Имат ли децата право на лично виртуално пространство
" Детски Дневник " разгласява текста на Мария Пеева с нейно разрешение от блога mamaninja.bg. До края на септември в специфичната поредицата " На учебно заведение " на " Детски Дневник ", която тази година е отдадена на родителските страхове, ще можете да прочетете препоръките на експерти по най-важните тематики за здравето, развиването и сигурността на учениците.
Ще споделя своето мнение като сегашна майка, която трепери за сигурността на децата си и тогавашна щерка, която ревниво пазеше персоналното си пространство от свръхпротективните си и строги родители.
Имат ли децата право на персонално " виртуално " пространство?
Искам да си визиите, че вашата 12-годишна щерка излиза на открито, да речем на разходка в мола, като всички хлапета на нейната възраст. Към нея се доближава 40-годишен чужд мъж и й споделя: " Коте, доста си сладко. Искаш ли да сме другари? " Как ще реагира щерка ви? Обзалагам се, че ще си плюе на петите или даже ще потърси защитата. Как реагира обаче същото това добре възпитано дете, в случай че 40-годишен чужд я заприказва със същите думи в някоя обществена мрежа? Дали ще го блокира на мига? Може би. Но в множеството случаи не, тъй като " виртуално " може да се пофлиртува и всички го вършат, и тя всеки един миг може да прекрати контакта и има чувството за надзор над обстановката.
Само че то е лъжливо. Деца стават жертви на тормоз, експанзия и полово принуждение и в мрежата. Деца се самоубиват или убиват поради неща, които им се случват виртуално. Мрежата не е безвредно място и ние не я направляваме.
Нека си представим и друга обстановка. Вашата щерка би ли се съблякла пред всички в учебно заведение по гащички и сутиен? Най-вероятно не. Само че когато на 14-15 години се влюби в някой съученик и станат гаджета, тя най-вероятно ще му прати своя фотография по долни дрехи. Или без, зависи до каква степен е разкрепостена. Децата го вършат. И девойки, и момчета. А в действителност то е същото като да се разсъблечеш пред целия свят, тъй като не знаеш у кого ще попаднат на следващия ден тези фотоси и по какъв начин ще се разпространят.
Сега дано се сложим и от другата страна. Нека ние сме децата. Аз съм момиче на 15 години, имам си гадже и откакто се разделим в 10 часа, бързам да се прибера, да седна на компютъра и още веднъж да съм с моето момче и да си продължим диалога в чата. Навремето го правехме по телефона, в този момент децата ни го вършат на компютъра. Как бих се почувствала, в случай че майка ми наднича? Как бих се почувствала, в случай че неговата майка чете през рамото му какъв брой ми е хубаво да го чувствам притиснат до мен и по какъв начин нямам самообладание на следващия ден още веднъж да сме дружно и да се целуваме на пейката в парка, да вземем за пример. Или да вършим други неща. Не, това не е място, където една майка има право да наднича.
Ясно е, че въпросът има доста аспекти и не може да се отсече с лека ръка, че децата нямат право на " персонално виртуално пространство " в името на сигурността им, нито пък че " никой няма право да наднича във виртуалния свят на децата, даже и поради сигурността им ". И двете крайни гледни точки са неприемливи. Трябва да потърсим някакъв баланс. Представете си, че детето ви към този момент е задоволително огромно да излиза единствено на улицата. Защото това е мрежата - една виртуална " улица ", на която децата ни излизат сами и откриват света. Срещат се с другари, намират всевъзможни забавни находки, играят, научават нови и занимателни умения. Но на улицата има и рискове. И до момента в който не сме сигурни, че децата ни знаят по какъв начин да се предпазят от тях, се постанова да сме в близост. Не да им дишаме във врата и да сме досадните майки-орлици, от които се постанова да крият всички забавни неща. А да им подадем ръка, в случай че се спънат и да изгоним съмнителния вид, който наднича зад ъгъла. Не забравяйте - търсим баланс. Ако прекалим, бързо ще се научат да ни " заобикалят ". Ако неглижираме, ги слагаме в заплаха. Ще се опитам да обобщя по какъв начин работи това на процедура у нас. Надявам се да намерите нещо потребно в опита ми.
1. Аз ти имам вяра, ти ми вярваш. Баланс на доверието.
Децата ни знаят от напълно дребни, че каквото и да създадат, в каквато и каша да се забъркат, могат да споделят с нас всичко и ние ще ги подкрепим. Може да има последствия, само че няма нищо непростимо и постоянно сме подготвени да ги изслушаме. Могат да ми кажат ВСИЧКО. Буквално всичко. И нормално го вършат. Това е доста значим миг от възпитанието, който е основата на всичко останало. Ако детето знае, че няма да го осъдите, няма и да крие от вас. В множеството обстановки, в които едно хлапе става жертва на полов див звяр, всичко потегля с изнудване, закани и позор, че родителите ще схванат. Ако детето няма този боязън при дребното " нарушение ", няма да затъва от ден на ден и повече. Научете децата си, че могат да ви споделят всичко и не ги съдете. Ако разберете, че са правили секс, не изпадайте в смут, а поговорете за сигурността. Ако научите, че са пушили трева, не се шокирайте, а поговорете за заплахите от това и до каква степен може да докара. Ако ги хванете, че бягат от учебно заведение, разберете повода. Не ги лъжете и не ги заплашвайте. Не преувеличавайте заплахите, там където ги няма или са минимални, тъй като децата всичко схващат в един миг. И в случай че сте ги излъгали за едно, няма да ви имат вяра и за всичко останало. Не се карайте с тях, слушайте ги. Не ги съдете, разбирайте ги и се поставяйте на тяхно място. Иначе няма по какъв начин да им помогнете. След една избрана възраст единствено диалозите работят, другояче просто ги губите. Дори когато се наложи да ги накажете или да им отнемете някоя привилегия, дано стане с диалог и с пояснения за какво го вършиме, не с рецензии и наказание. Доверието е първата и най-важна стъпка, с цел да се погрижите за сигурността на детето си. Доверието, а не безсмислените ограничавания и непрекъснатото надничане в персоналното пространство. Знам всички пароли на моите деца. Никога не съм ги употребила. Това е мярка за крайни обстановки и също така симптом за доверие. " Давам ти паролата ми, тъй като знам, че няма да я използваш, в случай че в действителност не е жизненоважно ".
2. Всичко е разрешено, в случай че не е рисково за живота или нездравословно за здравето. Баланс на разпоредбите.
Правилата – без тях не може, само че и не трябва да се прекалява. Затова също доста съм писала, само че ще го кажа отново. Децата би трябвало да имат правила, които да съблюдават. Те обичат да има правила, само че обичат и да се пробват да ги нарушават. Съобразете ги с възрастта им и със средата, и още веднъж търсете салдото. Аз отраснах в семейство с прекомерно строги правила и затова ги нарушавах и скрито, и очевидно, и непрекъснато, като се поставях в доста по-рискови обстановки от девойки, отраснали в фамилии с по-рехава дисциплинираност. По тази причина в моя дом правилото е едно – Всичко е разрешено, стига да не е нездравословно за здравето или да не заплашва живота. Все отново аз отглеждам момчета, не девойки, тъй че може би моето предписание няма да работи добре във вашето семейство. При мен към този момент работи безотказно. Моите деца нямат вечерен час. Едното ми момче е на 14 години. Излиза с другари, които познавам, и всички са свестни, естествени хлапета, с присъщото за възрастта държание. Обикалят напред-назад из центъра, вървят на кино, приказват си, ядат пица. Първия път, когато излезе самичък, ме попита по кое време би трябвало да се прибере. Отговорих му с въпрос: " Ти би ли останал на открито, когато приятелите ти си тръгнат? " " Не, доста ясно. " " Значи се прибираш, когато всички си тръгнат. " Така бяхме и с по-големия му брат. Може да прочетете публикацията Планът Х – за случаи, в които независимо излизащо дете се почувства застрашено.
3. Правилото " къде и с кого " – действително и виртуално. Баланс на намесата ни в персоналния му живот.
Единственото ми изискване, когато децата към този момент излизат сами, е постоянно да знам къде се намират, с кого са там, и да ми подвигат телефона, в случай че ги потърся. Същото това изискване " къде и с кого " се ползва и виртуално. Не искам да чета чатовете на сина ми, само че би трябвало да знам С КОГО си чати и КОИ са приятелите му, дали ги познава в действителния живот и от кое място. Ако си чати в всякакви игри с хора от целия свят, не е разрешено да им дава персонална информация, даже да са доста cool. Ако я желаят и го подпитват, значи въобще не са cool, ами напряко са cringy. Има уеб сайтове, които са рискови и там не се влиза. Това и батко му го изяснява, тъй че имам известна поддръжка. С дребните се надявам да е още по-лесно. Примерът на огромните постоянно е от изгода. Личният образец също. Ако сте правили някоя дивотия и сте се разминали на косъм, разкажете я на децата си. " И мама е правила нелепости " е това, което ще накара децата ви да споделят с вас, когато в миналото нарушат разпоредбите и се почувстват застрашени от това. Не бива децата да ни мислят за прекомерно идеални, тъй като тогава се опасяват да не ни разочароват. Същото се случва, в случай че и ние ги мислим за прекомерно съвършени. Очакванията на родителя към детето са доста задължаващи. Понякога те избират да премълчат нещо, в сравнение с да слязат от пиедестала, на който сме ги издигнали. " Моето дете в никакъв случай не би направило нещо сходно " е една от най-опасните реплики, които съм чувала. Ако детето ви въпреки всичко направи " нещо сходно ", то в никакъв случай няма да посмее да показа с вас, тъй като повече ще се тревожи да не ви разочарова, в сравнение с от ужасните последствия, в случай че премълчи.
4. С възрастта от ден на ден граници ще отпадат. Баланс на свободата и отговорността.
Възрастта и възприятието за отговорност са в директна връзка. Да не забравяме обаче, че децата се развиват доста друго и имат друго чувство за отговорност и самозапазване. Някои деца са доста зрели на 14 години, а други на 16 към момента вършат купища нелепости. Обяснете на детето си, че с възрастта свободата пораства и границите падат, само че единствено в случай че пораства и възприятието за отговорност. Така или другояче възрастта е основна и за отговора на детето към вашето нахлуване в персоналното му пространство. Попитайте 10-годишното си дете дали има срещу да му надникнете в чата и то най-вероятно ще ви каже, че няма проблем, дори ще му е занимателно да види реакцията ви на смешките, които си приказват с приятелите му. Пробвайте същото с 15-годишното си хлапе. Ще ви отреже на секундата и с право. И в случай че диалозите му са с негови другари, не бих ви посъветвала да надничате. Напомням ви правилото " къде и с кого ". Но децата би трябвало да знаят следното. Да се грижиш за сигурността си също е тип отговорност – отговорност към личния живот. Можете да им обясните, че колкото са по-отговорни, толкоз по-малко ще им дишате във врата. Колкото повече нелепости вършат, толкоз по-близо ще сте до тях, с цел да ги предпазвате. Дайте им образец с дребните деца. Когато детето се научи да не бърка в контакта, може да остане самичко в стаята. Когато се научи да не се катери по прозореца, прозорецът може да остане отворен. Преди това е рисково, въпреки че бебето не го осъзнава и просто му е забавно. Обяснете на порасналото си хлапе, че обстановката с интернет е същата. Няма да следите какви уеб сайтове посещава, когато сте сигурни, че знае къде е рисково за него. Няма да го разпитвате за приятелите му, когато сте сигурни, че се е научило да ги сортира. Гледайте да не му досадите с лекции, тъй като в един миг те просто изключват и към този момент не ви чуват. Пробвайте успоредното говорене, този модел общо-взето работи добре.
Изобщо персоналната независимост, била тя и виртуална, върви с избрани отговорности и познаване на света, което се случва малко по малко. И при всяка стъпка детето би трябвало да знае, че вие сте на една крачка зад него, подготвени да го подкрепите, в случай че се спъне. Само че не ме разбирайте неверно. Това не значи да го държите за ръка от самото начало, тъй като тогава в никакъв случай няма да проходи единствено. Веднъж един непосредствен другар ми сподели следното за щерка си, положително момиче, отличничка, която се забърка в извънредно неприятна и рискова обстановка, когато за първи път в живота си отиде на дискотека в 11 клас.
" Нашите деца са прекомерно възпитани и обгрижени. Едно момиче, израснало на улицата, в никакъв случай нямаше да се подлъже като моята щерка, тъй като още на 14 години е пробвало алкохол и е повръщало в кварталната градинка, до момента в който се научи какъв брой да пие. Уличните деца от дребни влизат в обстановки и натрупат опит и знаят по какъв начин да се пазят. Нашите деца са гледани в саксия и в този момент се оказва, че за тях светът е доста по-страшен, въпреки че са към този момент огромни. "
Означава ли това, че би трябвало да оставим децата си " на виртуалната улица ", с цел да придобият по сложния метод уменията да оцеляват?
Не, не мисля. Улицата е джунгла – някои оцеляват, други не. Готови ли сме да поемем този риск с нашите деца? Лично аз не съм. Означава ли обаче, че би трябвало въобще да не им разрешаваме достъп до обществените мрежи? Според мен - не, тъй като ще изпаднем в другата прекаленост. Това е тяхна среда, в която поддържат другарствата и контактите си, в която се изявяват и потвърждават пред връстниците си. Кога са задоволително огромни? Преценете сами и задръжте оптимално, само че не дотолкоз, че детето да се почувства изолирано и изостанало от приятелите си. Вече знаете - търсим салдото сред " уличното дете " и " цветето в саксия ". Бягаме от крайностите. Предпазваме ги от в действителност рисковите обстановки, само че им разрешаваме да натрупат прочут опит и да създадат своите неточности, даже и от време на време да са мъчителни. Част от този опит ще се натрупа и с помощта на това персонално виртуално пространство, в което те ще се срещат с приятелите си, ще влизат " във връзка ", а след това още веднъж ще са " необвързани ", ще си пращат емотикончета и ще беседват със странни съкращения, ще поставят любовни пояснения или тежки обвинявания по стените си, и въобще ще претърпяват всичко виртуално, само че със напълно действителни усеща. А ние ще следим в профил и няма да реагираме, харесваме и разясняваме, тъй като това е техният виртуален свят и техните условия. Такива са времената, в които живеем. Ще се намесваме единствено когато в картината влезе чужд и евентуално рисков обект. Също както оставяме най-малките да лудуват на детската площадка и ги пазиме единствено при потребност.
Знаете ли, мисля си, че нашите деца може би ще са доста по-добри " виртуални " родители, в сравнение с сме ние в този момент. Просто тъй като са родени и отраснали в този нов и друг свят на технологии, в който се усещат напълно в свои води, до момента в който ние към момента постепенно и тромаво се учим да плуваме около тях и с тях, и в това време някак да ги опазим от акулите. Важното е, че съумяваме, въпреки и с цената на няколко бели косъма и някой различен неврон. Но другояче пък родителството щеше да е толкоз скучно и предвидимо занятие, нали?
Всичко, което би трябвало да знаете за: На учебно заведение 2017 (61)
Ще споделя своето мнение като сегашна майка, която трепери за сигурността на децата си и тогавашна щерка, която ревниво пазеше персоналното си пространство от свръхпротективните си и строги родители.
Имат ли децата право на персонално " виртуално " пространство?
Искам да си визиите, че вашата 12-годишна щерка излиза на открито, да речем на разходка в мола, като всички хлапета на нейната възраст. Към нея се доближава 40-годишен чужд мъж и й споделя: " Коте, доста си сладко. Искаш ли да сме другари? " Как ще реагира щерка ви? Обзалагам се, че ще си плюе на петите или даже ще потърси защитата. Как реагира обаче същото това добре възпитано дете, в случай че 40-годишен чужд я заприказва със същите думи в някоя обществена мрежа? Дали ще го блокира на мига? Може би. Но в множеството случаи не, тъй като " виртуално " може да се пофлиртува и всички го вършат, и тя всеки един миг може да прекрати контакта и има чувството за надзор над обстановката.
Само че то е лъжливо. Деца стават жертви на тормоз, експанзия и полово принуждение и в мрежата. Деца се самоубиват или убиват поради неща, които им се случват виртуално. Мрежата не е безвредно място и ние не я направляваме.
Нека си представим и друга обстановка. Вашата щерка би ли се съблякла пред всички в учебно заведение по гащички и сутиен? Най-вероятно не. Само че когато на 14-15 години се влюби в някой съученик и станат гаджета, тя най-вероятно ще му прати своя фотография по долни дрехи. Или без, зависи до каква степен е разкрепостена. Децата го вършат. И девойки, и момчета. А в действителност то е същото като да се разсъблечеш пред целия свят, тъй като не знаеш у кого ще попаднат на следващия ден тези фотоси и по какъв начин ще се разпространят.
Сега дано се сложим и от другата страна. Нека ние сме децата. Аз съм момиче на 15 години, имам си гадже и откакто се разделим в 10 часа, бързам да се прибера, да седна на компютъра и още веднъж да съм с моето момче и да си продължим диалога в чата. Навремето го правехме по телефона, в този момент децата ни го вършат на компютъра. Как бих се почувствала, в случай че майка ми наднича? Как бих се почувствала, в случай че неговата майка чете през рамото му какъв брой ми е хубаво да го чувствам притиснат до мен и по какъв начин нямам самообладание на следващия ден още веднъж да сме дружно и да се целуваме на пейката в парка, да вземем за пример. Или да вършим други неща. Не, това не е място, където една майка има право да наднича.
Ясно е, че въпросът има доста аспекти и не може да се отсече с лека ръка, че децата нямат право на " персонално виртуално пространство " в името на сигурността им, нито пък че " никой няма право да наднича във виртуалния свят на децата, даже и поради сигурността им ". И двете крайни гледни точки са неприемливи. Трябва да потърсим някакъв баланс. Представете си, че детето ви към този момент е задоволително огромно да излиза единствено на улицата. Защото това е мрежата - една виртуална " улица ", на която децата ни излизат сами и откриват света. Срещат се с другари, намират всевъзможни забавни находки, играят, научават нови и занимателни умения. Но на улицата има и рискове. И до момента в който не сме сигурни, че децата ни знаят по какъв начин да се предпазят от тях, се постанова да сме в близост. Не да им дишаме във врата и да сме досадните майки-орлици, от които се постанова да крият всички забавни неща. А да им подадем ръка, в случай че се спънат и да изгоним съмнителния вид, който наднича зад ъгъла. Не забравяйте - търсим баланс. Ако прекалим, бързо ще се научат да ни " заобикалят ". Ако неглижираме, ги слагаме в заплаха. Ще се опитам да обобщя по какъв начин работи това на процедура у нас. Надявам се да намерите нещо потребно в опита ми.
1. Аз ти имам вяра, ти ми вярваш. Баланс на доверието.
Децата ни знаят от напълно дребни, че каквото и да създадат, в каквато и каша да се забъркат, могат да споделят с нас всичко и ние ще ги подкрепим. Може да има последствия, само че няма нищо непростимо и постоянно сме подготвени да ги изслушаме. Могат да ми кажат ВСИЧКО. Буквално всичко. И нормално го вършат. Това е доста значим миг от възпитанието, който е основата на всичко останало. Ако детето знае, че няма да го осъдите, няма и да крие от вас. В множеството обстановки, в които едно хлапе става жертва на полов див звяр, всичко потегля с изнудване, закани и позор, че родителите ще схванат. Ако детето няма този боязън при дребното " нарушение ", няма да затъва от ден на ден и повече. Научете децата си, че могат да ви споделят всичко и не ги съдете. Ако разберете, че са правили секс, не изпадайте в смут, а поговорете за сигурността. Ако научите, че са пушили трева, не се шокирайте, а поговорете за заплахите от това и до каква степен може да докара. Ако ги хванете, че бягат от учебно заведение, разберете повода. Не ги лъжете и не ги заплашвайте. Не преувеличавайте заплахите, там където ги няма или са минимални, тъй като децата всичко схващат в един миг. И в случай че сте ги излъгали за едно, няма да ви имат вяра и за всичко останало. Не се карайте с тях, слушайте ги. Не ги съдете, разбирайте ги и се поставяйте на тяхно място. Иначе няма по какъв начин да им помогнете. След една избрана възраст единствено диалозите работят, другояче просто ги губите. Дори когато се наложи да ги накажете или да им отнемете някоя привилегия, дано стане с диалог и с пояснения за какво го вършиме, не с рецензии и наказание. Доверието е първата и най-важна стъпка, с цел да се погрижите за сигурността на детето си. Доверието, а не безсмислените ограничавания и непрекъснатото надничане в персоналното пространство. Знам всички пароли на моите деца. Никога не съм ги употребила. Това е мярка за крайни обстановки и също така симптом за доверие. " Давам ти паролата ми, тъй като знам, че няма да я използваш, в случай че в действителност не е жизненоважно ".
2. Всичко е разрешено, в случай че не е рисково за живота или нездравословно за здравето. Баланс на разпоредбите.
Правилата – без тях не може, само че и не трябва да се прекалява. Затова също доста съм писала, само че ще го кажа отново. Децата би трябвало да имат правила, които да съблюдават. Те обичат да има правила, само че обичат и да се пробват да ги нарушават. Съобразете ги с възрастта им и със средата, и още веднъж търсете салдото. Аз отраснах в семейство с прекомерно строги правила и затова ги нарушавах и скрито, и очевидно, и непрекъснато, като се поставях в доста по-рискови обстановки от девойки, отраснали в фамилии с по-рехава дисциплинираност. По тази причина в моя дом правилото е едно – Всичко е разрешено, стига да не е нездравословно за здравето или да не заплашва живота. Все отново аз отглеждам момчета, не девойки, тъй че може би моето предписание няма да работи добре във вашето семейство. При мен към този момент работи безотказно. Моите деца нямат вечерен час. Едното ми момче е на 14 години. Излиза с другари, които познавам, и всички са свестни, естествени хлапета, с присъщото за възрастта държание. Обикалят напред-назад из центъра, вървят на кино, приказват си, ядат пица. Първия път, когато излезе самичък, ме попита по кое време би трябвало да се прибере. Отговорих му с въпрос: " Ти би ли останал на открито, когато приятелите ти си тръгнат? " " Не, доста ясно. " " Значи се прибираш, когато всички си тръгнат. " Така бяхме и с по-големия му брат. Може да прочетете публикацията Планът Х – за случаи, в които независимо излизащо дете се почувства застрашено.
3. Правилото " къде и с кого " – действително и виртуално. Баланс на намесата ни в персоналния му живот.
Единственото ми изискване, когато децата към този момент излизат сами, е постоянно да знам къде се намират, с кого са там, и да ми подвигат телефона, в случай че ги потърся. Същото това изискване " къде и с кого " се ползва и виртуално. Не искам да чета чатовете на сина ми, само че би трябвало да знам С КОГО си чати и КОИ са приятелите му, дали ги познава в действителния живот и от кое място. Ако си чати в всякакви игри с хора от целия свят, не е разрешено да им дава персонална информация, даже да са доста cool. Ако я желаят и го подпитват, значи въобще не са cool, ами напряко са cringy. Има уеб сайтове, които са рискови и там не се влиза. Това и батко му го изяснява, тъй че имам известна поддръжка. С дребните се надявам да е още по-лесно. Примерът на огромните постоянно е от изгода. Личният образец също. Ако сте правили някоя дивотия и сте се разминали на косъм, разкажете я на децата си. " И мама е правила нелепости " е това, което ще накара децата ви да споделят с вас, когато в миналото нарушат разпоредбите и се почувстват застрашени от това. Не бива децата да ни мислят за прекомерно идеални, тъй като тогава се опасяват да не ни разочароват. Същото се случва, в случай че и ние ги мислим за прекомерно съвършени. Очакванията на родителя към детето са доста задължаващи. Понякога те избират да премълчат нещо, в сравнение с да слязат от пиедестала, на който сме ги издигнали. " Моето дете в никакъв случай не би направило нещо сходно " е една от най-опасните реплики, които съм чувала. Ако детето ви въпреки всичко направи " нещо сходно ", то в никакъв случай няма да посмее да показа с вас, тъй като повече ще се тревожи да не ви разочарова, в сравнение с от ужасните последствия, в случай че премълчи.
4. С възрастта от ден на ден граници ще отпадат. Баланс на свободата и отговорността.
Възрастта и възприятието за отговорност са в директна връзка. Да не забравяме обаче, че децата се развиват доста друго и имат друго чувство за отговорност и самозапазване. Някои деца са доста зрели на 14 години, а други на 16 към момента вършат купища нелепости. Обяснете на детето си, че с възрастта свободата пораства и границите падат, само че единствено в случай че пораства и възприятието за отговорност. Така или другояче възрастта е основна и за отговора на детето към вашето нахлуване в персоналното му пространство. Попитайте 10-годишното си дете дали има срещу да му надникнете в чата и то най-вероятно ще ви каже, че няма проблем, дори ще му е занимателно да види реакцията ви на смешките, които си приказват с приятелите му. Пробвайте същото с 15-годишното си хлапе. Ще ви отреже на секундата и с право. И в случай че диалозите му са с негови другари, не бих ви посъветвала да надничате. Напомням ви правилото " къде и с кого ". Но децата би трябвало да знаят следното. Да се грижиш за сигурността си също е тип отговорност – отговорност към личния живот. Можете да им обясните, че колкото са по-отговорни, толкоз по-малко ще им дишате във врата. Колкото повече нелепости вършат, толкоз по-близо ще сте до тях, с цел да ги предпазвате. Дайте им образец с дребните деца. Когато детето се научи да не бърка в контакта, може да остане самичко в стаята. Когато се научи да не се катери по прозореца, прозорецът може да остане отворен. Преди това е рисково, въпреки че бебето не го осъзнава и просто му е забавно. Обяснете на порасналото си хлапе, че обстановката с интернет е същата. Няма да следите какви уеб сайтове посещава, когато сте сигурни, че знае къде е рисково за него. Няма да го разпитвате за приятелите му, когато сте сигурни, че се е научило да ги сортира. Гледайте да не му досадите с лекции, тъй като в един миг те просто изключват и към този момент не ви чуват. Пробвайте успоредното говорене, този модел общо-взето работи добре.
Изобщо персоналната независимост, била тя и виртуална, върви с избрани отговорности и познаване на света, което се случва малко по малко. И при всяка стъпка детето би трябвало да знае, че вие сте на една крачка зад него, подготвени да го подкрепите, в случай че се спъне. Само че не ме разбирайте неверно. Това не значи да го държите за ръка от самото начало, тъй като тогава в никакъв случай няма да проходи единствено. Веднъж един непосредствен другар ми сподели следното за щерка си, положително момиче, отличничка, която се забърка в извънредно неприятна и рискова обстановка, когато за първи път в живота си отиде на дискотека в 11 клас.
" Нашите деца са прекомерно възпитани и обгрижени. Едно момиче, израснало на улицата, в никакъв случай нямаше да се подлъже като моята щерка, тъй като още на 14 години е пробвало алкохол и е повръщало в кварталната градинка, до момента в който се научи какъв брой да пие. Уличните деца от дребни влизат в обстановки и натрупат опит и знаят по какъв начин да се пазят. Нашите деца са гледани в саксия и в този момент се оказва, че за тях светът е доста по-страшен, въпреки че са към този момент огромни. "
Означава ли това, че би трябвало да оставим децата си " на виртуалната улица ", с цел да придобият по сложния метод уменията да оцеляват?
Не, не мисля. Улицата е джунгла – някои оцеляват, други не. Готови ли сме да поемем този риск с нашите деца? Лично аз не съм. Означава ли обаче, че би трябвало въобще да не им разрешаваме достъп до обществените мрежи? Според мен - не, тъй като ще изпаднем в другата прекаленост. Това е тяхна среда, в която поддържат другарствата и контактите си, в която се изявяват и потвърждават пред връстниците си. Кога са задоволително огромни? Преценете сами и задръжте оптимално, само че не дотолкоз, че детето да се почувства изолирано и изостанало от приятелите си. Вече знаете - търсим салдото сред " уличното дете " и " цветето в саксия ". Бягаме от крайностите. Предпазваме ги от в действителност рисковите обстановки, само че им разрешаваме да натрупат прочут опит и да създадат своите неточности, даже и от време на време да са мъчителни. Част от този опит ще се натрупа и с помощта на това персонално виртуално пространство, в което те ще се срещат с приятелите си, ще влизат " във връзка ", а след това още веднъж ще са " необвързани ", ще си пращат емотикончета и ще беседват със странни съкращения, ще поставят любовни пояснения или тежки обвинявания по стените си, и въобще ще претърпяват всичко виртуално, само че със напълно действителни усеща. А ние ще следим в профил и няма да реагираме, харесваме и разясняваме, тъй като това е техният виртуален свят и техните условия. Такива са времената, в които живеем. Ще се намесваме единствено когато в картината влезе чужд и евентуално рисков обект. Също както оставяме най-малките да лудуват на детската площадка и ги пазиме единствено при потребност.
Знаете ли, мисля си, че нашите деца може би ще са доста по-добри " виртуални " родители, в сравнение с сме ние в този момент. Просто тъй като са родени и отраснали в този нов и друг свят на технологии, в който се усещат напълно в свои води, до момента в който ние към момента постепенно и тромаво се учим да плуваме около тях и с тях, и в това време някак да ги опазим от акулите. Важното е, че съумяваме, въпреки и с цената на няколко бели косъма и някой различен неврон. Но другояче пък родителството щеше да е толкоз скучно и предвидимо занятие, нали?
Всичко, което би трябвало да знаете за: На учебно заведение 2017 (61)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ