Рано или късно истинската природа на другия излиза наяве
Единственото несъмнено нещо за любовта е, че тя е несигурна. Ние не знаем дали нашият обичан ще отвърне на възприятията ни, дали той ще ни надживее.
Така че нуждата да приемем евентуалната загуба е неделима част от любовта.
Всеки, който копнее за безспорна сигурност, действително няма по какъв начин да я получи.
Все отново в ранните си стадии любовта наподобява, като че ли съвсем подсигурява противоположното. Тя дава обещание насладата на обединяването и сливането, които ще сложат завършек на самотата ни.
Първият стадий на влюбването води началото си от един по-ранен модел, този на родителската обич.
Ние търсим сигурността на сливането, каквото в миналото сме имали с положителния родител.
Ако наблюдавате влюбени на този стадий в някой ресторант, ще забележите, че те се отразяват един различен като майка и детето й. Единият се усмихва и другият незабавно прави същото. Жестовете на единия отразяват тези на другия.
Особено показателно е, че на този стадий хората постоянно употребяват бебешки език.
Откриват се всевъзможни съвпадения и сходства. Хората споделят: „ Изглежда като орис “ или „ Това сигурно е било предопределено да се случи. “
Другият човек като че ли пасва като изчезнало късче в мозайката на живота ни.
Това на пръв взор блажено положение по едно и също време поглежда напред и обратно. Поглежда обратно към по-раншния ни живот, само че и чака с неспокойствие едно евентуално положение, в което ще завърши човешката самотност.
Дълбоко в душeвността ни се крие архетиповият блян за блаженството на същинското, цялостно човешко сливане.
Страстта се задейства от типа и наличието на различен човек, само че вълнението е обвързвано с проекциите.
Рано или късно обаче същинската природа на другия става ясно.
Изправен пред рецесия или може би досадата на всекидневието, той стартира да си демонстрира същинското лице.
Тогава споделяме: „ Ти въобще не си подобен, за какъвто те мислех. “
Онова, което преди този момент сме считали за красиво, благородно или самоуверено, през днешния ден може да виждаме в тъкмо противоположната светлина. Другият човек нормално мисли същото за нас.
Понякога обаче единият сътрудник се вкопчва в стадия на илюзията, а другият желае да се придвижи нататък.
Това е разбираемо, тъй като когато проекциите стартират да се износват, връзката се изправя пред най-голямото си тестване.
Понякога проекциите се изхабяват за седмици, в други случаи за това са нужни години.
Изправени пред безразличието на колегата си, може да ни се прииска да избягаме и да си потърсим различен човек, върху който да проектираме.
Това значи да отблъснем първия.
Но в случай че по някакъв начим решим да останем с него, тогава може да се появи братска обич.
Вече ще гледаме на другия не като на свое продължение, а като на човешко създание като нас.
На процедура неговите неточности, дефекти и провали могат да се преглеждат през призмата на човешката дарба да се прости.
Ако сме преодолели вътрешното си братско съревнование и злоба, евентуално ще можем да навлезем сполучливо в този стадий на любовта.
Когато свалим своите проекции от колегата, ще би трябвало да ги прехвърлим назад върху себе си. В това има и положително, и неприятно.
Така че вместо да споделяме на другия, че е превъзходен или непоносим, ще би трябвало да го признаем за себе си. Проекциите са единствено наши невидими страни.
Например един мъж може да проектира своята уязвимост върху дамата, а дамата върху него – своите експанзия и яд. Това е моментът, в който самолюбието стартира в действителност да играе роля.
Макар на този стадий сътрудникът надълбоко да ни интересува, в действителност сме заети основно със личното си развиване. Може да стане потребност да си създадем равносметка.
Често вършим това с огромна пристрастеност, тъй като в действителност милеем за обичания си и желаеме да бъдем допустимо най-хубавия сътрудник за него.
Вероятно в никакъв случай не стигаме до стадия на цялостното отдръпване на проекциите, утешително е да имаш някоя и друга заблуда.
Но общо взето ще сме в положение да виждаме другия подобен, какъвто е. Точно тук се демонстрира еросът на същинската връзка.
След като сме приключили работата върху себе си, ние към този момент не гледаме на другия като на виновен за нашите потребности, а като на фактически човешко създание.
Може да усетим откровен интерес към неговата самоизява.
На този стадий е допустимо да поемем някои опасности за връзката, тъй като истината за нея ни е по-важна, в сравнение с да задоволим потребностите си.
