си други нации. По едно време бобоцианците осъзнали, че са прецакани, и почнали да се чудят отде им се е взела и тази неволя. Започнали да упрекват избираните с над 50% ръководещи, че не вдигнали икономическия стандарт, с цел да се изравни с развития свят. Не им минало през мозъка, че тая работа със стандарта не става за 20-30 години. Не забелязали още, че каквито напредъци или регреси да настават, те със прилежащата Румъниана постоянно били най-назад на опашката, а други сходни страни постоянно по-напред – тъкмо тъй като 30 години са пай интервал за смяна.
Но емблема на бобоцианските терзания оставал фактът, че самото население желало да живее в свят без граници, на безусловно елементарно напредване и определяне – за него да важи обаче, не за някакви си бежанци.
И бобоцианците заминавали в чужбина, изпращали децата си, наглеждали по скайп внуците, а паралелно неистово оплаквали приключването на мозъци, тела и застрашеността на личната им изпразнена територия. Пустосвали всички, само че не и себе си.
Бобоцианците имали и огромен афинитет да копират. Някак си се чувствали по-напреднали и съвременни, кръщавайки децата си с непознати имена – на баба Николинка внучката ставала Никол, на дядо Мишо внукът – Майкъл.
Думичката „ готвач” изчезнала, появила се „ шеф”, а тогавашните шефове към този момент се събирали на тиймбилдинг с коуч-и и ейчар-и.
Но най-вече от всичко бобоцианците обичали да псуват личната си страна за нещо, което го имало в странство, а при тях го нямало. Такова едно нещо да вземем за пример било отдалеченото образование. Десетилетия държавните управления на Бобоциана пишели проекти и тактики за подобен тип преподаване. Умно-красивият хайлайф и народът въздишали по непознатите деца, които учели посредством вайбър, скайп и другите съвременни технологии. Еххх! – мечтаели бобоцианците – веднъж електронните учебници да сменят хартиените, дневниците да станат цифрови, не гума и химикал, а кликване, без наставнически срещи - подобен живот ще настане! Разнасяли се митове по какъв начин в развитите страни ученикът си стои у дома и хоп – тапия най-после, егати кефа! Изведнъж обаче поради епидемията отдалеченото образование се наложило от раз и се оказало че.... бобоцианците желаят да върнат децата си в класната стая.
Те не били пресметнали, че някой би трябвало да наглежда у дома отрочетата им.
Пък и, с ръка на сърцето да признаем, питомците им не се оказали чак толкоз интелигентни и дисциплинирани, че да се оправят сами. В последна сметка се случил абсурд – вместо да желаят още повече отдалеченото образование и усъвършенстването му, бобоцианците почнали да желаят да го отстранен. И отново не запомнили, че то била остаряла фантазия на личното им общество.
Пустата зараза сторила още едно безсрамие. Тя предиздвикала персоналните лекари да преглеждат по телефона, да диктуват предписания в слушалката.
Бобоцианците почнали с право да се възмущават, само че още веднъж не запомнили нещо – че по безусловно същия метод от доста години лекуват докторите в страните, по които копнеят.
„ Не вървиш по опашки, не се редиш пред кабинети. По мейла те питат за признаците и ти изписват лекарствата”, отново в захлас преразказвали бобоцианците непознатия опит. И внезапно, откакто епидемията по насила трансформирала действителността, този тип лекуване се оказало неприятно. Пуста глава бобоцианска, отде да знае всичко това по-рано?!
Гадната зараза напряко разрушила на пух и прахуляк всичко съкровено! Дълго време преди нея бобоцианците желали децентрализация. Насред епидемията великият водач Бобоциан дал на кметовете и регионалните шефове право да спускат каквито си изискат ограничения, само че... и таз фантазия се оказала ялова, тъй като децентрализацията донесла безпорядък. В началото на епидемията бобоцианците желали още нещо - да се построява стаден имунитет. Никакво затваряне – стаден имунитет ще вършим, това е!
После Бобоциан тръгнал да им дава имунитета, само че отново всичко се оказало неистина – „ Не, не щем имунитет, измираме!”.
Но и политическата съпротива на Бобоциан никак не била по-различна от мат’ряла. Имало едно „ Отворено трио”, което поискало Велико Народно заседание. Бобициан обаче се оказал още по-отворен – съгласил се. Триото се принудило да се разгласи против личната си фантазия. Имало и един президент, който пледирал за държавен бюджет в поддръжка на хората и упорствал за слаби ограничения при епидемията. От един миг нататък освен ограниченията били слаби, ами и бюджетът за идната година надхвърлял по благотворителност най-смелите фантазии – за всяко джобче петдесетолевка, на всяко чело стотарка. Но и тази фантазия се оказала кофти, тъй като, очевидно е, появила се била във вакуум под фуражката.
Само една сърдечен идеал останал неосъществен в бобоцианското общество - електронното гласоподаване.
И народът дружно с опозицията се вкопчили без съмнение в него. Колебанието, всички доказателства сочат, е за простаците. Бобоцианците са умници! Само хитрец би се сетил да промени Николинка на Никол.
Но да се върнем в действителността. Такава страна Бобоциана няма и цялото това писание бе само за утеха. Ние, българите, никак не сме елементарни като тия мислени бобоцианци. Който откри паралели, би трябвало да бъде позорно жигосан. Никаква поука не трябва да има, няма за какво - ни-ка-ква!
Автор: Искрен Вълчев
Източник: " Гласове "
Представете си мислена страна. Казва се да вземем за пример Бобоциана. Много е изостанала. Как ли ние българите щяхме да се смеем на бобоцианците, в случай че разберем, че изнемогват поради сбъдването на личните си фантазии? Искали са да вземем за пример да ги ръководи министър председател на име Бобоциан, тъй като са му повярвали, че ще вкара в пандиза мафиота Доганян. Избират го с две трети от гласовете, само че той не вкарва никого в пандиза, а самичък се оказва най-големият мафиот. 10 години след това бобоцианците не могат да го помръднат и се чудят отде им се е стоварил Бобоциан. Не е ли смешно? В тази страна Бобоциана обаче се случват и надалеч по-забавни неща. Нека, ние, българите, като по-напреднали, да им се посмеем:
В едно по-старо време бобоцианците живеели изолирано от развитите страни. Те желали да паднат границите и всеки да има право да живее там, където желае. Сбъднало се. Мнозина отишли в напредналите страни, една част се върнали, други отново отивали...
Минали много години, през които милиони бобоцианци давали благо и драго децата им да се изучат добре, с цел да се пласират на работно място в чужбина.
По едно време обаче зараза връхлетяла света. Оказало се, че няма кой да лекува родителите бобоцианци, тъй като децата, приключили медицина, лекуват хората в другите страни. В продължение на десетилетия по-рано все по-застаряващото население на Бобоциана отглеждало младежи, които зареждат с качествата и младостта си други нации. По едно време бобоцианците осъзнали, че са прецакани, и почнали да се чудят отде им се е взела и тази неволя. Започнали да упрекват избираните с над 50% ръководещи, че не вдигнали икономическия стандарт, с цел да се изравни с развития свят. Не им минало през мозъка, че тая работа със стандарта не става за 20-30 години. Не забелязали още, че каквито напредъци или регреси да настават, те със прилежащата Румъниана постоянно били най-назад на опашката, а други сходни страни постоянно по-напред – тъкмо тъй като 30 години са пай интервал за смяна.
Но емблема на бобоцианските терзания оставал фактът, че самото население желало да живее в свят без граници, на безусловно елементарно напредване и определяне – за него да важи обаче, не за някакви си бежанци.
И бобоцианците заминавали в чужбина, изпращали децата си, наглеждали по скайп внуците, а паралелно неистово оплаквали приключването на мозъци, тела и застрашеността на личната им изпразнена територия. Пустосвали всички, само че не и себе си.
Бобоцианците имали и огромен афинитет да копират. Някак си се чувствали по-напреднали и съвременни, кръщавайки децата си с непознати имена – на баба Николинка внучката ставала Никол, на дядо Мишо внукът – Майкъл.
Думичката „ готвач” изчезнала, появила се „ шеф”, а тогавашните шефове към този момент се събирали на тиймбилдинг с коуч-и и ейчар-и.
Но най-вече от всичко бобоцианците обичали да псуват личната си страна за нещо, което го имало в странство, а при тях го нямало. Такова едно нещо да вземем за пример било отдалеченото образование. Десетилетия държавните управления на Бобоциана пишели проекти и тактики за подобен тип преподаване. Умно-красивият хайлайф и народът въздишали по непознатите деца, които учели посредством вайбър, скайп и другите съвременни технологии. Еххх! – мечтаели бобоцианците – веднъж електронните учебници да сменят хартиените, дневниците да станат цифрови, не гума и химикал, а кликване, без наставнически срещи - подобен живот ще настане! Разнасяли се митове по какъв начин в развитите страни ученикът си стои у дома и хоп – тапия най-после, егати кефа! Изведнъж обаче поради епидемията отдалеченото образование се наложило от раз и се оказало че.... бобоцианците желаят да върнат децата си в класната стая.
Те не били пресметнали, че някой би трябвало да наглежда у дома отрочетата им.
Пък и, с ръка на сърцето да признаем, питомците им не се оказали чак толкоз интелигентни и дисциплинирани, че да се оправят сами. В последна сметка се случил абсурд – вместо да желаят още повече отдалеченото образование и усъвършенстването му, бобоцианците почнали да желаят да го отстранен. И отново не запомнили, че то била остаряла фантазия на личното им общество.
Пустата зараза сторила още едно безсрамие. Тя предиздвикала персоналните лекари да преглеждат по телефона, да диктуват предписания в слушалката.
Бобоцианците почнали с право да се възмущават, само че още веднъж не запомнили нещо – че по безусловно същия метод от доста години лекуват докторите в страните, по които копнеят.
„ Не вървиш по опашки, не се редиш пред кабинети. По мейла те питат за признаците и ти изписват лекарствата”, отново в захлас преразказвали бобоцианците непознатия опит. И внезапно, откакто епидемията по насила трансформирала действителността, този тип лекуване се оказало неприятно. Пуста глава бобоцианска, отде да знае всичко това по-рано?!
Гадната зараза напряко разрушила на пух и прахуляк всичко съкровено! Дълго време преди нея бобоцианците желали децентрализация. Насред епидемията великият водач Бобоциан дал на кметовете и регионалните шефове право да спускат каквито си изискат ограничения, само че... и таз фантазия се оказала ялова, тъй като децентрализацията донесла безпорядък. В началото на епидемията бобоцианците желали още нещо - да се построява стаден имунитет. Никакво затваряне – стаден имунитет ще вършим, това е!
После Бобоциан тръгнал да им дава имунитета, само че отново всичко се оказало неистина – „ Не, не щем имунитет, измираме!”.
Но и политическата съпротива на Бобоциан никак не била по-различна от мат’ряла. Имало едно „ Отворено трио”, което поискало Велико Народно заседание. Бобициан обаче се оказал още по-отворен – съгласил се. Триото се принудило да се разгласи против личната си фантазия. Имало и един президент, който пледирал за държавен бюджет в поддръжка на хората и упорствал за слаби ограничения при епидемията. От един миг нататък освен ограниченията били слаби, ами и бюджетът за идната година надхвърлял по благотворителност най-смелите фантазии – за всяко джобче петдесетолевка, на всяко чело стотарка. Но и тази фантазия се оказала кофти, тъй като, очевидно е, появила се била във вакуум под фуражката.
Само една сърдечен идеал останал неосъществен в бобоцианското общество - електронното гласоподаване.
И народът дружно с опозицията се вкопчили без съмнение в него. Колебанието, всички доказателства сочат, е за простаците. Бобоцианците са умници! Само хитрец би се сетил да промени Николинка на Никол.
Но да се върнем в действителността. Такава страна Бобоциана няма и цялото това писание бе само за утеха. Ние, българите, никак не сме елементарни като тия мислени бобоцианци. Който откри паралели, би трябвало да бъде позорно жигосан. Никаква поука не трябва да има, няма за какво - ни-ка-ква!
Автор: Искрен Вълчев
Източник: " Гласове "
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ