Иван Гранитски: Енчо Господинов - търсач на справедливи каузи и сладкодумен разказвач
Член-кор. Иван Гранитски
Интелигентният български четец поема в ръцете си неповторима книга, която ни показва вълнуваща амалгама от жанрово обилие – пътепис, есе, статиен разбор, вербален пейзаж, спомен, поетична импресия, метафорично-образен роман. Книгата е рожба на Енчо Господинов, добре прочут на българската аудитория, дълготраен публицист, журналист, а през последните няколко десетилетия с кариера, почтена за воин на Джек Лондон. От кореспондент до заместник-главен редактор на „ Поглед “ от филантропичен специалист във войни, трусове и катаклизми по цялата планета, до заместител общоприет секретар на Международния червен кръст (МЧК) в Женева, два мандата дипломат на МЧК в Организация на обединените нации в Ню Йорк, специфичен консултант и член на кабинета на Кристалина Георгиева в Брюксел по време на мандата й като Комисар по филантропичните рецесии и интернационалното съдействие.
Авторът е родил превъзходна метафора като заглавие на творбата си – Сянката на петнистият кон. Но какво е кодирал зад тази ярка метафора? Това е съчувствен и прочувствен спомен за буйния петнист кон, с който неговият татко препуска из необятните пространства на Добруджа, освен носталгията по едно, уви, окончателно отминало патриархално време, само че и впечатляващ знак на волността, чистотата, юношеската непорочност, стремежът към непостижимите и мамещи дебри на хоризонта, най-сетне, както самият създател отбелязва, духовна контратеза на киберпространствената самотност, обладаваща и измъчваща актуалния човек.
Всъщност книгата на Енчо Господинов съставлява самобитен портрет на безпътното потомство (отново извънредно сполучлива метафора на самия автор). Става дума за поколението, израснало и възмъжало през 50-те – 60-те години на предишния век, към което принадлежи и Енчо Господинов. На това потомство бе съдено да живее в доста размирно, бурно и спорно време, заредено с провокации, изкушения, само че в това време и с очаквания и утопии.
Разказвайки за своя живот, създателят ни сервира забавни размисли за пътя, задачата, избора на посоката на България и света. Без да се впуска в стихията на записките, създателят ни предлага възхитителен полет над детските, юношеските години, казармата и следването в университета. Тук усещаме лириката на патриархалното безоблачно детство, лудориите с родния му брат, нескончаемите игри, симпатичните вагабонтщини в процеса на възмъжаването, рее се облика на петнистият кон Вихър, който за цялостен живот се запечатва в съзнанието на създателя като олицетворение на орис, фантазия, предназначение, световна метафора на волността и свободолюбието. С изтънчено възприятие за комизъм Енчо Господинов си спомня за своите съученици хедонисти, нахвърля с белетристичен размах увлекателни и смешни случки в Софийския университет с сътрудниците си чужденци – сърби, македонци, монголец, суданец и така нататък
Там някъде, в добруджанските степи на книгата, върлуват като вълци през свирепа зима и героите от детството на създателя: Танас Топалов, който през деня прави тухли, в случай че не е в пандиза, превъзпитава ромите по собствен Макаренковски метод, а вечер слуша Бийтълс или чете Стендал…
Там, из тези ветровити страници на един липсващ свят и на една към този момент несъществуваща Добруджа, Данко Тракторът добродушно замезва като един локален Гаргантюа, до момента в който Вичо Тихата стъпка се облизва в близост или за някоя самотна хубавица, или най-малко за стъкло вино от прелестния вид „ Кастел “. Пак там са Бай Андон Бразилията с тежката пощаджийска чанта и дядо Али Аптараман, който като спокоен воин на Йовков се е свил в ъгъла на сюжета и безшумно раздава богатствата си усмивка. Един паноптикум на изчезнала нашенска „ Йокнапатофа “, едно мислено Макондо сред зелената простор и изумруденото в тези години море сред Балчик и Албена… “
И както бурно потегля юношеския му живот с завършения и провокации (а тук би трябвало да напомним и кариерата му на млад музикант китарист, обикалящ със своя другар заведенията за хранене по морето и флиртуващ със съблазнителни девойки), по този начин по-късно ориста му предлага още по-големи тествания и случки. Първо – съвсем двете десетилетия работа във вестник „ Поглед “, а по-късно и като изследовател на обективни дела и красиви чувства из Европа и света.
Енчо Господинов има освен изключителна осведоменост, марктвеновски услужлива и асоциативна памет, която му оказва помощ незабавно да направи нужния паралел сред творби на литературата, създатели, герои, сюжети, събития и да оформи това като увлекателна история. Но с изключение на тънкото възприятие за комизъм, той владее и забележителна доза самоирония, която му разрешава да назовава себе си друмник и авантюрист.
Благосклонната орис подарява този интелигентен, надарен и жаден за завършения човек с неповторимия късмет да пътешества из целия свят и да работи години наред в разнообразни континенти – Америка, Европа, Азия, Африка. Подготвен от богатия си журналистически опит в „ Поглед “, където развива своята обиграност и способността за задълбочени разбори, съчетано с владеенето на богат, колоритен български език, както и артистичност, и дуенде, в своите пътешествия Енчо Господинов влиза в персонален другарски и професионален допир с редица популярни международни персони – създатели, държавници, дипломати, учени, политици и прочие
Авторът шеговито самоопределя своята книга „ Сянката на петнистия кон “ като пасмина от мемоари и завършения, срещи и видения, персонални наблюдения и скромни хиперболи. Споменахме, че иронията и основно самоиронията пронизва като алена нишка тъканта на книгата. Но отвън тази шеговита самокритика ние сме изумени от извънредно богатия панорамен взор върху европейски и международни знакови събития и персони. От спомените за магията, наречена вестник „ Поглед “ през предизвикателните пътувания по филантропичната „ Виа Долороса “ – работата в централата на Международния червен кръст в Женева и безбройните командировки, свързани с нея, през бравурните години в Ню Йорк, до високоотговорния пост като асистент на европейския комисар Кристалина Георгиева в Брюксел.
Но най-голямото благосъстояние на книгата са успоредните паралели, които Енчо Господинов виртуозно прави сред български и международни създатели, сред поразителните от време на време съвпадения на житейски условия и художествени претекстове при обичаните му Йордан Йовков и Уилям Фокнър, Ивайло Петров и Джеръм Селинджър, Йордан Радичков, Джон Стайнбек и Джон Ъпдайк.
В увлекателното изложение се редуват поетично-есеистични редове за Антоан Гизенга от Смолница и Събчо от Котел с превъзходния спомен есе за българина Теодор Димитров, пътеписни зарисовки за Бронксвил, което създателят назовава умалително „ моето село край Ню Йорк “ през фантастичното съвсем изложение на нощните музикални празници в Калифорния с Пол Маккартни, Ролинг Стоунс, Боб Дилън и Роджър Уотърс, през проникновеното есе – разсъждение върху книгите на двама френски маркизи за две империи – Руската и Американската. Става дума за „ Америка и американците “ от Алексис дьо Токвил и „ Русия и русите “ от Астолф дьо Кюстин.
Неподражаеми са портретните зарисовки на огромни международни политици като Борис Джонсън и Джон Болтън, Сергей Лавров и Джон Негропонте, Кофи Анан и Ричард Холбрук, и прочие, и прочие, с които дискретният сексапил на случайността свързва нашия създател. Тук е обрисуван блестящо освен психологическия портрет на съответната персона, само че и нейното значимо място в актуалната история на Европа и света.
Разбира се, като лайтмотив през книгата минава мощната сила на отечественото наличие. Нашият воин, кръстосващ като нравствен завоевател континентите, нито за момент не не помни своята обич и принадлежност към Отечеството. Дори да живее десетилетия отвън България, Енчо Господинов освен я носи в сърцето и душата си, само че непрекъснато работи за нея. От тази позиция можем да кажем, че създателят на „ Сянката на петнистия кон “ е човек освен с вселенски дух, освен гражданин на света, само че и в забележителна степен по-голям българин от редица модерни наши псевдопатриоти, които от заран до вечер се бият в гърдите като нови байганьовци и тръбно викат: „ Болгар, болгар! “.
Книгата на Енчо Господинов е поема за свободния и непослушен дух на духовното търсачество, за благородните случки и безстрашни пътешествия в общественото и екзистенциалното време на съвременника, книга – метафора, пътепис, есе и история, заредена с взривната мощ на марктвеновския или хашековия смях. А смехът, незлобливата подигравка – уверен е създателят – са непобедимо оръжие и зареждат мислещия човек с благородни и продуктивни сили.
Интелигентният български четец поема в ръцете си неповторима книга, която ни показва вълнуваща амалгама от жанрово обилие – пътепис, есе, статиен разбор, вербален пейзаж, спомен, поетична импресия, метафорично-образен роман. Книгата е рожба на Енчо Господинов, добре прочут на българската аудитория, дълготраен публицист, журналист, а през последните няколко десетилетия с кариера, почтена за воин на Джек Лондон. От кореспондент до заместник-главен редактор на „ Поглед “ от филантропичен специалист във войни, трусове и катаклизми по цялата планета, до заместител общоприет секретар на Международния червен кръст (МЧК) в Женева, два мандата дипломат на МЧК в Организация на обединените нации в Ню Йорк, специфичен консултант и член на кабинета на Кристалина Георгиева в Брюксел по време на мандата й като Комисар по филантропичните рецесии и интернационалното съдействие.
Авторът е родил превъзходна метафора като заглавие на творбата си – Сянката на петнистият кон. Но какво е кодирал зад тази ярка метафора? Това е съчувствен и прочувствен спомен за буйния петнист кон, с който неговият татко препуска из необятните пространства на Добруджа, освен носталгията по едно, уви, окончателно отминало патриархално време, само че и впечатляващ знак на волността, чистотата, юношеската непорочност, стремежът към непостижимите и мамещи дебри на хоризонта, най-сетне, както самият създател отбелязва, духовна контратеза на киберпространствената самотност, обладаваща и измъчваща актуалния човек.
Всъщност книгата на Енчо Господинов съставлява самобитен портрет на безпътното потомство (отново извънредно сполучлива метафора на самия автор). Става дума за поколението, израснало и възмъжало през 50-те – 60-те години на предишния век, към което принадлежи и Енчо Господинов. На това потомство бе съдено да живее в доста размирно, бурно и спорно време, заредено с провокации, изкушения, само че в това време и с очаквания и утопии.
Разказвайки за своя живот, създателят ни сервира забавни размисли за пътя, задачата, избора на посоката на България и света. Без да се впуска в стихията на записките, създателят ни предлага възхитителен полет над детските, юношеските години, казармата и следването в университета. Тук усещаме лириката на патриархалното безоблачно детство, лудориите с родния му брат, нескончаемите игри, симпатичните вагабонтщини в процеса на възмъжаването, рее се облика на петнистият кон Вихър, който за цялостен живот се запечатва в съзнанието на създателя като олицетворение на орис, фантазия, предназначение, световна метафора на волността и свободолюбието. С изтънчено възприятие за комизъм Енчо Господинов си спомня за своите съученици хедонисти, нахвърля с белетристичен размах увлекателни и смешни случки в Софийския университет с сътрудниците си чужденци – сърби, македонци, монголец, суданец и така нататък
Там някъде, в добруджанските степи на книгата, върлуват като вълци през свирепа зима и героите от детството на създателя: Танас Топалов, който през деня прави тухли, в случай че не е в пандиза, превъзпитава ромите по собствен Макаренковски метод, а вечер слуша Бийтълс или чете Стендал…
Там, из тези ветровити страници на един липсващ свят и на една към този момент несъществуваща Добруджа, Данко Тракторът добродушно замезва като един локален Гаргантюа, до момента в който Вичо Тихата стъпка се облизва в близост или за някоя самотна хубавица, или най-малко за стъкло вино от прелестния вид „ Кастел “. Пак там са Бай Андон Бразилията с тежката пощаджийска чанта и дядо Али Аптараман, който като спокоен воин на Йовков се е свил в ъгъла на сюжета и безшумно раздава богатствата си усмивка. Един паноптикум на изчезнала нашенска „ Йокнапатофа “, едно мислено Макондо сред зелената простор и изумруденото в тези години море сред Балчик и Албена… “
И както бурно потегля юношеския му живот с завършения и провокации (а тук би трябвало да напомним и кариерата му на млад музикант китарист, обикалящ със своя другар заведенията за хранене по морето и флиртуващ със съблазнителни девойки), по този начин по-късно ориста му предлага още по-големи тествания и случки. Първо – съвсем двете десетилетия работа във вестник „ Поглед “, а по-късно и като изследовател на обективни дела и красиви чувства из Европа и света.
Енчо Господинов има освен изключителна осведоменост, марктвеновски услужлива и асоциативна памет, която му оказва помощ незабавно да направи нужния паралел сред творби на литературата, създатели, герои, сюжети, събития и да оформи това като увлекателна история. Но с изключение на тънкото възприятие за комизъм, той владее и забележителна доза самоирония, която му разрешава да назовава себе си друмник и авантюрист.
Благосклонната орис подарява този интелигентен, надарен и жаден за завършения човек с неповторимия късмет да пътешества из целия свят и да работи години наред в разнообразни континенти – Америка, Европа, Азия, Африка. Подготвен от богатия си журналистически опит в „ Поглед “, където развива своята обиграност и способността за задълбочени разбори, съчетано с владеенето на богат, колоритен български език, както и артистичност, и дуенде, в своите пътешествия Енчо Господинов влиза в персонален другарски и професионален допир с редица популярни международни персони – създатели, държавници, дипломати, учени, политици и прочие
Авторът шеговито самоопределя своята книга „ Сянката на петнистия кон “ като пасмина от мемоари и завършения, срещи и видения, персонални наблюдения и скромни хиперболи. Споменахме, че иронията и основно самоиронията пронизва като алена нишка тъканта на книгата. Но отвън тази шеговита самокритика ние сме изумени от извънредно богатия панорамен взор върху европейски и международни знакови събития и персони. От спомените за магията, наречена вестник „ Поглед “ през предизвикателните пътувания по филантропичната „ Виа Долороса “ – работата в централата на Международния червен кръст в Женева и безбройните командировки, свързани с нея, през бравурните години в Ню Йорк, до високоотговорния пост като асистент на европейския комисар Кристалина Георгиева в Брюксел.
Но най-голямото благосъстояние на книгата са успоредните паралели, които Енчо Господинов виртуозно прави сред български и международни създатели, сред поразителните от време на време съвпадения на житейски условия и художествени претекстове при обичаните му Йордан Йовков и Уилям Фокнър, Ивайло Петров и Джеръм Селинджър, Йордан Радичков, Джон Стайнбек и Джон Ъпдайк.
В увлекателното изложение се редуват поетично-есеистични редове за Антоан Гизенга от Смолница и Събчо от Котел с превъзходния спомен есе за българина Теодор Димитров, пътеписни зарисовки за Бронксвил, което създателят назовава умалително „ моето село край Ню Йорк “ през фантастичното съвсем изложение на нощните музикални празници в Калифорния с Пол Маккартни, Ролинг Стоунс, Боб Дилън и Роджър Уотърс, през проникновеното есе – разсъждение върху книгите на двама френски маркизи за две империи – Руската и Американската. Става дума за „ Америка и американците “ от Алексис дьо Токвил и „ Русия и русите “ от Астолф дьо Кюстин.
Неподражаеми са портретните зарисовки на огромни международни политици като Борис Джонсън и Джон Болтън, Сергей Лавров и Джон Негропонте, Кофи Анан и Ричард Холбрук, и прочие, и прочие, с които дискретният сексапил на случайността свързва нашия създател. Тук е обрисуван блестящо освен психологическия портрет на съответната персона, само че и нейното значимо място в актуалната история на Европа и света.
Разбира се, като лайтмотив през книгата минава мощната сила на отечественото наличие. Нашият воин, кръстосващ като нравствен завоевател континентите, нито за момент не не помни своята обич и принадлежност към Отечеството. Дори да живее десетилетия отвън България, Енчо Господинов освен я носи в сърцето и душата си, само че непрекъснато работи за нея. От тази позиция можем да кажем, че създателят на „ Сянката на петнистия кон “ е човек освен с вселенски дух, освен гражданин на света, само че и в забележителна степен по-голям българин от редица модерни наши псевдопатриоти, които от заран до вечер се бият в гърдите като нови байганьовци и тръбно викат: „ Болгар, болгар! “.
Книгата на Енчо Господинов е поема за свободния и непослушен дух на духовното търсачество, за благородните случки и безстрашни пътешествия в общественото и екзистенциалното време на съвременника, книга – метафора, пътепис, есе и история, заредена с взривната мощ на марктвеновския или хашековия смях. А смехът, незлобливата подигравка – уверен е създателят – са непобедимо оръжие и зареждат мислещия човек с благородни и продуктивни сили.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ