100 запечатани във времето
Доц. доктор Александър Нишков
Някак на инат на вихрещия се при започване на XIX век натурализъм, във френския културен хайлайф изгрява звездата на Надар – портретистът на души. Творецът, първи съумял да сътвори портрет посредством детайла в „ Очите на Берлиоз ”. Началото и пикът на неговата кариера минават под знака на просперитета на Франция – към този миг тя е най-богатата европейска страна, а Париж е определящ търговски и културен център. Именно в средата на XIX век се основава „ примерът ” на индивида от огромния град - денди: равнодушно–надменен във всяка обстановка и фланьор, който по през целия ден убива времето по новите булеварди или седи по кафенета. В Париж поражда цяла промишленост на удоволствието. Там, по образеца на императорския двор, в огромните салони се събират елегантни аристократи и буржоа, появява се модата на кафе–концертите, където се извършват опери, водевили, комедии, романси. Появяват се интелектуалните кръгове.
Търговският усет на Надар усеща безпогрешно снобския интерес към новото и съвременно изкуство и разчитайки на гения си, съумява да го трансформира в доходно занятие.
Фотографията се оказва мощен съперник на живописта
Той съумява да докара качеството на фотопортрета до статуса на прието изкуство. Приятелите му художници го наричали „ Тициан на фотографията ”.
През 1854 година Надар разгласява " Пантеонa на Надар " - голям литографски труд, формиран от 240 карикатури, първия от плануваните четири сбирки. Работейки върху него, той доближава до същата мисъл като Дейвид Октавиус Хил по негово време - първо да направи фотография на своите клиенти, а по-късно да се направи карикатурата. Но при солидните размери на " Галерия на съвременниците " се появяват не карикатури, а отлични фотографски портрети на писатели и други известни персони, направени с съвършена точност. Самият той написа: " Фотографията е прелестно изобретение... Теорията може да се научи за час, главните техники за ден... Но това, което не може да се научи, а се усеща, е светлината. Начинът, по който светлината пада върху лицето, сте задължен да определите самичък. За да получите подобие, друго от баналния портрет, би трябвало да влезете в съюз с позиращия, да чувствате неговите мисли и да усетите неговия темперамент. " (1). Стилът на неговите портрети е елементарен и непоколебим. Обикновено снима хората стоящи, като се употребява единствено горната светлина и едноцветният декор. Фокусът е върху лицето, жестовете, позата, пробвайки се да дефинира съответните характерности на модела.
Феликс Надар снима Виктор Юго на смъртния му одър през 1885 година. Той прави серия от фотографски портрети на модерни художници, в това число и на неговите съвременници Ференц Лист, Ричард Вагнер, Шарл Бодлер, Хектор Берлиоз, Жак Офенбах, Ги дьо Мопасан, Едуар Мане, Сара Бернар, Луи Пастьор, Алфонс Доде, Джузепе Верди и мн. други Най-известният измежду тях е портретът на Оноре дьо Балзак, който е упоменат почетно в записките на Надар „ Когато бях фотограф ”.
Надар, къде волно, къде несъзнателно, става основоположник на към момента неопределения род във образните изкуства – този, целеустремено
създаващ образната памет
Защо бе нужен този пролог?
Пред очите ми се роди един нов „ мавзолей “, или най-малко станах очевидец на неговото раждане (със своите скромни стотина творби). Един „ мавзолей “, изстрадан и прочувствено и физически. Един „ мавзолей “ на българина, този българин, който дали в избран миг или в по-дълъг интервал от време, слага публичното пред персоналното. Българинът, който по този начин и не става богат, не убива времето по кафенетата, минава съвсем в конспиративност и отдава времето и страстите си за това, което обича и може да прави – да прави съзнателно отговорностите си към обществото.
Този „ български мавзолей “ е дело на Теодора Нишков, по-известна с псевдонима си „ Принц Датски “(2). Проект, притежаващ самобитна съдържателна автентичност несрещана постоянно във образните изкуства.
Къде са обаче разликите сред плановете на Надар и Теодора? Първо - Принц Датски стартира своя план в най-бедната европейска страна, за разлика от надаровата Франция по това време. Втората разлика е, че доста от присъстващите в този „ мавзолей “ (наред с изтъкнатите, познати от Прехода лица), са „ елементарни “, отдадени на своята персонална идея персонажи – скромни, само че горди със личната приносност към изстрадалото ни „ европейско “ общество. Всички те са тук в България, не мислят за емиграция, постоянно заплащат налозите си, само че оплаквайки се от актуалното си съществуване, дават своя дан към България – основателна причина да заемат почтено място сред
„ строителите на актуалната “ България
Третата разлика е в подбора на изразните средства. Ако Надар работи в мощно изразен полутон, то Принц Датски слага своите герои в една по-интимна среда, употребявайки най-вече така наречен „ невисок ключ “ – самобитен изразен контрастност сред среда на битие и вътрешен мир. И не на последно място, разликите в крупностите – Принцът „ търси “ близостта със своя модел (за разлика от Надар), само че непосредственост освен посредсвом снимачния проект, а и в чисто съдържателната част на своите фотографии. При нея няма импровизация на „ терен “ – концепцията е ясно обрисувана в бързата схема на сториборда, след което следва имплантирането на модела, геометрично и драматургично.
В тази фотографски цикъл, фенът, според от моментното си прочувствено положение, може да види по едно и също време и горест, и горделивост, и обезсърчение, и обнадежденост, само че най-много не ще изпусне личностното присъстие на Човека пред обектива мощно емфатичен от умелата геометрична класификация в изобразителното поле.
Проектът „ 100 Запечатани във времето “ следва да бъде осъществен в галерия през идните месеци и надграждан във времето, като за него понастоящем се търси финансиране. Реализирайки се, тази сбирка, се надявам да обогати културния живот и да добави българската образна памет.
.........................
(1) Феликс Турнашон Надар, „ Когато бях фотограф “, 1910 година, записки
(2) Хамлет – Принц Датски е един от креативните псевдоними на пра-дядото на артистката Димитър Подвързачов и е заимстван от Теодора Нишков
Някак на инат на вихрещия се при започване на XIX век натурализъм, във френския културен хайлайф изгрява звездата на Надар – портретистът на души. Творецът, първи съумял да сътвори портрет посредством детайла в „ Очите на Берлиоз ”. Началото и пикът на неговата кариера минават под знака на просперитета на Франция – към този миг тя е най-богатата европейска страна, а Париж е определящ търговски и културен център. Именно в средата на XIX век се основава „ примерът ” на индивида от огромния град - денди: равнодушно–надменен във всяка обстановка и фланьор, който по през целия ден убива времето по новите булеварди или седи по кафенета. В Париж поражда цяла промишленост на удоволствието. Там, по образеца на императорския двор, в огромните салони се събират елегантни аристократи и буржоа, появява се модата на кафе–концертите, където се извършват опери, водевили, комедии, романси. Появяват се интелектуалните кръгове.
Търговският усет на Надар усеща безпогрешно снобския интерес към новото и съвременно изкуство и разчитайки на гения си, съумява да го трансформира в доходно занятие.
Фотографията се оказва мощен съперник на живописта
Той съумява да докара качеството на фотопортрета до статуса на прието изкуство. Приятелите му художници го наричали „ Тициан на фотографията ”.
През 1854 година Надар разгласява " Пантеонa на Надар " - голям литографски труд, формиран от 240 карикатури, първия от плануваните четири сбирки. Работейки върху него, той доближава до същата мисъл като Дейвид Октавиус Хил по негово време - първо да направи фотография на своите клиенти, а по-късно да се направи карикатурата. Но при солидните размери на " Галерия на съвременниците " се появяват не карикатури, а отлични фотографски портрети на писатели и други известни персони, направени с съвършена точност. Самият той написа: " Фотографията е прелестно изобретение... Теорията може да се научи за час, главните техники за ден... Но това, което не може да се научи, а се усеща, е светлината. Начинът, по който светлината пада върху лицето, сте задължен да определите самичък. За да получите подобие, друго от баналния портрет, би трябвало да влезете в съюз с позиращия, да чувствате неговите мисли и да усетите неговия темперамент. " (1). Стилът на неговите портрети е елементарен и непоколебим. Обикновено снима хората стоящи, като се употребява единствено горната светлина и едноцветният декор. Фокусът е върху лицето, жестовете, позата, пробвайки се да дефинира съответните характерности на модела.
Феликс Надар снима Виктор Юго на смъртния му одър през 1885 година. Той прави серия от фотографски портрети на модерни художници, в това число и на неговите съвременници Ференц Лист, Ричард Вагнер, Шарл Бодлер, Хектор Берлиоз, Жак Офенбах, Ги дьо Мопасан, Едуар Мане, Сара Бернар, Луи Пастьор, Алфонс Доде, Джузепе Верди и мн. други Най-известният измежду тях е портретът на Оноре дьо Балзак, който е упоменат почетно в записките на Надар „ Когато бях фотограф ”.
Надар, къде волно, къде несъзнателно, става основоположник на към момента неопределения род във образните изкуства – този, целеустремено
създаващ образната памет
Защо бе нужен този пролог?
Пред очите ми се роди един нов „ мавзолей “, или най-малко станах очевидец на неговото раждане (със своите скромни стотина творби). Един „ мавзолей “, изстрадан и прочувствено и физически. Един „ мавзолей “ на българина, този българин, който дали в избран миг или в по-дълъг интервал от време, слага публичното пред персоналното. Българинът, който по този начин и не става богат, не убива времето по кафенетата, минава съвсем в конспиративност и отдава времето и страстите си за това, което обича и може да прави – да прави съзнателно отговорностите си към обществото.
Този „ български мавзолей “ е дело на Теодора Нишков, по-известна с псевдонима си „ Принц Датски “(2). Проект, притежаващ самобитна съдържателна автентичност несрещана постоянно във образните изкуства.
Къде са обаче разликите сред плановете на Надар и Теодора? Първо - Принц Датски стартира своя план в най-бедната европейска страна, за разлика от надаровата Франция по това време. Втората разлика е, че доста от присъстващите в този „ мавзолей “ (наред с изтъкнатите, познати от Прехода лица), са „ елементарни “, отдадени на своята персонална идея персонажи – скромни, само че горди със личната приносност към изстрадалото ни „ европейско “ общество. Всички те са тук в България, не мислят за емиграция, постоянно заплащат налозите си, само че оплаквайки се от актуалното си съществуване, дават своя дан към България – основателна причина да заемат почтено място сред
„ строителите на актуалната “ България
Третата разлика е в подбора на изразните средства. Ако Надар работи в мощно изразен полутон, то Принц Датски слага своите герои в една по-интимна среда, употребявайки най-вече така наречен „ невисок ключ “ – самобитен изразен контрастност сред среда на битие и вътрешен мир. И не на последно място, разликите в крупностите – Принцът „ търси “ близостта със своя модел (за разлика от Надар), само че непосредственост освен посредсвом снимачния проект, а и в чисто съдържателната част на своите фотографии. При нея няма импровизация на „ терен “ – концепцията е ясно обрисувана в бързата схема на сториборда, след което следва имплантирането на модела, геометрично и драматургично.
В тази фотографски цикъл, фенът, според от моментното си прочувствено положение, може да види по едно и също време и горест, и горделивост, и обезсърчение, и обнадежденост, само че най-много не ще изпусне личностното присъстие на Човека пред обектива мощно емфатичен от умелата геометрична класификация в изобразителното поле.
Проектът „ 100 Запечатани във времето “ следва да бъде осъществен в галерия през идните месеци и надграждан във времето, като за него понастоящем се търси финансиране. Реализирайки се, тази сбирка, се надявам да обогати културния живот и да добави българската образна памет.
.........................
(1) Феликс Турнашон Надар, „ Когато бях фотограф “, 1910 година, записки
(2) Хамлет – Принц Датски е един от креативните псевдоними на пра-дядото на артистката Димитър Подвързачов и е заимстван от Теодора Нишков
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ