Д-р Франк Кинслоу е хиропрактикуващ лекар, учител на глухи, и

Д-р Франк Кинслоу е хиропрактикуващ доктор, преподавател на глухи, и лекар на клиничното духовно консултиране. В своята задълбочена книга „ Тайната на същинското благополучие ”, Франк Кинслоу ни демонстрира пътя оттатък рамките на мозъка, с цел да почувстваме живота в цялостната му мощ по този начин, както е бил умислен. Кинслоу акцентира, че както експериментаторът може да въздейства на резултата от опита, осъзнаването на личния Аз ни трансформира по едно и също време и в опит, и в експериментатор.

Личност, изначално оринтирана към промени, в никакъв случай не може да съществува в цялостен покой. Това значи, че тя в никакъв случай действително няма да познае своята същинска природа. Истинският Аз е тази част от теб, която в никакъв случай не се трансформира.

Осъзнаването, че не сме приключени, е първата стъпка към постигането на комплектност. И ние усещаме, по какъв начин това осъзнаване изплува някъде от дълбините, когато сме много-много спокойни. Това чувство за незавършеност е възприятието, че нещо не ни доближава. Един от методите, с чиято помощ постоянно се опитваме да заглушим това неуютно възприятие, е заетостта. Стараем се да бъдем доста ангажирани с нещо.

Книги, хора и организации – всички те са единствено пътни знаци. Те могат само да ни покажат посоката, която смятат като най-хубава за себе си. Само ти можеш да намериш пътеката, водеща към твоята комплектност.

Оставеният без наблюдаване разум е източник на доста несгоди.

Човекът с научно насочен разум – смятащ, че може да се изключи от всевъзможни външни въздействия, в това число страстите, и да бъде изцяло справедлив – принадлежи към тези биологични типове, които са застрашени от изгубване. 

Квантовата механика безапелационно потвърждава, че такова събитие като справедлив наблюдаващ, не съществува. Съвършено обективната позиция, основаваща се извънредно на логиката и разбора, е заблуда.

Хората неправилно допускат, че времето постоянно е съществувало, а ние просто сме разбрали за него в избран миг от нашия живот. Но в реалност, времето е изобретено от твоя разум. То не е съществувало постоянно.

Илюзията за придвижване се основава в нашия разум тогава, когато мисълта се колебае сред предишното и бъдещето. Мислите за бъдещето и предишното основават ментален мост, преминаващ над безконечното настояще Сега. Сякаш гледаме филм. Филмът е дълга лента с обособени картини (кадри). За една секунда, през екрана минават 24 фрагмента. Смяната на фрагментите се прави по-бързо, в сравнение с нашият мозък съумява да ги обработва един по един, и по тази причина ни се коства, че на екрана участва една движеща се картина. Просто поразително! Виждаме придвижване там, където то отсъства. Това е илюзията, пресъздавана от кинематографа.

По сходен метод и времето е заблуда, основана от мозъка. Отделните мисли са сходни на обособените фрагменти от кинолентата. Мислите минават толкоз бързо, че на нас ни се костват движещи се. Тази заблуда за придвижване назоваваме време.

Мислейки за бъдещи събития, се движим напред във времето. Потъвайки в спомените, се връщаме обратно във времето. Цялото това придвижване се прави в мозъка. То не съществува на никое място другаде, с изключение на в твоя разум. Никой в света не споделя с теб твоето време, твоето бъдеще и твоето минало.

Преживявал ли си в миналото житейски опит, който да не е протичал в този момент? Ти можеш да имаш мемоари от избран опит, само че това са единствено мемоари, зародили в сегашното мисли за предишното. Но събитието може да се случи единствено в сегашното. 

Миналото е отминало. То не съществува. Бъдещето го няма тук. То в никакъв случай не настава. И не може да настъпи – тъкмо по тази причина е и бъдеще.

Невъзможно е да се безпокоиш за бъдещето, когато вниманието ти е ориентирано към това, което правиш в този момент. Това не е илюзия и не е отказване на действителността. Ти въобще не бягаш от своите проблеми, даже в противен случай. 

Крайна форма на отказване на действителността е зациклянето над бъдещето и пренебрегването на настоящето; това е безотказна формула за паника и дискомфорт.

Вътрешният мир (покоят) на самостоятелно равнище е постижим единствено при положение, че излезеш отвън рамките на своя самостоятелен разум. В този момент, проблемите изчезват. Ти преставаш да създаваш проблеми на самия себе си и на всички останали.

В природата проблеми не съществуват. За основаването на проблеми е нужен индивидът.

От какво се дефинира, дали възприятието ще бъде въодушевяващо и изпълнено с обич или ще бъде разрушително и мъчително? Ако не навлизаме в елементи, то нашите усеща зависят от това, до каква степен предпазени се усещаме.

Напразно е търсенето измежду движимостите. Защото покоят не се реализира посредством движимостите.

Страхът е възприятие. Фактически, страхът е сумата от всички обусловени усеща, които си натрупал в продължение на своя живот. Именно по тази причина е толкоз мъчно да идентифицираш това тягостно, глождещо възприятие, което те преследва като сянка. Например, страхът може да се състои от една част виновност, две елементи отчаяние и седем елементи безпокойствие.

В реалност, щастието въобще не е благополучие. Трябва да сме напълно наясно с това. Щастието е заблуда, замаскирано страдалчество. Призрак. Съблазнителна мъгла, която не можеш да хванеш с ръка.

Не можем да кажем, че щастието е противоположно на страха, доколкото то е съставка на страха. Без щастието страхът би бил просто студено черно езеро, чиито талази непрекъснато се плискат в крайбрежията на твоя разум. За да стартира страхът да вилнее, е належащо усилване на ветровете на щастието.

Болката и съжалението се пораждат от вярата в това, че щастието би трябвало да се управлява. Веднага щом повярваш, че можеш да бъдеш трагичен, твоята игра е изгубена. Ако си повярвал, че щастието има своя диаметралност – страданието, значи в теб към този момент са се появили два обекта. Ти участваш в играта „ двоякост ” под управлението на егото.

Изцелява осъзнатостта, а не самите метафизичен концепции, хрумвания или положителни планове. Точно по тази причина в близост има толкоз доста страдалчество, макар положителните планове и каузи на множеството жители по света.

Най-добрите дейности могат да доведат до пагубни резултати, в случай че бъдат изпълнявани без осъзнаване.

Много хора неправилно отъждествяват себе си със своето наличие. Подобен човек в никакъв случай не е кадърен да показа себе си подобен, какъвто е в реалност – какъвто е зад трептящите и шумящи пердета на мозъка. Неговите взаимоотношения с близките постоянно си остават повърхностни, те са обречени през цялото време. Ако лидерът заспи, огромна ли е вероятността колата да дойде до местоназначението?

Осъзнаването трансформира наличието не за сметка на това, че по някакъв метод преобразува егото, а за сметка на това, че нещо от него излиза от приложимост.

Осъзнаването ни оказва помощ да споделяме себе си – и този акт придобива смисъл.

Вярата в неоспоримата, „ вярна ” позиция, е гибелен вирус, излъчен от потомство в потомство. Двама разнообразни индивида, просто не могат да имат една и съща позиция, без значение какво мислят и какво подхващат, с цел да виждат света еднообразно. Айнщайн е споделил: „ Не съществува такова събитие като едновременни събития ”. А на мен ми харесва фразата: „ Това, което за един е съвършенство, за различен е болежка ”.

Ако в действителност притежаваш независимост на волята, то ние имаме всички учредения да попитаме, до каква степен мощна е тя и какъв брой надалеч се разгръща. Ако притежаваш независимост на волята, тя работи ли непрекъснато? Какво ще кажеш, в случай че твоята ръка изтръпне, до момента в който четеш книгата, и когато се опиташ да я вдигнеш, тя остане да лежи на масата като парче говеждо? Би ли се учудил? А в случай че беше взел решение да не вдигнеш ръката, само че тя се беше изправила рефлекторно, с цел да цапне комара, кацнал на носа ти? Единственото, което можеш решително да кажеш е, че в теб е зародила мисълта да изпълниш едно или друго деяние. Но дали действието ще приключи по този начин, както си намислил, е изцяло отвън сферата на твоето въздействие.

Сещам се за една фраза: „ Не се опитвай да поправяш движимост, която не е развалена ”. Ако се усещаме незавършени, незабавно се захващаме да решим някакъв привиден проблем, да изправим обстановката. А Космосът просто се майтапи с нас, мислещите същества. Защото единствено мисълта, че не сме приключени, ни кара да се усещаме незавършени. Струва си да се освободиш от тази мисъл, и незабавно ще осъзнаеш, че всичко е подредено тъкмо по този начин, както би трябвало да бъде.

От Франк Кинслоу, „ Тайната на същинското благополучие “, изд. Изток-Запад
Снимка: kinslowsystem.com