В България отдавна не живеят лъвове, а вълкът онемя
Д-р Любомир Канов
Преди да възникне в София паметникът на Червената Орда, наричана от време на време Армия, в красивия дребен парк, умислен от градинарите на Фердинанд, в моето детство към момента съществуваше Зоологическа Градина. Срещу езерото Ариана, там където можеше да се наеме лодка вид каяк или " нимфа ", с живописното мостче през езерото, през Евлоги Георгиев, от другата страна на Перловската река, облицована със здрави каменни плочи от националния зложелател и кмет на София преди 9.9.44 инж. Иван Иванов, се намираше тази Зоологическа Градина. В нея имаше лъв, пауни, мечки и разнообразни космати бикове и козли, които бяха потънали в равнодушие, наподобяващо апатията на прокудени хора, наложително настанени в бараките на изселнически лагери, от които им е съдено в никакъв случай да не излязат. Естествено, нашите родители ни водеха от време на време при животните, тъй като смятаха, че би трябвало да разширят умственият ни мироглед. Все отново, в Рибния Буквар, българският пример за култура, има нелепа рисунка на кит именуван риба и прочие естественонаучни животни, тъй че тяхната просветителна визия за нещата от природата, които би трябвало да бъдат показвани поучително на децата, включваха зоологическа градина и дресурата на животни в цирка под огромната платнена шатра.
Но, кой да ги упрекне, тогава друго нямаше.
За мен, най-тъжната и поразителна панорама обаче не беше остарелия беззъб лъв, нито безличните африкански мисирки притичващи в своите кафези, нито дори неподвижните змии, а вълкът. Той беше затворен в неголяма клетка с мрежа откъм феновете, със задна стена откъм улицата Евлоги Георгиев и към Перловската река. Това беше Вълкът, моят прочут от приказките и от разказите на дедо ми Дойчо за сражения с вълци със сабя в ръка в снеговете над Белидие Хан, в дълбоката зима през Първата Световна Война, когато се прибирал от войната пешком към дома си. А може би ме привличаше и предчуствието за това по какъв начин и аз ще бъда затворен в сходна килия след доста години. Порази ме, на първо място, какъв брой беше малък. Вълкът, висшият див звяр, ужасът на овчарите и героят от националните предания беше едно мършаво и проскубано животно, шарещо без като че ли да вижда никого с жълтите си тревожни очи, което сновеше непрекъснато в клетката, със смъкната задна част в упиканото си мизерно пространство. Той миришеше ужасяващо зле. Никога няма да не помни тази миризма. Миризмата на пандизчията вълк. Вероятно и ние миришехме по този начин, когато ни затваряха доста десетилетия по-късно в килиите на Седмо Отделение на Софийския Затвор дружно: наказаните на гибел и политическите.
Аз доста обичах животните още като дете, татко ми беше ветеринарен доктор, а една от първите книги, които ми подариха, когато се научих да чета, беше от Виталий Бианки и се споделяше " Горски разкази ". Скоро по-късно, дружно с Вачо Бъндарака, като 7-8 годишни жители на махалата към улица Джовани Горини и Оборище, се отправихме на индиански лов за диви животни с лъкове и стрели в покрайнините на Феята, където тогава свършваше София. Този поход не приключи сполучливо, несъмнено, индианци не станахме, само че не за това си припомням в този момент.
Скоро по-късно се преместихме да живеем в Лозенец, тогава също в покрайнините на града и заради неналичието на звук и коли, можехме в тихите летни нощи да излизаме на балкона и да чуваме звуците на нашата към момента тиха София. Понякога от Летния Театър в Парка на Свободата ( Борисовата Градина към този момент беше завладяна от борците за свобода), се чуваха довеяни от вятъра смехове и сатирични реплики на Парцалев, Енчо Багаров или Стоянка Мутафова, обособени акомпанименти на буфосинхронисти или воплите на заловен за гушата социалистически саксофон. Довеяни и отвяни от поривите напразно звуци. Понякога, когато беше напълно безшумно, се чуваше страшният плач на Зоологическият Лъв. Беззъбият български заложник, националният знак, изреваваше самотно от килията си, нормално полунощ.
Вълкът обаче в никакъв случай не виеше. Беше мълчалив вечно.
Скоро унищожиха и реалокираха някъде Зоологическата Градина.
На нейното място построиха и оставиха да стърчи Паметникът на Позора.
Ако можеше някой популярен и ядосан Скулптор да събори Завоевателят от Паметника, дружно с мотоциклетите и автоматът Шпагин, и да ги претопи в статуи от бронз - на лъва и на вълка- които да описват за нас и за нашето робско време?
Ако можеше!
А в случай че пък ме бяха попитали какво си поисквам през днешния ден във Велика Събота, щях да прикани безгласно всички клетници и мъченици да бъдат освободени вечно от своите кафези и от своите мъчители. Безмълвно щях да прикани, като някакъв глух вълк, научил се да написа на компютър.
В България от дълго време не живеят Лъвове.
Преди да възникне в София паметникът на Червената Орда, наричана от време на време Армия, в красивия дребен парк, умислен от градинарите на Фердинанд, в моето детство към момента съществуваше Зоологическа Градина. Срещу езерото Ариана, там където можеше да се наеме лодка вид каяк или " нимфа ", с живописното мостче през езерото, през Евлоги Георгиев, от другата страна на Перловската река, облицована със здрави каменни плочи от националния зложелател и кмет на София преди 9.9.44 инж. Иван Иванов, се намираше тази Зоологическа Градина. В нея имаше лъв, пауни, мечки и разнообразни космати бикове и козли, които бяха потънали в равнодушие, наподобяващо апатията на прокудени хора, наложително настанени в бараките на изселнически лагери, от които им е съдено в никакъв случай да не излязат. Естествено, нашите родители ни водеха от време на време при животните, тъй като смятаха, че би трябвало да разширят умственият ни мироглед. Все отново, в Рибния Буквар, българският пример за култура, има нелепа рисунка на кит именуван риба и прочие естественонаучни животни, тъй че тяхната просветителна визия за нещата от природата, които би трябвало да бъдат показвани поучително на децата, включваха зоологическа градина и дресурата на животни в цирка под огромната платнена шатра.
Но, кой да ги упрекне, тогава друго нямаше.
За мен, най-тъжната и поразителна панорама обаче не беше остарелия беззъб лъв, нито безличните африкански мисирки притичващи в своите кафези, нито дори неподвижните змии, а вълкът. Той беше затворен в неголяма клетка с мрежа откъм феновете, със задна стена откъм улицата Евлоги Георгиев и към Перловската река. Това беше Вълкът, моят прочут от приказките и от разказите на дедо ми Дойчо за сражения с вълци със сабя в ръка в снеговете над Белидие Хан, в дълбоката зима през Първата Световна Война, когато се прибирал от войната пешком към дома си. А може би ме привличаше и предчуствието за това по какъв начин и аз ще бъда затворен в сходна килия след доста години. Порази ме, на първо място, какъв брой беше малък. Вълкът, висшият див звяр, ужасът на овчарите и героят от националните предания беше едно мършаво и проскубано животно, шарещо без като че ли да вижда никого с жълтите си тревожни очи, което сновеше непрекъснато в клетката, със смъкната задна част в упиканото си мизерно пространство. Той миришеше ужасяващо зле. Никога няма да не помни тази миризма. Миризмата на пандизчията вълк. Вероятно и ние миришехме по този начин, когато ни затваряха доста десетилетия по-късно в килиите на Седмо Отделение на Софийския Затвор дружно: наказаните на гибел и политическите.
Аз доста обичах животните още като дете, татко ми беше ветеринарен доктор, а една от първите книги, които ми подариха, когато се научих да чета, беше от Виталий Бианки и се споделяше " Горски разкази ". Скоро по-късно, дружно с Вачо Бъндарака, като 7-8 годишни жители на махалата към улица Джовани Горини и Оборище, се отправихме на индиански лов за диви животни с лъкове и стрели в покрайнините на Феята, където тогава свършваше София. Този поход не приключи сполучливо, несъмнено, индианци не станахме, само че не за това си припомням в този момент.
Скоро по-късно се преместихме да живеем в Лозенец, тогава също в покрайнините на града и заради неналичието на звук и коли, можехме в тихите летни нощи да излизаме на балкона и да чуваме звуците на нашата към момента тиха София. Понякога от Летния Театър в Парка на Свободата ( Борисовата Градина към този момент беше завладяна от борците за свобода), се чуваха довеяни от вятъра смехове и сатирични реплики на Парцалев, Енчо Багаров или Стоянка Мутафова, обособени акомпанименти на буфосинхронисти или воплите на заловен за гушата социалистически саксофон. Довеяни и отвяни от поривите напразно звуци. Понякога, когато беше напълно безшумно, се чуваше страшният плач на Зоологическият Лъв. Беззъбият български заложник, националният знак, изреваваше самотно от килията си, нормално полунощ.
Вълкът обаче в никакъв случай не виеше. Беше мълчалив вечно.
Скоро унищожиха и реалокираха някъде Зоологическата Градина.
На нейното място построиха и оставиха да стърчи Паметникът на Позора.
Ако можеше някой популярен и ядосан Скулптор да събори Завоевателят от Паметника, дружно с мотоциклетите и автоматът Шпагин, и да ги претопи в статуи от бронз - на лъва и на вълка- които да описват за нас и за нашето робско време?
Ако можеше!
А в случай че пък ме бяха попитали какво си поисквам през днешния ден във Велика Събота, щях да прикани безгласно всички клетници и мъченици да бъдат освободени вечно от своите кафези и от своите мъчители. Безмълвно щях да прикани, като някакъв глух вълк, научил се да написа на компютър.
В България от дълго време не живеят Лъвове.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ