От фарс към трагедия, ако в света няма място за една могъща Русия
Днес Западът си заплаща за позволеното оцеляване и възобновление под друго име на тогавашната Съветската империя на злото
Филип Зидаров
Една от най-любимите алегории, представени от левичарски насочените създатели, е онази, извадена от памфлета на Маркс „ 18-ти брюмер на Луи Наполеон “ с коментара на Хегел в смисъл, че нещастията от историческите събития постоянно се повтарят като фарс. Но това, на което сега историята става очевидец, е образец за противоположното: Започнала като фарс е появяването на съветската политическа сцена на един нищожен някогашен КГБ-истки офицер, Владимир Владимирович Путин, изтласкан по иронията на ориста до министър-председател през сенилния втори мандат от президентството на Елцин и в следствие станал негов правоприемник. Но фарсовите детайли на неудържимия напредък на протежето на кмета на Петербург Анатолий Собчак и негов поддръжник в контактите с ленинградския незаконен свят - люпилнята на актуалната съветска олигархия, отчетливо одобряват очертанията на
действителна, голяма покруса с отворени граници
По волята на еволюиралия до автократ на Русия „ мощен водач “ за пръв път от съвсем осем десетилетия в Европа бушува пълномащабна война, в която звучат сирени, стотици хиляди бежанци, огромни градове биват разрушавани с ракети, целеустремено се избива гражданско население, организира се плануваната от месеци сухопътна, въздушна и морска инвазия против прилежаща страна, за нейното завземане. И в случай че интервенцията успее по този начин, както е била замислена, позитивно ще последва в други прилежащи „ врагове “ да се случи това, за което дребният дребен човек тайно се е готвил през двадесетте години, откак е на власт – възобновяване на една нова Руска империя под негова власт,
тоталитарна, враждебна към всяка свободна мисъл
Общество, в което „ свободата е иго, войната е мир, а незнанието - мощ “. Светът на Оруеловата „ 1984 “ или на предшествалите литературни антиутопии „ Ние “ на Евгений Замятин (1920) и „ Прекрасният нов свят “ на Олдъс Хъксли (1932).
Как се стигна дотук? Къде остана еуфорията на 90-години след края на Студената война, вярата в победилите правилата на демокрацията и човешките права на по-голямата част от планетата? Краят на историята, съгласно Фукуяма, се оказа следващата огромна заблуда, в случай че се интерпретира в своя несимволичен смисъл – като опция за завършек на историята на човечеството на този планета.
Един от отговорите е кристално явен: Случващото се е доказателство за неспособността на международните политически елити да се поучат от историята. И резултат от илюзиите във връзка с явлението Русия. Руската страна в никакъв случай не е имала общество, постигнало трайна народна власт, а късите несполучливи опити в тази посока единствено потвърждават психическата некадърност тази сцена да създаде функциониращо демократично ръководство. Русия най-вероятно в никакъв случай няма и да има друго държавно устройство, друго государство, с изключение на робия в някаква по-мека или по-сурова форма. Манталитетът на на практика всяка съветска система на ръководство е всъщност антиевропейски и подтиснически, а повода е, че неговите корени са генетично свързани с историческите азиатски деспотии. Още от ръководството на Петър Първи, вкарал с насилия, с рязане на бради и глави царството си в Европа, до топлите морета и в допир с европейската политическа просвета, просвета и изкуство, всички последвали междудържавни обединения на тази империя постоянно са се стремели към реализирането на една и съща цел – неограничената агресия, от Аляска до Кьонигсберг, преследвали са дълготрайната цел на съветската политика от 18-ти до 20-ти век – горещо мечтаното завладяването на православния „ трети Рим “ – Константинопол-Цариград, само че съветски, несъмнено.
Фарсът на хроничната доверчивост на Запада във връзка с съветските експанзионистични апетити през днешния ден е повтаряне на нещастията от 30-те години на предишния век и заблудата, че диктаторските режими евентуално биха могли да бъдат омилостивявани с отстъпки – териториални, стопански, политически, само че резултатът постоянно е бил един е същ – напредък на експанзията.
Днес целият свят става очевидец на трагичния парадокс по какъв начин през 21-ви век една суверенна европейска страна и един народ, който не желае да се върне зад нова желязна завеса на някаква реставрирана пост-съветска сфера на надзор, героично се опълчват на нашествието от Изток. Всъщност се води битка за оцеляване, до момента в който прокламираната от „ свободния свят “ поддръжка остава най-вече в зоната на декларациите, морала и символиката. Когато през 1938 година Невил Чембърлейн вярваше, че обезпечава „ мира на нашето време “, боязънта на Запада да се опълчи на агресора, той освен направи него по-силен, само че себе си покри с срам. Владимир Владимирович неприкрито копира тактиката на своя прочут предходник, също като него труженик на сбирането на своя народ в една империя, под един самовластник. И той, също като него, би могъл да каже: „ Видях своите съперници в Мюнхен и те са нищожества. “ След окупацията на Рур се извърши аншлусът на Австрия, по-късно бяха присъединени Судетите, по-късно завладяни Чехия и Моравия, след това Полша, Дания, Норвегия, Бенелюкс, Франция, Югославия, Гърция... В един от своите мелодични маршове победоносните войски на Вермахта пееха: Wir werden weiter marschieren / Wenn alles in Scherben fällt, / Denn heute da hört uns Deutschland / Und morgen die ganze Welt. („ Ще продължим да маршируваме, даже и всичко към нас да се разпадне, тъй като през днешния ден ни чува Германия, а на следващия ден – целият свят “). Сигурно по никакъв начин неслучайно „ da hört “ в песента звучи напълно като „ gehört “, по този начин наличието се трансформира в: „ Днес ни принадлежи Германия, а на следващия ден – целият свят “. Тогава не го чуха и схванаха в точния момент и в този момент се случва същото: След войната в Чечня, превръщането на Белорусия в братска тирания, както и множеството средноазиатски някогашни руски републики, последва откъсването на Абхазия от Грузия, анексията на Крим, „ признаването “ на сепаратистките области към Донбас. Отдавна предстоящата инвазия против Украйна, безочливо посочена „ демилитаризация “ и „ денацификация “. Ако реализира концепциите си Владимирович, позитивно ще бъде последвано „ освобождението “ и на други страни и нации - Грузия, Молдова, Балтика, Източна Европа, за какво не и Западна...
Азиатският комплекс на Русия
във връзка с Европа постоянно се е изразявал в опитите за прекопирване, „ постигане и надминаване “. А Германия постоянно е била изключително привлекателна - и с образеца на „ стоманения “ пруски милитаризъм, и даже с събитието, че синята кръв на Романови от Екатерина Велика (родена София Августа Фредерика декор Анхалт-Цербст) насам, през множеството династически бракове на царстващите, е най-вече немска. Дори и сегашната „ военна интервенция “ в Украйна трябваше да бъде извършена като немски блицкриг. Не можа да се получи по този начин, само че какво пък, веднага като през Втората международна война Червената войска съумя да надделее над най-съвършената военна машина в историята, Вермахта, въпреки и не с друго, а по думите на един руски пълководец, с: „ Засипахме ги с трупове “.
Когато през 1940 година пропадна планът за присъединение на съдружника на Третия райх - Съюз на съветските социалистически републики, към Тристранния пакт, за взаимната битка против Британската империя и „ гнилите западни демокрации “, а де факто за делене на международното владичество, сред двата тоталитарни режима избухна единоборството на живот и гибел. Западът избра, само поради своето лично оцеляване, нежния съюз с по-малкото зло - неточност, осъзната директно след края на войната. В Ялта Чърчил подмятна на Сталин Източна Европа, единствено с цел да избави Западна. А единствено няколко години по-късно, след завладяването на Китай от комунистите на Мао и на съвсем съумялото завземане на Южна Корея от сталиновото протеже от север, Уинстън на вятъра пробва да склони Труман да обезврежда аления мастодонт с атомни бомби, до момента в който Америка към момента има монопола над тях.
Днес, уви, нещата са доста, даже безпределно по-сложни и по-опасни: Отстъпките все по този начин подхранват растящите упоритости на агресора, а миролюбивите жестове, както и преди, се възприемат за уязвимост у съперника, и както през 1939 година, Западът още веднъж би схванал прекомерно късно, в случай че отново се окаже изправен пред алтернативата дали да оцелее или не. Но този път оцеляването ще се отнася освен до свободата и демокрацията, а до оцеляването на самото човечество. Защото бутонът за самоизключване на актуалната цивилизация е под пръста на един рисково овластен параноик, подготвен
да пожертва света, „ в случай че в него няма място една могъща Русия “
(цитат В. В. Путин).
С настъпването на нуклеарната ера в редица страни се натрупа сериозна маса от разрушителен боеприпас нуклеарни оръжия и за първи път се сътвори опция за предизвикателство на тотална планетарна злополука. Така светът доближи до единствената допустима теория на своето оцеляване, наречена през 1962 година MAD. Освен смисъла на думата в британския речник, тя и абревиатура на формулата „ mutual assured destruction ", основаваща се на обстоятелството, че при възможна нуклеарна война е несъмнено унищожаването и на двете (или повече) воюващи страни. Доктрината на взаимното въздържане съумя да резервира света в миналите седем десетилетия, с всички досегашни опасности и провокации от инцидентни и нарочни произшествия, с евентуално апокалиптичен резултат. Тя сътвори и своя символика. Преди 75 години на корицата на сп. Bulletin of Atomic Scientists на Чикагския университет се появява изображението на един от най-ярките идиоми на нуклеарната ера - Doomsday Clock, Часовникът на страшния съд, метафорично измерващ оставащото време до среднощ – световното заличаване при война с нуклеарни средства. Това метафорично назад преброяване, почнало през 1947 с слагане на стрелките на 7 минути до 12:00 година, се отдалечава до 12 минути (през 1963 година с контракта сред Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики за частична възбрана на нуклеарните опити и през 1972 година, договорът SALT1), даже до 17 минути през 1991 година (Договорът за редуциране на стратегическите оръжия START1, подписан от Горбачов и Джордж Буш Старши). Но сред 2012 и 2018 година този алегоричен толеранс до апокалипсиса спада от пет до две минути, а в настоящия миг, вследствие на слагането на нуклеарните сили на Русия в нараснала подготвеност „ поради противников изразителност “ и заканите на Владимирович да поведе война с всяка страна, която би дръзнала да поддържа военно Украйна,
до среднощ към този момент остават едвам 100 секунди
Зловещо. И неуместно, и симптоматично: цивилизация, способна и подготвена на самоизтребление поради безсилието на здравия разсъдък.
Помните ли финалната сцена от класическата първа екранизация на популярния разказ на Пиер Бул „ Планетата на маймуните “ от 1967 година, в която героят-астронавт на Чарлтън Хестън, яздейки около пустия морски бряг и преследван от властващите човекоподобни, се натъква на стърчащите от пясъка остатъци от Статуята на свободата? И схваща, че се е върнал на Земята, само че в бъдещето на заличавания след нуклеарна война свят. „ Те в действителност са го създали!!! Психопати!!! Взривили сте я!!! Бъдете проклети!!! Господи, бъдете проклети, бъдете проклети всички!!! “
Днес Западът си заплаща за позволеното оцеляване и възобновление под друго име на тогавашната Съветската империя на злото. Трагичният фарс на сегашния миг се състои във обстоятелството, че съществуването на цивилизацията каквато я познаваме, сякаш зависи от копчето, което един военнопрестъпник е подготвен да натисне. Това е същинска покруса, само че също е и висшата подигравка, изчерпваща се в събитието, че на венецът на мирозданието – Homo Sapiens, еволюирал през цяла геологична епоха и хиляди години формирал своята цивилизация, е достигнал до такова божествено всемогъщество, че има властта да се самоизключи, въпреки и по волност на някой вманиачен.
Любопитно е да се надникне в мисловния мир и политическото верую на Владимирович, бранителят на Великата Русь, борецът срещу нацисти и милитаристи. Неговият нравствен гуру е съветският закостенял мъдрец Иван Илин (1883 – 1953), изгонен през 1922 година от РСФСР дружно с 160 видни философи, историци и икономисти и развил се в емиграция като уверен апологет на политическата формула на фашизма и националсоциализма. Той е и създател на по този начин комфортната в съветската история теза, че Русия може да оцелее единствено в непрекъсната битка с обкръжилите я „ врагове “. Ето два цитата от неговата студия от 1948 година „ За фашизма “: „ В последна сметка фашизмът се оказва прав, тъй като произлиза от национал-патриотичните усеща, без които нито един народ не е в положение да утвърди нито своето битие, нито да сътвори своя просвета “.
Толкова по тематиката за Будиновата „ денацификация “. Но пък всичко си отива на мястото - всяка модерна тотална тирания, концентрираща цялата власт в една персона, би могла да мине под такава формула и такова име, идващо от италианската дума fascio, означаваща снопът пръчки fasces, носен от древноримските ликтори – знак за мощ и единение. Любопитно е и до каква степен е истинна неговата Путиновата към Русия, и към коя тъкмо Русия. Във всеки случай не към онази, на про-западната предреволюционна съветска интелигенция, изтребена или прокудена от болшевиките. Не е и раят на трудещите се - комунистическият Съюз на съветските социалистически републики, защото днешна Русия е страна на най-див олигархически капитализъм, създал и своята нова терминология – „ клептокрация “. Но основният, най-вероятно единственият определящ дейностите на Владимирович фактор, е
стремежът да господства, могъщо, безкрайно,
до живот. И неговата политическа теория може да се постулира с прочут откъс от Иван Илин: „ Политиката е изкуството да бъде разпознат врагът и обезвреден “. Каквото и се случи с Немцов, Литвиненко, Политковская...
След неуспеха на блицкриг-сценария на украинската „ спецоперация “, опцията на агресора е продължителна война. Която към този момент стартира: безкомпромисна, жестока, тотална, без боязън от отмъщение поради военни закононарушения, с гнет над цивилно население, целяща цялостното разрушение на инфраструктурата на Украйна, война за заличаване на несъгласните да се подчинят. Онова, което агресорът не е съумя да планува, е решителността и героизма, белязали съпротивата на украинците, под непредвиденото водачество на един до неотдавна подценяван президент – някогашният актьор-комик, израснал до драматичен воин в драмата на страната си. Володимир Зеленски повтаря непримиримостта на Уинстън Чърчил, демонстрирана в очакване на немската инвазия през 1940: „ Независимо от цената, ще се бием до край, ще се сражаваме на сушата, във въздуха, в морето, край реките, в полята и по улиците. Ще продължим да пазиме страната си. Никога няма да се предадем “. За Русия войната Украйна би могла да се развие като трудно затъване в блатото на нов Виетнам или Афганистан (за втори път).
Но е неприлично за целия Свободен свят, оповестил вербално своята поддръжка в битката на Украйна и да бъде част от нея, да следи тази неравна борба,
като фен, безучастно, ненапълно даже безсърдечно
А и аналогиите от близката историята не са изключително ласкави към изобилието от образци на лицемерие и на предадени доверие и вяра: Върнатите в края на Втората международна на заколение в лапите на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) тогавашни белогвардейци и жители на Съюз на съветските социалистически републики, сражавали се на страната на Германия; апатията при смазването на Берлинското въстание 1953; на Унгарската гражданска война 1956; на Пражката пролет през 1967; на репресираното реформистко придвижване в Полша през 70 и 80-те; изоставянето на съдружници, при отдръпванията от Алжир, Индокитай, Ирак, Афганистан... Нито тесните ползи на момента, нито страхът от спор сред супер силите са морално защитими в подтекста на прокламираните идеали на свободата и демокрацията. Без отпора през 80-те, сбъднат от различен огромен артист на историческата сцена - на Роналд Рейгън, и на Маргарет Татчър, действителността и в този момент евентуално все щеше да съществува с онази Империя на злото и светът нямаше да изживее трите десетилетия на вярата, а може би на илюзията, че може да бъде неразлъчен и относително свободен.
А може би в действителност Западът, инфектиран от личната си низост, в действителност не има силите и желанието да се опълчи сполучливо на своя противовес? Ако в този миг президент на супер силата Съединени американски щати към момента беше фарсовата персона на Доналд Тръмп, възхищаващ се на Путин, възхваляващ го като „ талант “ и възприемащ себе си като предстоящ член на братството на пожизнените диктатори? Може би в действителност нищо не може да препречи пътя на аленото колело на насилието и дали то, както споделяше българският червен деспот, не е колелото на историята, което трябвало да се върти до окончателната победа на комунизма или на някой негов дериват, и по-късно да спре?
Днес, както наподобява, единствените фактори, в положение да се трансфорат в заплаха за Владимир Владимирович, остават в самата Русия. В онази, най-често пасивна, само че заредена с капацитета на недоволството маса, вкусила след седем десетилетия боязън аромата на свободните общества, на куража на подложените на полицейски репресии демонстриращи против войната в стотици съветски градове, и най-сетне в средите на онази, основана от корумпираната съветска държавност ръководеща олигархия, която, в една изолирана от останалия свят, бедна, върната към средновековни порядки Русия губи благосъстоянието и въздействието си. Сама тя при подобен сюжет
ще в профил самодържеца
Както знаем, от същата тази история, от която властимащите не са в положение да се поучат, съвсем никой деспот не е приключил добре дните си.
Обаче към този момент всичко това са хипотези. Съществува и още една: Тя е загнездена надълбоко в същността човешка. Има нещо симптоматично и поначало сбъркано в самата душевността на този „ рационален “ тип, сътворил хилядолетни култури, само че податлив към непрекъсната експанзия и безпричинна свирепост и към себеподобните, и към личния си хабитат, посял и отглеждащ семената на своето самоизтребление. Могъщата постройка на цивилизацията се оказва не по-стабилна от къщурка от карти. Неспособността злото да бъде победено ражда примирие, а то е пътят, водещ към постепенния заник на пламъка на разсъдъка. Друга литературна и кино класика е пост-апокалиптичният разказ на Невил Шют „ На брега “ (1957-59), който реалистично разказва кроткия завършек на човечеството след всеобща нуклеарна война. Дано безутешният край от поемата на Томас Стънрз Елиът „ Кухите хора “ от 1925 година оракулски не се окаже и тихият реквием за цивилизацията, която не оцеля и за лунатичния завършек на Епохата на Човека.
Филип Зидаров
Една от най-любимите алегории, представени от левичарски насочените създатели, е онази, извадена от памфлета на Маркс „ 18-ти брюмер на Луи Наполеон “ с коментара на Хегел в смисъл, че нещастията от историческите събития постоянно се повтарят като фарс. Но това, на което сега историята става очевидец, е образец за противоположното: Започнала като фарс е появяването на съветската политическа сцена на един нищожен някогашен КГБ-истки офицер, Владимир Владимирович Путин, изтласкан по иронията на ориста до министър-председател през сенилния втори мандат от президентството на Елцин и в следствие станал негов правоприемник. Но фарсовите детайли на неудържимия напредък на протежето на кмета на Петербург Анатолий Собчак и негов поддръжник в контактите с ленинградския незаконен свят - люпилнята на актуалната съветска олигархия, отчетливо одобряват очертанията на
действителна, голяма покруса с отворени граници
По волята на еволюиралия до автократ на Русия „ мощен водач “ за пръв път от съвсем осем десетилетия в Европа бушува пълномащабна война, в която звучат сирени, стотици хиляди бежанци, огромни градове биват разрушавани с ракети, целеустремено се избива гражданско население, организира се плануваната от месеци сухопътна, въздушна и морска инвазия против прилежаща страна, за нейното завземане. И в случай че интервенцията успее по този начин, както е била замислена, позитивно ще последва в други прилежащи „ врагове “ да се случи това, за което дребният дребен човек тайно се е готвил през двадесетте години, откак е на власт – възобновяване на една нова Руска империя под негова власт,
тоталитарна, враждебна към всяка свободна мисъл
Общество, в което „ свободата е иго, войната е мир, а незнанието - мощ “. Светът на Оруеловата „ 1984 “ или на предшествалите литературни антиутопии „ Ние “ на Евгений Замятин (1920) и „ Прекрасният нов свят “ на Олдъс Хъксли (1932).
Как се стигна дотук? Къде остана еуфорията на 90-години след края на Студената война, вярата в победилите правилата на демокрацията и човешките права на по-голямата част от планетата? Краят на историята, съгласно Фукуяма, се оказа следващата огромна заблуда, в случай че се интерпретира в своя несимволичен смисъл – като опция за завършек на историята на човечеството на този планета.
Един от отговорите е кристално явен: Случващото се е доказателство за неспособността на международните политически елити да се поучат от историята. И резултат от илюзиите във връзка с явлението Русия. Руската страна в никакъв случай не е имала общество, постигнало трайна народна власт, а късите несполучливи опити в тази посока единствено потвърждават психическата некадърност тази сцена да създаде функциониращо демократично ръководство. Русия най-вероятно в никакъв случай няма и да има друго държавно устройство, друго государство, с изключение на робия в някаква по-мека или по-сурова форма. Манталитетът на на практика всяка съветска система на ръководство е всъщност антиевропейски и подтиснически, а повода е, че неговите корени са генетично свързани с историческите азиатски деспотии. Още от ръководството на Петър Първи, вкарал с насилия, с рязане на бради и глави царството си в Европа, до топлите морета и в допир с европейската политическа просвета, просвета и изкуство, всички последвали междудържавни обединения на тази империя постоянно са се стремели към реализирането на една и съща цел – неограничената агресия, от Аляска до Кьонигсберг, преследвали са дълготрайната цел на съветската политика от 18-ти до 20-ти век – горещо мечтаното завладяването на православния „ трети Рим “ – Константинопол-Цариград, само че съветски, несъмнено.
Фарсът на хроничната доверчивост на Запада във връзка с съветските експанзионистични апетити през днешния ден е повтаряне на нещастията от 30-те години на предишния век и заблудата, че диктаторските режими евентуално биха могли да бъдат омилостивявани с отстъпки – териториални, стопански, политически, само че резултатът постоянно е бил един е същ – напредък на експанзията.
Днес целият свят става очевидец на трагичния парадокс по какъв начин през 21-ви век една суверенна европейска страна и един народ, който не желае да се върне зад нова желязна завеса на някаква реставрирана пост-съветска сфера на надзор, героично се опълчват на нашествието от Изток. Всъщност се води битка за оцеляване, до момента в който прокламираната от „ свободния свят “ поддръжка остава най-вече в зоната на декларациите, морала и символиката. Когато през 1938 година Невил Чембърлейн вярваше, че обезпечава „ мира на нашето време “, боязънта на Запада да се опълчи на агресора, той освен направи него по-силен, само че себе си покри с срам. Владимир Владимирович неприкрито копира тактиката на своя прочут предходник, също като него труженик на сбирането на своя народ в една империя, под един самовластник. И той, също като него, би могъл да каже: „ Видях своите съперници в Мюнхен и те са нищожества. “ След окупацията на Рур се извърши аншлусът на Австрия, по-късно бяха присъединени Судетите, по-късно завладяни Чехия и Моравия, след това Полша, Дания, Норвегия, Бенелюкс, Франция, Югославия, Гърция... В един от своите мелодични маршове победоносните войски на Вермахта пееха: Wir werden weiter marschieren / Wenn alles in Scherben fällt, / Denn heute da hört uns Deutschland / Und morgen die ganze Welt. („ Ще продължим да маршируваме, даже и всичко към нас да се разпадне, тъй като през днешния ден ни чува Германия, а на следващия ден – целият свят “). Сигурно по никакъв начин неслучайно „ da hört “ в песента звучи напълно като „ gehört “, по този начин наличието се трансформира в: „ Днес ни принадлежи Германия, а на следващия ден – целият свят “. Тогава не го чуха и схванаха в точния момент и в този момент се случва същото: След войната в Чечня, превръщането на Белорусия в братска тирания, както и множеството средноазиатски някогашни руски републики, последва откъсването на Абхазия от Грузия, анексията на Крим, „ признаването “ на сепаратистките области към Донбас. Отдавна предстоящата инвазия против Украйна, безочливо посочена „ демилитаризация “ и „ денацификация “. Ако реализира концепциите си Владимирович, позитивно ще бъде последвано „ освобождението “ и на други страни и нации - Грузия, Молдова, Балтика, Източна Европа, за какво не и Западна...
Азиатският комплекс на Русия
във връзка с Европа постоянно се е изразявал в опитите за прекопирване, „ постигане и надминаване “. А Германия постоянно е била изключително привлекателна - и с образеца на „ стоманения “ пруски милитаризъм, и даже с събитието, че синята кръв на Романови от Екатерина Велика (родена София Августа Фредерика декор Анхалт-Цербст) насам, през множеството династически бракове на царстващите, е най-вече немска. Дори и сегашната „ военна интервенция “ в Украйна трябваше да бъде извършена като немски блицкриг. Не можа да се получи по този начин, само че какво пък, веднага като през Втората международна война Червената войска съумя да надделее над най-съвършената военна машина в историята, Вермахта, въпреки и не с друго, а по думите на един руски пълководец, с: „ Засипахме ги с трупове “.
Когато през 1940 година пропадна планът за присъединение на съдружника на Третия райх - Съюз на съветските социалистически републики, към Тристранния пакт, за взаимната битка против Британската империя и „ гнилите западни демокрации “, а де факто за делене на международното владичество, сред двата тоталитарни режима избухна единоборството на живот и гибел. Западът избра, само поради своето лично оцеляване, нежния съюз с по-малкото зло - неточност, осъзната директно след края на войната. В Ялта Чърчил подмятна на Сталин Източна Европа, единствено с цел да избави Западна. А единствено няколко години по-късно, след завладяването на Китай от комунистите на Мао и на съвсем съумялото завземане на Южна Корея от сталиновото протеже от север, Уинстън на вятъра пробва да склони Труман да обезврежда аления мастодонт с атомни бомби, до момента в който Америка към момента има монопола над тях.
Днес, уви, нещата са доста, даже безпределно по-сложни и по-опасни: Отстъпките все по този начин подхранват растящите упоритости на агресора, а миролюбивите жестове, както и преди, се възприемат за уязвимост у съперника, и както през 1939 година, Западът още веднъж би схванал прекомерно късно, в случай че отново се окаже изправен пред алтернативата дали да оцелее или не. Но този път оцеляването ще се отнася освен до свободата и демокрацията, а до оцеляването на самото човечество. Защото бутонът за самоизключване на актуалната цивилизация е под пръста на един рисково овластен параноик, подготвен
да пожертва света, „ в случай че в него няма място една могъща Русия “
(цитат В. В. Путин).
С настъпването на нуклеарната ера в редица страни се натрупа сериозна маса от разрушителен боеприпас нуклеарни оръжия и за първи път се сътвори опция за предизвикателство на тотална планетарна злополука. Така светът доближи до единствената допустима теория на своето оцеляване, наречена през 1962 година MAD. Освен смисъла на думата в британския речник, тя и абревиатура на формулата „ mutual assured destruction ", основаваща се на обстоятелството, че при възможна нуклеарна война е несъмнено унищожаването и на двете (или повече) воюващи страни. Доктрината на взаимното въздържане съумя да резервира света в миналите седем десетилетия, с всички досегашни опасности и провокации от инцидентни и нарочни произшествия, с евентуално апокалиптичен резултат. Тя сътвори и своя символика. Преди 75 години на корицата на сп. Bulletin of Atomic Scientists на Чикагския университет се появява изображението на един от най-ярките идиоми на нуклеарната ера - Doomsday Clock, Часовникът на страшния съд, метафорично измерващ оставащото време до среднощ – световното заличаване при война с нуклеарни средства. Това метафорично назад преброяване, почнало през 1947 с слагане на стрелките на 7 минути до 12:00 година, се отдалечава до 12 минути (през 1963 година с контракта сред Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики за частична възбрана на нуклеарните опити и през 1972 година, договорът SALT1), даже до 17 минути през 1991 година (Договорът за редуциране на стратегическите оръжия START1, подписан от Горбачов и Джордж Буш Старши). Но сред 2012 и 2018 година този алегоричен толеранс до апокалипсиса спада от пет до две минути, а в настоящия миг, вследствие на слагането на нуклеарните сили на Русия в нараснала подготвеност „ поради противников изразителност “ и заканите на Владимирович да поведе война с всяка страна, която би дръзнала да поддържа военно Украйна,
до среднощ към този момент остават едвам 100 секунди
Зловещо. И неуместно, и симптоматично: цивилизация, способна и подготвена на самоизтребление поради безсилието на здравия разсъдък.
Помните ли финалната сцена от класическата първа екранизация на популярния разказ на Пиер Бул „ Планетата на маймуните “ от 1967 година, в която героят-астронавт на Чарлтън Хестън, яздейки около пустия морски бряг и преследван от властващите човекоподобни, се натъква на стърчащите от пясъка остатъци от Статуята на свободата? И схваща, че се е върнал на Земята, само че в бъдещето на заличавания след нуклеарна война свят. „ Те в действителност са го създали!!! Психопати!!! Взривили сте я!!! Бъдете проклети!!! Господи, бъдете проклети, бъдете проклети всички!!! “
Днес Западът си заплаща за позволеното оцеляване и възобновление под друго име на тогавашната Съветската империя на злото. Трагичният фарс на сегашния миг се състои във обстоятелството, че съществуването на цивилизацията каквато я познаваме, сякаш зависи от копчето, което един военнопрестъпник е подготвен да натисне. Това е същинска покруса, само че също е и висшата подигравка, изчерпваща се в събитието, че на венецът на мирозданието – Homo Sapiens, еволюирал през цяла геологична епоха и хиляди години формирал своята цивилизация, е достигнал до такова божествено всемогъщество, че има властта да се самоизключи, въпреки и по волност на някой вманиачен.
Любопитно е да се надникне в мисловния мир и политическото верую на Владимирович, бранителят на Великата Русь, борецът срещу нацисти и милитаристи. Неговият нравствен гуру е съветският закостенял мъдрец Иван Илин (1883 – 1953), изгонен през 1922 година от РСФСР дружно с 160 видни философи, историци и икономисти и развил се в емиграция като уверен апологет на политическата формула на фашизма и националсоциализма. Той е и създател на по този начин комфортната в съветската история теза, че Русия може да оцелее единствено в непрекъсната битка с обкръжилите я „ врагове “. Ето два цитата от неговата студия от 1948 година „ За фашизма “: „ В последна сметка фашизмът се оказва прав, тъй като произлиза от национал-патриотичните усеща, без които нито един народ не е в положение да утвърди нито своето битие, нито да сътвори своя просвета “.
Толкова по тематиката за Будиновата „ денацификация “. Но пък всичко си отива на мястото - всяка модерна тотална тирания, концентрираща цялата власт в една персона, би могла да мине под такава формула и такова име, идващо от италианската дума fascio, означаваща снопът пръчки fasces, носен от древноримските ликтори – знак за мощ и единение. Любопитно е и до каква степен е истинна неговата Путиновата към Русия, и към коя тъкмо Русия. Във всеки случай не към онази, на про-западната предреволюционна съветска интелигенция, изтребена или прокудена от болшевиките. Не е и раят на трудещите се - комунистическият Съюз на съветските социалистически републики, защото днешна Русия е страна на най-див олигархически капитализъм, създал и своята нова терминология – „ клептокрация “. Но основният, най-вероятно единственият определящ дейностите на Владимирович фактор, е
стремежът да господства, могъщо, безкрайно,
до живот. И неговата политическа теория може да се постулира с прочут откъс от Иван Илин: „ Политиката е изкуството да бъде разпознат врагът и обезвреден “. Каквото и се случи с Немцов, Литвиненко, Политковская...
След неуспеха на блицкриг-сценария на украинската „ спецоперация “, опцията на агресора е продължителна война. Която към този момент стартира: безкомпромисна, жестока, тотална, без боязън от отмъщение поради военни закононарушения, с гнет над цивилно население, целяща цялостното разрушение на инфраструктурата на Украйна, война за заличаване на несъгласните да се подчинят. Онова, което агресорът не е съумя да планува, е решителността и героизма, белязали съпротивата на украинците, под непредвиденото водачество на един до неотдавна подценяван президент – някогашният актьор-комик, израснал до драматичен воин в драмата на страната си. Володимир Зеленски повтаря непримиримостта на Уинстън Чърчил, демонстрирана в очакване на немската инвазия през 1940: „ Независимо от цената, ще се бием до край, ще се сражаваме на сушата, във въздуха, в морето, край реките, в полята и по улиците. Ще продължим да пазиме страната си. Никога няма да се предадем “. За Русия войната Украйна би могла да се развие като трудно затъване в блатото на нов Виетнам или Афганистан (за втори път).
Но е неприлично за целия Свободен свят, оповестил вербално своята поддръжка в битката на Украйна и да бъде част от нея, да следи тази неравна борба,
като фен, безучастно, ненапълно даже безсърдечно
А и аналогиите от близката историята не са изключително ласкави към изобилието от образци на лицемерие и на предадени доверие и вяра: Върнатите в края на Втората международна на заколение в лапите на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) тогавашни белогвардейци и жители на Съюз на съветските социалистически републики, сражавали се на страната на Германия; апатията при смазването на Берлинското въстание 1953; на Унгарската гражданска война 1956; на Пражката пролет през 1967; на репресираното реформистко придвижване в Полша през 70 и 80-те; изоставянето на съдружници, при отдръпванията от Алжир, Индокитай, Ирак, Афганистан... Нито тесните ползи на момента, нито страхът от спор сред супер силите са морално защитими в подтекста на прокламираните идеали на свободата и демокрацията. Без отпора през 80-те, сбъднат от различен огромен артист на историческата сцена - на Роналд Рейгън, и на Маргарет Татчър, действителността и в този момент евентуално все щеше да съществува с онази Империя на злото и светът нямаше да изживее трите десетилетия на вярата, а може би на илюзията, че може да бъде неразлъчен и относително свободен.
А може би в действителност Западът, инфектиран от личната си низост, в действителност не има силите и желанието да се опълчи сполучливо на своя противовес? Ако в този миг президент на супер силата Съединени американски щати към момента беше фарсовата персона на Доналд Тръмп, възхищаващ се на Путин, възхваляващ го като „ талант “ и възприемащ себе си като предстоящ член на братството на пожизнените диктатори? Може би в действителност нищо не може да препречи пътя на аленото колело на насилието и дали то, както споделяше българският червен деспот, не е колелото на историята, което трябвало да се върти до окончателната победа на комунизма или на някой негов дериват, и по-късно да спре?
Днес, както наподобява, единствените фактори, в положение да се трансфорат в заплаха за Владимир Владимирович, остават в самата Русия. В онази, най-често пасивна, само че заредена с капацитета на недоволството маса, вкусила след седем десетилетия боязън аромата на свободните общества, на куража на подложените на полицейски репресии демонстриращи против войната в стотици съветски градове, и най-сетне в средите на онази, основана от корумпираната съветска държавност ръководеща олигархия, която, в една изолирана от останалия свят, бедна, върната към средновековни порядки Русия губи благосъстоянието и въздействието си. Сама тя при подобен сюжет
ще в профил самодържеца
Както знаем, от същата тази история, от която властимащите не са в положение да се поучат, съвсем никой деспот не е приключил добре дните си.
Обаче към този момент всичко това са хипотези. Съществува и още една: Тя е загнездена надълбоко в същността човешка. Има нещо симптоматично и поначало сбъркано в самата душевността на този „ рационален “ тип, сътворил хилядолетни култури, само че податлив към непрекъсната експанзия и безпричинна свирепост и към себеподобните, и към личния си хабитат, посял и отглеждащ семената на своето самоизтребление. Могъщата постройка на цивилизацията се оказва не по-стабилна от къщурка от карти. Неспособността злото да бъде победено ражда примирие, а то е пътят, водещ към постепенния заник на пламъка на разсъдъка. Друга литературна и кино класика е пост-апокалиптичният разказ на Невил Шют „ На брега “ (1957-59), който реалистично разказва кроткия завършек на човечеството след всеобща нуклеарна война. Дано безутешният край от поемата на Томас Стънрз Елиът „ Кухите хора “ от 1925 година оракулски не се окаже и тихият реквием за цивилизацията, която не оцеля и за лунатичния завършек на Епохата на Човека.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ