Мъртъв ли е Бог? Разговор между Пиер Манан и Ален Финкелкрот
Автори: Венсан Тремоле дьо Вилие и Йожени Боале, “Фигаро ”
Пиер Манан (вляво) е професор по политическа философия. Дълго време той беше проучвателен шеф във Висшето учебно заведение по обществени науки в Париж. Въпреки че споделят еднакъв усет към дебата на хрумвания, цивилизования диалог и пристрастеността към търсенето на истината, Пиер Манан и Ален Финкелкрот имат друго отношение към Бог. Ученик на Реймон Арон, Пиер Манан посвещава последната си книга на Блез Паскал и християнското предложение. Философът Ален Финкелкрот признава, че няма религия: за него отсъствието на Бог е “неумолима истина ”.
- Пиер Манан, преди малко публикувахте увлекателно есе, отдадено на Блез Паскал и, в по-широк смисъл, на християнското предложение. Защо се връщате към създателя на “Мисли ”?
Пиер Манан: - Първо, тъй като го обичам. Той има живото наличие на говорещ човек. Това възприятие го изпитвам и при Монтен или при Русо, само че те ни ласкаят, предлагат ни да обичаме себе си, да развиваме своята несравнима характерност. Паскал не ни ласкае, той ни връща наличието, или по-скоро неотложността и остротата на едно предложение за живот, което дългото потребление е изхабило и с което към този момент не знаем какво да вършим, под формата на християнски живот, на тази форма-майка, която е била решаваща, позитивно или негативно, за европейските ориси. Ако би трябвало да го обобщя с една дума, съзнанието на християнина се дефинира от отношението му към едно основополагащо събитие, въплъщението, което продължава и се актуализира в една институция, Църквата, която раздава храната на “новия живот ” посредством литургията на Словото и тайнствата.
Църквата, в случай че дръзвам да кажа, популяризира и оповестява във времето едно неизчерпаемо богатство, обещано първоначално, само че тя гледа отвън времето към Деня на Бога, когато изкупителният план ще бъде изпълнен. Тази Църква се утвърди мощно в този свят, до момента в който се позоваваше непрекъснато на другия свят. Това напрежение в последна сметка я изтощава. Църквата не е основана, с цел да ръководи този свят и да накара другия да изчака. От ХVI век европейците демонстрират своето неспокойствие, само че през ХVII век те взеха огромни решения. Две огромни решения за определяне на човешкия суверенитет над човешкия свят: от една страна, модерната държава; от друга, модерната просвета. В този миг се намеси Паскал.
Предприемчивите европейци са напът да откраднат от смутената Църква ключовете на Царството. Паскал моли. Не от обвързаност към старите навици, защото той е в челните редици в установяването на новия свят на геометрията и на пробната физика, само че той счита, че заемайки се да трансформират коренно ситуацията си благодарение на геометричния разсъдък, хората ще изгубят съзнанието си за това положение, което християнството им е дало да опознаят. Зараждащата се просвета ги заблуждава, като им дава обещание някаква безкрайна власт. Паскал ги хока и желае да ги върне към познанието за същинското им състояние, това на интелигентно и свободно създание, само че чиято независимост е нежна и погрешима и чийто разсъдък разрешава да бъде пренесен оттатък границите си. Неразбираема сплав от великолепие и мизерия, ключа към която дава християнството. Днес страната и науката доближават края на своята упоритост. Нищо не убягва от надзора на обществената страна, нищо не убягва от проникването на научния взор. Какво значи “човешко състояние ”, когато претендираме коренно да го променим? Това, което беше рисково заричане за Паскал, се трансформира в деморализираща действителност за нас. Така че аз, слабият, потърсих поддръжката на силата на Паскал, не с цел да го въвлека в нашите разногласия, а с негова помощ да преоткрия както острото и живо чувство за нашето състояние, по този начин и допустимо най-чист взор за християнското предложение, с цел да осветлим това състояние и да го излекуваме.
Ален Финкелкрот: - Със сигурност нямам същата непосредственост като Пиер Манан с Паскал, само че за мен той не е отдалечен създател. Той е сателит, който участва силно в дъното на душата ми. Особено съм му длъжен за разграничаването на редовете. “Безкрайното разстояние на телата от духовете съставлява безпределно по-безкрайното разстояние на духовете от милосърдието, тъй като то е свръхестествено ”. И по този начин, три реда: редът на плътта, редът на духа, редът на милосърдието. Милосърдието е ситуирано на върха, тъй като свидетелства за Бог, носи неговото клеймо. Това е прилив на берекет. Обръщането на “за себе си ” в “за другия ” е свръхестествено. Но животът на духа, споделя Паскал, не произтича от материалния живот. “Целият искра на величието на плътта няма никакво лустро за хората, които търсят духа. Величието на хората на духа е невидимо за кралете, за богатите, за капитаните, за всички тези големци от плът ”. Струва ми се, че това е едно строго определение на секуларизма. Въпросът не е просто да се отдаде на кесаря кесаревото, а Божието Богу, би трябвало да се освободи животът на духа от неговата религиозна настойчивост, без да го кара да попадне под властта на политиката или стопанската система. Паскал утвърждава независимостта на духовния ред против алтернативата на класическата метафизика сред реда на плътта и религиозния ред. Той обрисува и секуларизира територията на духа.
Това разделяне е в основата на републиканското учебно заведение. “Училището е възхитително място, одобрявам голите му стени и че външните шумове не влизат в него ”, споделя Ален. Все още ли е наше това разделяне? Струва ми се, че е все по-малко осмислено и разбираемо. Това важи за учебните заведения, както и за всички културни места. Лоранс де Кар, директорката на музея “Лувър ”, говореше за “превръщането на Лувъра в ехтене стая на обществото ”. Днес имаме възприятието, че всеобхватното общество поставя завършек на разделянето на редовете и събаря всички стени.
- Пиер Манан написа в предговора на книгата си: “Европейците към този момент не знаят какво да вършат с християнството, което ги е формирало ”. Какво да вършим с християнството през днешния ден?
Ален Финкелкрот: - Ще отговоря на това в екзистенциален проект. Аз чета Паскал поради прозорливостта на неговото изложение на нашето състояние: великолепие и бедност. Този създател не е подигравателен: “Последното деяние е кърваво, колкото и красива да е комедията във всичко останало: най-после хвърляме пръст върху главата и по този начин е вечно ”… Паскал ми приказва, точно тъй като не разсейва тревогата, той ни връща към нея. Той кара даже и най-сериозните ни действия да наподобяват като форми на заниманието. Така ни приготвя за залога, желае да изостри мечтаното очакване на безкрая. Това, което следва гибелта, в християнската вяра придобива “сила на наличие, която няма еквивалент нито в езическия свят, нито в античния юдаизъм ”, написа Пиер Манан. Именно това е християнското предложение.
Усещам тъгата на Паскал, само че не одобрявам залога, тъй като това предложение няма мощ върху мен. Несъществуването на Бог ми се натрапва със силата на очевидността. Не споделям, че съм прав, аз още веднъж се нареждам на екзистенциално равнище. Това познание, което мисля, че владея, не е щастливо познание, не е победоносно, триумфално познание, не е знанието на човек, който е прогонил Бог от трона му, с цел да го наследи, приписвайки си последователно атрибутите на всезнанието и всемогъществото. За този безбожник “либертинец ” не е вярното име; той е сирак: той няма възприятието, че е умъртвил Бог с смел или неволен жест, за него гибелта е надделяла Бог, гибелта е тази, която е умъртвила Бог. Ето по какъв начин ги усещам нещата. Сентенцията “Мизерията на човек без Бог ” би могла да бъде моя. И аз се питая от християнската мисъл, защото тя не разрешава да бъде сведена до нейното заричане.
- Какво може да каже към момента християнското заричане на един свят, който е изгонил Бог от небето?
Пиер Манан: - Какво да вършим с християнството? Да го признаем като факт, забележителен факт в настоящия живот на европейците, набожен, честен, обществен и затова също и политически факт. Случаят обаче не е подобен: приет, не без запаси, като минал факт, сегашният му статут е прекратен с краткотрайно решение. Духовното количество, количеството действителност, което християнството съставлява в историята на Европа, беше по някакъв метод унищожено сега, в който нова Европа, вместо да заеме място в непрекъснатостта на своята история, искаше да се роди още веднъж, в непорочност и незнание за тази история. Тогава тя се обърна с дух на възмездие против съставните детайли на европейския живот, за които се допуска, че са предизвикали войните, насилията, несправедливостите от нашето минало, без значение дали става дума за народи или християнски вероизповедания. Европейският план се основава на решението да се отхвърли всякаква последователност сред нова Европа и това, което я предшества, като че ли с цел да се защищити от замърсяване. В страна като Франция поддържането в общественото пространство на знаците на християнския живот е прекратено с краткотрайно и предумишлено унизително решение, като сцената на Рождество Христово е допустима в общественото пространство единствено като фолклорна останка.
В същото време, до момента в който изпразва европейското обществено пространство от знаците на християнския свят, Европа абсолютно посреща исляма. Той освен се признава за набожен и обществен факт, който би трябвало да бъде признат заслужено и благоразумно, той получава напълно нова легитимност като залог за новото раждане на Европа, залог, че тя не е “християнски клуб ”. Историята елементарно изяснява, че една част от френските жители са мюсюлмани, че една част от Франция очевидно е мюсюлманска, само че за какво институциите на републиката изискват християнската част да бъде невидима?
- Днес папа Франциск изяснява, че в предишното Европа доста постоянно се е фокусирала върху волята си за власт, забравяйки евангелското обръщение. Понякога папата възхвалява свят без граници и форма на мултикултурализъм. За неговите критици християнството, което беше душата на Европа, ще се трансформира в нейния разтворител. Какво мислите за това очевидно несъгласие?
Пиер Манан: - В обществена и морална атмосфера, в която християнската вяра се е лимитирала до местата за поклонение и в която вярващите са изгубили навика да дефинират и формулират обекта на своята религия в общественото пространство, този обект става неясен. Тогава той се оставя да бъде обхванат от тази набожност, която образува това, което се назовава гражданска вяра на Европа и даже на Запада, а точно филантропичната вяра, религията на човечеството. Тя се основава на това, което Токвил наричаше “усещане за подобие ”. Състраданието към “другия човек ” се трансформира в обществен афект в най-висока степен. Разбираме, че този афект се бърка с любовта към близък, заповядана от Евангелския завет. Следствията от тези две разпореждания са частично сходни. Въпреки това, обсъждани сами по себе си, тези две разпореждания са надълбоко разнообразни.
Чрез състраданието, както доста добре го е анализирал Русо, аз се оприличавам със страдащия себеподобен, слагам се на негово място, само че, несъмнено, знам доста добре, че аз не пострадвам и даже, споделя Русо, неизбежно изпитвам несъзнателно наслаждение, че не пострадвам. Милосърдието е ориентирано преди всичко не към близък, а към Бог, който участва в бедния, болния, затворника… Това наподобява “по-малко човешко ” от състраданието и е такова, само че то се изплъзва от кръга на “твърде човешката ” аналогия. Милосърдието преодолява, надминава разликите, само че не ги отстранява.
В противоположен случай милосърдието не би кулминирало в заповедта да обичаме враговете си - тези, с които е невероятно да се идентифицираме, към които е невероятно да изпитваме съчувствие. Искам единствено да отбележа, че християнската позиция е много друго от филантропичната. Последната вижда човечеството да се сплотява заради неустоимата заразителност на възприятието за подобност. Сходството сред хората щяло да направи второстепенни, и в последна сметка безразлични, разликите сред формите на живот на хората. Християнското състрадание не ги счита за второстепенни или незначителни. Как би могло да счита, че разликите сред религиите са без същинско значение и в последна сметка са безразлични, откакто единственият същински принцип на окончателното единение на хората се намира съгласно него в Христос?
Ален Финкелкрот: - Под егидата на този папа християнството в действителност се трансформира в “религия на излизане от религията ”, в случай че се изразя като Марсел Гоше, и се смесва с придвижването на модерното общество. Християнството към този момент не е изповедание, а морал: изтриване на всяка диря на божественото в интерес на “хуманизъм към другия човек ”. Нарочно употребявам заглавието на книга на Еманюел Левинас. Хуманизъм на приемане на чужденеца, на отваряне към другия; единствено че Левинас споделя, че този хуманизъм не може да се сведе до любовта, тъй като човечеството не е нещо изцяло, както и другостта. Човечеството е човешкото разнообразие. Така пораждат въпроси: кой е моят близък? Кой е близък на моя близък? “Любовта се нуждае, споделя Левинас, от мъдростта на любовта ”.
С филантропичния морал, в който неохристиянството се разпознава и реализира, мъдростта на любовта е отхвърлена. Философът Джани Ватимо формулира тъкмо този морал: “Идентичността на християнина би трябвало да се материализира под формата на гостолюбие, да бъде сведена съвсем изцяло до това да изслушва гостите и да им дава думата ”. Какво е през днешния ден Ватиканът, в случай че не планетарна Неправителствени организации?
- Вие казахте, Ален Финкелкрот, в едно изявление преди десетина години: “Аз не съм евреин, който учи и извършва ритуалите, само че в никакъв случай не съм преставал да се запитвам какво значи да бъдеш евреин ”. Как може да бъде плодотворен разговорът сред този въпрос и християнското предложение?
Ален Финкелкрот: - Аз в действителност не съм учтив в традицията, нито съм евреин по просвета. Знам частично идиш, който беше майчиният език на татко ми. Но от единствено себе си се схваща, че съм евреин. Левинас споделя: “Прибягването на хитлеристкия антисемитизъм до расовия мит напомни на евреите непоправимостта на тяхното съществуване ”. Аз съм евреин заради татуираната предмишница на татко ми, само че също по този начин знам, че не сме депортирани от потомство на потомство. Толкова търсеното през днешния ден състояние на жертва не е наследствено. Така че се пробвам да не си изобретявам истории, не се считам за преследван, само че държа очите си отворени. Внимателен съм към метаморфозите на антисемитизма. Забелязвам неговото прекосяване от крайната десница, където той продължава да съществува остатъчно, в крайната левица, където се популяризира посредством електорализъм, клиентелизъм, с цел да притегли новия народ. Забелязвам също смяната на неговия език. Антисемитизмът към този момент не е вариация на расизма, а вариация на антирасизма. Израел, страна на апартейд, юдео-нацистка страна, по този начин се приказва в средите на ултралевицата. С паника следя и очертаваща се несъответственост сред хипермодерността и еврейската непримиримост, еврейският дебелоглав. Това, което християнството дълго време наричаше еврейска закалка.
Спомням си една публикация в Débat на Тони Джъд през 2004 година, в която той споделяше: “В света на смесването, където бариерите пред връзката съвсем са разрушени, където от ден на ден от нас имат множествена еднаквост, избираеми идентичности, Израел е същински анахронизъм ”. Тази дума ме стресна. Той актуализира остарялото обвиняване, също развито, би трябвало до го кажем, от Паскал, против плътския евреин, евреина от потомство на потомство. Това обвиняване го откривам, за мое огромно учудване, в думите и в последната книга на Делфин Орвийор (третата жена равин във Франция - бел. пр.): “Няма Ажар ”. Героят на този монолог, наследник на Емил Ажар, псевдонима на Ромен Гари, е без задръжки: “По дяволите идентичността, по дяволите пораждането ”, споделя той. И той наказа принадлежността, опира се на Авраам, с цел да скъса с родословието. Делфин Орвийор измисля цялостен юдаизъм, ориентиран против еврейската орис. Тя реализира чудото да юдеизира процеса против плътския евреин. За мен това е машинация и даже светотаство. Чувствителна към хипермодерността, вместо юдаизъм, има огледало, в което тя се смее, виждайки се с толкоз примеси, този номер ме вбесява.
Противно на това замесване на вярата на нашите татковци в работа на духа на времето, Реймон Арон написа в Le Spectateur engagé ( “Ангажираният фен ”): “Днес извинявам, по този начин да се каже, моята обвързаност към юдаизма с верността към корените. Ако инцидентно се появя пред дядо ми, който живееше в Рамбервийе, към момента правилен на традицията, не бих желал да се срамя пред него. Бих желал да му основа чувството, че въпреки да не съм евреин като него, съм останал правилен. Както писах няколко пъти, не обичам да изтръгвам корените си, може би това не е доста философско, само че човек се оправя със своите усеща и хрумвания, доколкото може ”. Това в действителност не е философско, само че може би е в прочут набожен смисъл. Аз, от своя страна, не пребивавам под погледа на Бог, само че пребивавам под погледа на мъртвите, на някои мъртви хора, които не всеки път са евреи и се пробвам да се показва почтено.
- Пиер Манан, какво бихте споделили за разговора сред юдаизма и християнското предложение?
Пиер Манан: - Няма нищо сходно на двойката юдаизъм-християнство в човешката история. Това е една и съща вяра, разграничена на два клона, които в продължение на две хиляди години взаимно са се отхвърляли и не одобрявали. По явни аргументи връзките сред тях през днешния ден са склонни да се свеждат до историята на антиюдаизма или християнския антисемитизъм. Въпреки това, въпросът за връзката юдаизъм-християнство остава недокоснат, откакто откровено и изцяло се откажем от антиеврейските предубеждения от християнски генезис. Въпросът за тази връзка е още по-сложен, защото юдаизмът, еврейският народ, еврейското съществуване не би трябвало да се бъркат с еврейската вяра. Християните имат вяра в Бог, който изведе евреите от Египет, избави ги със мощна ръка от вкъщи на робството, те имат вяра в Бога на евреите, в който толкоз доста евреи не имат вяра или към този момент не имат вяра. Евреите постоянно с право са се възмущавали от претенцията на християнската Църква да бъде novus et verus Israel (новият и същински Израел).
След събора Католическата черква публично се отхвърли от тази “теология на замяната ”, посредством която Църквата заемаше мястото, цялото място на Израел, заменяше го и му оставяше единствено унижението на неговата слепота и тя призна, че еврейският народ продължава да играе дейна и позитивна роля в избавителното желание на Бога-приятел-на-хората. Това доста щастливо развиване, въпреки и да лекува раните и да разсейва недоразуменията, по никакъв метод не трансформира въпроса. Християните могат и би трябвало да се откажат от всяка форма на обвиняване против евреите, само че те не могат да се откажат от оповестяването на Добрата новина, донесена от Христос от Евангелията, която е осъществяването на Закона и на пророците на Израел. Те могат да се откажат да желаят покръстване на евреите, само че надали могат да спрат да го чакат, защото съгласно християнската теология то е изискването за окончателното помиряване на всички хора между тях и с Бога.
- Може ли европейският хуманизъм, даже произлизащ от християнството, да отговори на религиозното и цивилизационно предизвикателство, което завоевателният и политически ислям насочва към Европа?
Ален Финкелкрот: -Хуманизмът, какъвто ни е наследен от Ренесанса, е доста добре дефиниран от Пол Рикьор: “Противно на традицията на cogito и на претенцията на субекта да познава себе си посредством непосредствена вътрешен глас, ние се разбираме единствено посредством криволиченето на знаците за човешкото в творбите на културата. Какво щяхме да знаем за любовта, омразата и етичните усеща като цяло, в случай че не бяха дефинирани от езика и изречени от литературата? ”. Еухенио Гарин, европейски занаятчия на историята на ренесансовия хуманизма, разказва със следните думи правилото на хуманистичното образование: “Образоваме индивида, като го слагаме в контакт с хората от предишното, тъй като с помощта на съкровището на паметта, в сказка с другите, в конфликта с точни, а не подправени и банални думи, духът на процедура е задължен да открие себе си, да заеме позиция, да произнесе на собствен ред съответни и точни думи ”.
Хуманизмът не е, както постоянно и мързеливо се счита, преходът от хетерономия към автономност, а откритието, одобряването на друга хетерономия, точно тази на културата. Религията няма монопол над трансцендентността. Това споделя хуманизмът. Но с непрекъснатия напредък на това, което Токвил наричаше “равенство на изискванията ”, през днешния ден към този момент няма нищо друго с изключение на субективизъм. Всички усети са в културата, толерантността се трансформира в ненадминатия небосвод на живота на духа още в учебно заведение. Ален Виала, професор, който взе участие в създаването на стратегиите по френски език при започване на този век, споделя нещата доста ясно: “Литературата (…) не е въпрос на научна истина, а на достоверност, затова на мнение. Изправени сме пред пространството на мненията. Нека го приемем като такова ”. Така възхищението към класиците е изместено посредством разпространяването на сериозния дух. Още от най-ранна възраст учениците са приканени към съмнение. Под въздействието на полудялата добродетел за тъждество, хуманистичното предложение е отхвърлено дружно с християнското предложение.
Пиер Манан: - С какво ни провокира ислямът? И кое е това “ние ”, което провокира? Предизвикателството е, че това, което се случва, забележителният напън, упражняван от исляма върху Европа, нямаше да се случи, в случай че огромният прогресистки роман, развиван от ХVIII век, беше доказан, тази философия на историята, съгласно която човечеството, водено от европейския авангард, неизбежно ще се еманципира от религиозните показа, канони и доктрини. Поддържаната или по-скоро подсилената жизнеспособност на мюсюлманската целокупност противостои на една историческа вероятност, която отслабването или “секуларизацията ” на християнството наподобява удостоверява. Във всеки случай ислямът е религията, която не желае да свърши и която се утвърждава в очевидни и победоносни обществени форми, като най-малкото хвърля подозрение върху огромния роман за секуларизацията. Той провокира самосъзнанието, на което се крепи самочувствието на съвременна Европа.
Прогресизмът не има намерение да преразгледа своя метод към религиозния въпрос. Тогава какво прави? От една страна, трансформира радикално определението за напредък, с цел да вкара исляма в огромния роман. Европа към този момент не съставлява напредък, тъй като е рамката за основаването на ново човешко съдружие, на индустриално или социалистическо общество, както смятаха Огюст Конт или Карл Маркс, а в противен случай, тя съставлява напредък, тъй като се е отказала от всякакво самоутвърждаване, отваряйки се безгранично към другия, в това число когато той опонира непосредствено на нашите правила, изключително на правилото за равенството сред мъже и дами. Щом измерим качеството на нашия прогресизъм на склонността ни да одобряваме абсолютно исляма, той услужливо способства за потвърждаването на огромния роман, вместо да го опровергава. Тъй като все пак би трябвало да вземем поради обстоятелството, че мюсюлманските нрави се сблъскват с някои от главните ни правила, ние решително заявяваме - това е спомагателното придвижване в тактиката - че секуларизмът ще вземе ограничения, като наложи на мюсюлманите да отстранен най-малко забележимите знаци на подчиненото състояние на дамите. Докато първото придвижване се хвали, че приема мюсюлманите такива, каквито си, второто дава обещание, че секуларизмът ще ги направи такива, каквито би трябвало да бъдат. Така се отстранява всякакво ограничаване пред приемането на исляма, било в името на настоящето му разграничение, било в името на бъдещата му аналогия. Разбира се, приликата закъснява, само че прогресизмът живее с очакване.
- Католическата и републиканската матрици, които държаха френското общество, се разпаднаха, изяснява Жером Фурке при започване на книгата си L’Archipel français (Френският архипелаг). Следователно търсим други, заместващи религии. Философът Жан-Франсоа Бронщайн издаде наскоро La religion woke (Религията на “събудените ”). Какво мислите, Ален Финкелкрот, за концепцията уокизмът да се преглежда като вяра?
Ален Финкелкрот: - Не се усещам комфортно с тази метафорична приложимост на термина “религия ”. Не съм уверен от концепцията за светските религии. Обещанието за ярко бъдеще не е религиозно. В книгата си Пиер Манан устройва доста просветляващ спор сред Паскал и Русо. Първородният грях заема централно място в мисълта на Паскал. Манан написа: “Претенцията сами да превъзмогнем човешката неправда, несправедливостта, в която сме родени и в която живеем, до момента в който Бог не ни избави, е началото и даже върхът на нашата неправда ”. Русо споделя противоположното, той изключва хипотезата за първородния грях: “Показах, че всички пороци, които се приписват на човешкото сърце, не са естествени за него: демонстрирах метода, по който се раждат; по този начин да се каже наблюдавах генеалогията им ”.
Русо заменя първородния грях с първичното закононарушение: собствеността, неравенството. Така наречените властващи са продължителите на закононарушението. Според Русо политиката би трябвало да се нагърби с цялостната действителност и нейната последна цел е унищожаване на злото. Този план не може да одобри друга форма, с изключение на премахване на неприятните: на това ни учи тоталитарният опит. Оттук и непредвиденото завръщане на размишлението върху първородния грях в мисълта в края на ХХ век. Ние, хората, нямаме сили сами да се избавим от злото.
С уокизма (wokisme) обаче се връщаме към първичното закононарушение, като че ли не е имало тоталитаризъм. Уокизмът е слабоумно преобразяване на мисълта, която роди тоталитаризма. При него злото има адрес: злото е мъжът, бял, хетеросексуален, над петдесетте. Трябва непременно да бъде отстранено злото. Така процъфтява и се популяризира културата на анулация (cancel culture).
Пиер Манан: - Новата идеология към този момент не вижда в човешките връзки това, което показва и реализира човешката природа, а това, което заплашва свободата и накърнява правото на индивида. Новите прогресисти се движат в обществото като в подозрителна страна. Единствената обща идея е отбраната на природата, само че против кого да я пазят? Срещу всички хора, които по един или различен метод я замърсяват или унищожават. Политическата екология вкарва принцип на съмнение или безгранична злост сред хората и във връзка с човечеството като такова. Желанието за земя без хора обръща човечеството против самото него, подхранва плана за изтриване това, което е присъщо за индивида, за превръщането на индивида в животно като другите, най-сетне безвредно. Така сега, в който твърдим, че основаваме целия групов ред върху единствения принцип на човешките права, ние желаеме да отнемем всяка специфика на индивида, всяко присъщо достолепие, като прогласяваме против индивида правата на животните, растенията и скалите. Тези, които приказват от името на безмълвните типове, няма за какво да се опасяват, че ще бъдат опровергани. Цялата природа слага на тяхно разположение изобилен ресурс от обвинителни претекстове против другите хора.
Току-що го споделих, актуалният прогресизъм желае да ни накара да приемем, че нашият тип няма никаква действителна или законна привилегия пред другите типове, които имат, в резюме, толкоз права, колкото и ние. Има обаче един въпрос, по който той безусловно отхвърля, че ние сме животни като другите: той отхвърля животът ни да бъде проведен съгласно половото разграничение, съгласно естествената полярност сред мъжките и женските. Как бихме били животни като другите, в случай че човешкият ред би трябвало да бъде построен в отричане на тази естествена разлика, която е обща за нас и животните? Така актуалната идеология съумява да съчетае коренно оборване на присъщото за индивида с коренно оборване на нашата животинска страна. Не ни остава друго, с изключение на да отворим Библията на Книга Битие, с цел да намерим още веднъж някакъв здрав разсъдък.
Свързани публикации:
Превод от френски: Галя Дачкова
30 Ное 2022132629 Ное 2022177827 Ное 2022140626 Ное 2022206824 Ное 2022322222 Ное 20222192КоментариЗа Запада, Бог е25 Ное 2022 8:55ч.
мъртъв от десетилетия. Заменен е с поклонничество към парите. Първо това се набюлдаваше в Америка а след това и в Европа. Никой не желае да работи, куп измислени специалности като инфлуенсъри, врачки, ЛГТБ лобисти и сходни лайна. ГЛедам в какво тъпо сходство на народен тим се е трансформирала Германия на това международно, щом си разреши да намеси джендър идеологията и да политизира и раздува фиктивен проблем. И видиш ли, най-нагло държат сметка на домакина в непозната къща по какъв начин да живее.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Нормално е...25 Ное 2022 11:59ч.
...слугата на Мамона да е атеист и нечестивец! Всъщност за това му заплащат.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Дядо ви29 Ное 2022 10:40ч.
Типични материслистически западни дървени философи, единствено сте изразходвали сила да превеждате материала.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Ретранслатора25 Ное 2022 9:36ч.
Не, БОГ не е мъртъв!
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати легисти25 Ное 2022 10:18ч.
Няма по-изтънки познавачи на постмодернизма от френските философи, само че заради изискванията, в които живеят на Запад, няма по какъв начин да бъдат съучастници в неговото използване в живота, т.е. бездната сред праксиса и пойезиса на постмодерното при тях си остава незапълнима. За някои може да е абсурд (за мен от дълго време не е), че Русия таман посредством Путин е единствената, на която през днешния ден е обещано да праксизира великите хрумвания на постмодерното (като парадоксално непринудено удържащо и целеустремено поддържащо разликата състояние) посредством директно деяние, току пред самото лице на изпадналия в перманентна нелепа нервност (от припадък на ненавист и безсилие) Запад. Идват ми страхотни хрумки по отношение на редица откровения в изявлението, само че с цел да ги споделя, тоя път ще си желая дан - и в случай че не го получа в подмяна, постовете (разбира се, не моите) под тия редове ще си останат празни и скучни.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Димов25 Ное 2022 10:18ч.
Рече безумец в сърце си: " няма Бог ". Развратиха се индивидите, направиха гнусни дела; няма кой да прави положително./Пс. 13:1/
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Философът Ален Финкелкрот признава, че няма религия: за него отсъствието на Бог е “неумолима истина ”.25 Ное 2022 10:18ч.
Няма по какъв начин Финкелротсон да има религия, тъй като както е казано: " Никой не може да слугува на двама господари: тъй като или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона. " - Матей 6:24
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Вяра25 Ное 2022 11:02ч.
Интересно… за него няма господ, както и религия. Но евреите, които той буйно пази, без религията от дълго време да са се претопили измежду другите нации. Защитава своята националност отричайки заварката която е основала еврейският народ, мощната религия. Малко ми припомня на двоен стандарт, всички сме същински, само че някои са по същински от другите
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати old_beggar25 Ное 2022 11:10ч.
на фашисти в никакъв случай не трябва да се има вяра: преди 1 година (на 12 октомври 2021 г.) Европейски съд по правата на човека отхвърли да осъди Ватикана по дело заведено от 24 ищци за голям брой случаи на педофилия, осъществени от католически свещеници, като по този метод легитимира неприкосновеността на извращенците към " светия престол "...
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Темата за " гибелта на Бога " се появява извънредно в европейски25 Ное 2022 11:20ч.
подтекст и явно е обвързвана със секуларизация вътре в самото християнство, както и негова " реюдаизация " - резултат на модернисткия прогресизъм и на " постмодернизирането ". Диалогът тук обаче се отнася не толкоз до съществуването на Бога, по отношение на поредност от фикции на съзнанията на диалогизиращите.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Amazonit25 Ное 2022 11:42ч.
Не, несъмнено! Бог е Жив и Вечносъществуващ. Мъртви са душите на хората, които са не запомнили за Него. Даже ме е гнус да чета тези словоблудия...
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Армагедон25 Ное 2022 14:39ч.
Бог несъмнено не е мъртав, само че казусът е в това, че Дяволът се е пробудил. Той, Дяволът е една мързелива гад, която се излежава до късно, само че пробуди ли се, това кара болшинството от човечеството да си спомни, че ХОМО САПИЕНС е дяволско създание. И тогава най-нетърпеливите сред хората си споделят: АЗ СЪМ ЧЕДО НА ДЯВОЛА, ПОРАДИ КОЕТО НАЙ МИ ПОДОБАВА ДА БЪДА ФАШИСТ! И тогава най гоемите „ юнаци “ се насочат към Украина, която се оказа, че е Армагедонът, за който е писано и в Свещените книги на античните нации.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати «В страна като Франция поддържането в общественото пространство на знаците на християнския живот е преустановено…»25 Ное 2022 15:02ч.
Затова ли си запалихте катедралата Нотр Дам бе, галски сволочи? Merde!
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати paris26 Ное 2022 0:12ч.
Ненормалник, знаеш ли какъв брой катедрали до момента са изгаряли изцяло и са били възстановявани?! Така е и с Нотр Дам. В момента старателно работят за нейното цялостно възобновяване. Франция все по този начин е покрита с мантия от катедрали, чийто камбанен звън оглася градовете през целия ден. В общественото пространство знаците на християнството към момента стоят; големи кръстове и цели разпятия, които никой не допира, в противен случай поддържат се по този начин, както и всички катедрали и църкви. Коледната ясла се построява във всеки християнски храм- дребен или огромен, и това е обществено пространство, което се посещава от хиляди и милиони, от всевъзможни раси и националности.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Парисе, Парисе!27 Ное 2022 12:32ч.
Ключовият израз в целия ти коментар е " към момента " - само че, наподобява, самичък не го осъзнаваш.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ВЯРВАЩИТЕ НЕ съдебна експертиза НУЖДАЯТ ОТ ПОДОБНИ ИНТЕЛЕКТУАЛНИ УПРАЖНЕНИЯ25 Ное 2022 15:05ч.
Те са част ит изтънчените способи на антихристите да посеят подозрения в сърцата на миряните. Както серпентината в Райската градина. Стоя надалеч от сходни човешки словоблудствания. Той е споделил: ‘Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Бащата с изключение на посредством мене.’ “ (Йоан 14:6) Нищо повече не е нужно да знаем.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати " до момента в който изпразва европейското обществено пространство от знаците на християнския свят, Европа абсолютно посреща исляма " 25 Ное 2022 18:09ч.
В романа на Мишел Уелбек " Подчинение " /2015г./, през 2022 година във Франция последователно, спокойно и безшумно се постановат законите на пророка Мохамед и това не провокира никаква опозиция.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати В публикацията будизма не се споменава25 Ное 2022 21:05ч.
загатва се в отрицателен подтекст " уокизъм " (wokisme), което на български безусловно значи " будизъм ", тъй като на санскрит глаголът " събуждам " значи същото каквото значи на български и на други славянски езици. А в действителност будизмът има директна връзка със публикацията, тъй като той е повече логика на психиката, самонаблюдения и самоконтрол в сравнение с блян да се дава отговор на космологични въпроси и посредством тях да бъде получено от висши инстанции право на силово ръководство на индивидите и природата. Западът има този блян от пантивека, разликата е единствено, че преди той се е изразявал посредством материализираната в институции религия в Бога, а в този момент посредством материализираното е технологии и институции знание на индивидите и природата. Преди е горил еретиците на клади и завладявал земите на " неверниците " по света, трансформирайки ги в колонии, а в този момент манипулира, лицемерничи, остракира и най-после непосредствено атакува жертвите си. Вече Бог му стана непотребен, а и даже нездравословен с библейския си морал. Ала и будизмът не му прави работа, тъй като там моралът не идва извън, от Бога, а от вътре, от единствено наблюдението на страданията които дейностите водени от лакомия провокират у всички, освен у жертвите им, само че и у причинителите. В този смисъл будизмът може да се назова " единствената вяра без Бог ", тъй като моралът няма потребност безусловно да минава през висша инстанция, всеки човешки и даже някои скотски мозъци могат да го схванат.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати 105425 Ное 2022 22:31ч.
Не християни приказват за християнство.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Ники26 Ное 2022 5:44ч.
С евреите нямаме общо.Приказките,че имаме една религия е илюзия общото е единствено това,че Бог е един,но го виждаме по друг метод.Нашият Бог е този на любовта,на новия Завет.Евреите не престават да чакат Месията,но когато той същинския е пристигнал те са го отхвърлили.Този който ще дочакат за тях ще е същинска изненада,мисля доста неприятна за тях и останалите хора по света.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Времето на Лот26 Ное 2022 8:32ч.
А питате ли се на Лот какво му е било?
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати жоро26 Ное 2022 8:39ч.
Един е Бог и той е Бат Бойко,да бъде и препъде името му божи и дните свет
Пиер Манан (вляво) е професор по политическа философия. Дълго време той беше проучвателен шеф във Висшето учебно заведение по обществени науки в Париж. Въпреки че споделят еднакъв усет към дебата на хрумвания, цивилизования диалог и пристрастеността към търсенето на истината, Пиер Манан и Ален Финкелкрот имат друго отношение към Бог. Ученик на Реймон Арон, Пиер Манан посвещава последната си книга на Блез Паскал и християнското предложение. Философът Ален Финкелкрот признава, че няма религия: за него отсъствието на Бог е “неумолима истина ”.
- Пиер Манан, преди малко публикувахте увлекателно есе, отдадено на Блез Паскал и, в по-широк смисъл, на християнското предложение. Защо се връщате към създателя на “Мисли ”?
Пиер Манан: - Първо, тъй като го обичам. Той има живото наличие на говорещ човек. Това възприятие го изпитвам и при Монтен или при Русо, само че те ни ласкаят, предлагат ни да обичаме себе си, да развиваме своята несравнима характерност. Паскал не ни ласкае, той ни връща наличието, или по-скоро неотложността и остротата на едно предложение за живот, което дългото потребление е изхабило и с което към този момент не знаем какво да вършим, под формата на християнски живот, на тази форма-майка, която е била решаваща, позитивно или негативно, за европейските ориси. Ако би трябвало да го обобщя с една дума, съзнанието на християнина се дефинира от отношението му към едно основополагащо събитие, въплъщението, което продължава и се актуализира в една институция, Църквата, която раздава храната на “новия живот ” посредством литургията на Словото и тайнствата.
Църквата, в случай че дръзвам да кажа, популяризира и оповестява във времето едно неизчерпаемо богатство, обещано първоначално, само че тя гледа отвън времето към Деня на Бога, когато изкупителният план ще бъде изпълнен. Тази Църква се утвърди мощно в този свят, до момента в който се позоваваше непрекъснато на другия свят. Това напрежение в последна сметка я изтощава. Църквата не е основана, с цел да ръководи този свят и да накара другия да изчака. От ХVI век европейците демонстрират своето неспокойствие, само че през ХVII век те взеха огромни решения. Две огромни решения за определяне на човешкия суверенитет над човешкия свят: от една страна, модерната държава; от друга, модерната просвета. В този миг се намеси Паскал.
Предприемчивите европейци са напът да откраднат от смутената Църква ключовете на Царството. Паскал моли. Не от обвързаност към старите навици, защото той е в челните редици в установяването на новия свят на геометрията и на пробната физика, само че той счита, че заемайки се да трансформират коренно ситуацията си благодарение на геометричния разсъдък, хората ще изгубят съзнанието си за това положение, което християнството им е дало да опознаят. Зараждащата се просвета ги заблуждава, като им дава обещание някаква безкрайна власт. Паскал ги хока и желае да ги върне към познанието за същинското им състояние, това на интелигентно и свободно създание, само че чиято независимост е нежна и погрешима и чийто разсъдък разрешава да бъде пренесен оттатък границите си. Неразбираема сплав от великолепие и мизерия, ключа към която дава християнството. Днес страната и науката доближават края на своята упоритост. Нищо не убягва от надзора на обществената страна, нищо не убягва от проникването на научния взор. Какво значи “човешко състояние ”, когато претендираме коренно да го променим? Това, което беше рисково заричане за Паскал, се трансформира в деморализираща действителност за нас. Така че аз, слабият, потърсих поддръжката на силата на Паскал, не с цел да го въвлека в нашите разногласия, а с негова помощ да преоткрия както острото и живо чувство за нашето състояние, по този начин и допустимо най-чист взор за християнското предложение, с цел да осветлим това състояние и да го излекуваме.
Ален Финкелкрот: - Със сигурност нямам същата непосредственост като Пиер Манан с Паскал, само че за мен той не е отдалечен създател. Той е сателит, който участва силно в дъното на душата ми. Особено съм му длъжен за разграничаването на редовете. “Безкрайното разстояние на телата от духовете съставлява безпределно по-безкрайното разстояние на духовете от милосърдието, тъй като то е свръхестествено ”. И по този начин, три реда: редът на плътта, редът на духа, редът на милосърдието. Милосърдието е ситуирано на върха, тъй като свидетелства за Бог, носи неговото клеймо. Това е прилив на берекет. Обръщането на “за себе си ” в “за другия ” е свръхестествено. Но животът на духа, споделя Паскал, не произтича от материалния живот. “Целият искра на величието на плътта няма никакво лустро за хората, които търсят духа. Величието на хората на духа е невидимо за кралете, за богатите, за капитаните, за всички тези големци от плът ”. Струва ми се, че това е едно строго определение на секуларизма. Въпросът не е просто да се отдаде на кесаря кесаревото, а Божието Богу, би трябвало да се освободи животът на духа от неговата религиозна настойчивост, без да го кара да попадне под властта на политиката или стопанската система. Паскал утвърждава независимостта на духовния ред против алтернативата на класическата метафизика сред реда на плътта и религиозния ред. Той обрисува и секуларизира територията на духа.
Това разделяне е в основата на републиканското учебно заведение. “Училището е възхитително място, одобрявам голите му стени и че външните шумове не влизат в него ”, споделя Ален. Все още ли е наше това разделяне? Струва ми се, че е все по-малко осмислено и разбираемо. Това важи за учебните заведения, както и за всички културни места. Лоранс де Кар, директорката на музея “Лувър ”, говореше за “превръщането на Лувъра в ехтене стая на обществото ”. Днес имаме възприятието, че всеобхватното общество поставя завършек на разделянето на редовете и събаря всички стени.
- Пиер Манан написа в предговора на книгата си: “Европейците към този момент не знаят какво да вършат с християнството, което ги е формирало ”. Какво да вършим с християнството през днешния ден?
Ален Финкелкрот: - Ще отговоря на това в екзистенциален проект. Аз чета Паскал поради прозорливостта на неговото изложение на нашето състояние: великолепие и бедност. Този създател не е подигравателен: “Последното деяние е кърваво, колкото и красива да е комедията във всичко останало: най-после хвърляме пръст върху главата и по този начин е вечно ”… Паскал ми приказва, точно тъй като не разсейва тревогата, той ни връща към нея. Той кара даже и най-сериозните ни действия да наподобяват като форми на заниманието. Така ни приготвя за залога, желае да изостри мечтаното очакване на безкрая. Това, което следва гибелта, в християнската вяра придобива “сила на наличие, която няма еквивалент нито в езическия свят, нито в античния юдаизъм ”, написа Пиер Манан. Именно това е християнското предложение.
Усещам тъгата на Паскал, само че не одобрявам залога, тъй като това предложение няма мощ върху мен. Несъществуването на Бог ми се натрапва със силата на очевидността. Не споделям, че съм прав, аз още веднъж се нареждам на екзистенциално равнище. Това познание, което мисля, че владея, не е щастливо познание, не е победоносно, триумфално познание, не е знанието на човек, който е прогонил Бог от трона му, с цел да го наследи, приписвайки си последователно атрибутите на всезнанието и всемогъществото. За този безбожник “либертинец ” не е вярното име; той е сирак: той няма възприятието, че е умъртвил Бог с смел или неволен жест, за него гибелта е надделяла Бог, гибелта е тази, която е умъртвила Бог. Ето по какъв начин ги усещам нещата. Сентенцията “Мизерията на човек без Бог ” би могла да бъде моя. И аз се питая от християнската мисъл, защото тя не разрешава да бъде сведена до нейното заричане.
- Какво може да каже към момента християнското заричане на един свят, който е изгонил Бог от небето?
Пиер Манан: - Какво да вършим с християнството? Да го признаем като факт, забележителен факт в настоящия живот на европейците, набожен, честен, обществен и затова също и политически факт. Случаят обаче не е подобен: приет, не без запаси, като минал факт, сегашният му статут е прекратен с краткотрайно решение. Духовното количество, количеството действителност, което християнството съставлява в историята на Европа, беше по някакъв метод унищожено сега, в който нова Европа, вместо да заеме място в непрекъснатостта на своята история, искаше да се роди още веднъж, в непорочност и незнание за тази история. Тогава тя се обърна с дух на възмездие против съставните детайли на европейския живот, за които се допуска, че са предизвикали войните, насилията, несправедливостите от нашето минало, без значение дали става дума за народи или християнски вероизповедания. Европейският план се основава на решението да се отхвърли всякаква последователност сред нова Европа и това, което я предшества, като че ли с цел да се защищити от замърсяване. В страна като Франция поддържането в общественото пространство на знаците на християнския живот е прекратено с краткотрайно и предумишлено унизително решение, като сцената на Рождество Христово е допустима в общественото пространство единствено като фолклорна останка.
В същото време, до момента в който изпразва европейското обществено пространство от знаците на християнския свят, Европа абсолютно посреща исляма. Той освен се признава за набожен и обществен факт, който би трябвало да бъде признат заслужено и благоразумно, той получава напълно нова легитимност като залог за новото раждане на Европа, залог, че тя не е “християнски клуб ”. Историята елементарно изяснява, че една част от френските жители са мюсюлмани, че една част от Франция очевидно е мюсюлманска, само че за какво институциите на републиката изискват християнската част да бъде невидима?
- Днес папа Франциск изяснява, че в предишното Европа доста постоянно се е фокусирала върху волята си за власт, забравяйки евангелското обръщение. Понякога папата възхвалява свят без граници и форма на мултикултурализъм. За неговите критици християнството, което беше душата на Европа, ще се трансформира в нейния разтворител. Какво мислите за това очевидно несъгласие?
Пиер Манан: - В обществена и морална атмосфера, в която християнската вяра се е лимитирала до местата за поклонение и в която вярващите са изгубили навика да дефинират и формулират обекта на своята религия в общественото пространство, този обект става неясен. Тогава той се оставя да бъде обхванат от тази набожност, която образува това, което се назовава гражданска вяра на Европа и даже на Запада, а точно филантропичната вяра, религията на човечеството. Тя се основава на това, което Токвил наричаше “усещане за подобие ”. Състраданието към “другия човек ” се трансформира в обществен афект в най-висока степен. Разбираме, че този афект се бърка с любовта към близък, заповядана от Евангелския завет. Следствията от тези две разпореждания са частично сходни. Въпреки това, обсъждани сами по себе си, тези две разпореждания са надълбоко разнообразни.
Чрез състраданието, както доста добре го е анализирал Русо, аз се оприличавам със страдащия себеподобен, слагам се на негово място, само че, несъмнено, знам доста добре, че аз не пострадвам и даже, споделя Русо, неизбежно изпитвам несъзнателно наслаждение, че не пострадвам. Милосърдието е ориентирано преди всичко не към близък, а към Бог, който участва в бедния, болния, затворника… Това наподобява “по-малко човешко ” от състраданието и е такова, само че то се изплъзва от кръга на “твърде човешката ” аналогия. Милосърдието преодолява, надминава разликите, само че не ги отстранява.
В противоположен случай милосърдието не би кулминирало в заповедта да обичаме враговете си - тези, с които е невероятно да се идентифицираме, към които е невероятно да изпитваме съчувствие. Искам единствено да отбележа, че християнската позиция е много друго от филантропичната. Последната вижда човечеството да се сплотява заради неустоимата заразителност на възприятието за подобност. Сходството сред хората щяло да направи второстепенни, и в последна сметка безразлични, разликите сред формите на живот на хората. Християнското състрадание не ги счита за второстепенни или незначителни. Как би могло да счита, че разликите сред религиите са без същинско значение и в последна сметка са безразлични, откакто единственият същински принцип на окончателното единение на хората се намира съгласно него в Христос?
Ален Финкелкрот: - Под егидата на този папа християнството в действителност се трансформира в “религия на излизане от религията ”, в случай че се изразя като Марсел Гоше, и се смесва с придвижването на модерното общество. Християнството към този момент не е изповедание, а морал: изтриване на всяка диря на божественото в интерес на “хуманизъм към другия човек ”. Нарочно употребявам заглавието на книга на Еманюел Левинас. Хуманизъм на приемане на чужденеца, на отваряне към другия; единствено че Левинас споделя, че този хуманизъм не може да се сведе до любовта, тъй като човечеството не е нещо изцяло, както и другостта. Човечеството е човешкото разнообразие. Така пораждат въпроси: кой е моят близък? Кой е близък на моя близък? “Любовта се нуждае, споделя Левинас, от мъдростта на любовта ”.
С филантропичния морал, в който неохристиянството се разпознава и реализира, мъдростта на любовта е отхвърлена. Философът Джани Ватимо формулира тъкмо този морал: “Идентичността на християнина би трябвало да се материализира под формата на гостолюбие, да бъде сведена съвсем изцяло до това да изслушва гостите и да им дава думата ”. Какво е през днешния ден Ватиканът, в случай че не планетарна Неправителствени организации?
- Вие казахте, Ален Финкелкрот, в едно изявление преди десетина години: “Аз не съм евреин, който учи и извършва ритуалите, само че в никакъв случай не съм преставал да се запитвам какво значи да бъдеш евреин ”. Как може да бъде плодотворен разговорът сред този въпрос и християнското предложение?
Ален Финкелкрот: - Аз в действителност не съм учтив в традицията, нито съм евреин по просвета. Знам частично идиш, който беше майчиният език на татко ми. Но от единствено себе си се схваща, че съм евреин. Левинас споделя: “Прибягването на хитлеристкия антисемитизъм до расовия мит напомни на евреите непоправимостта на тяхното съществуване ”. Аз съм евреин заради татуираната предмишница на татко ми, само че също по този начин знам, че не сме депортирани от потомство на потомство. Толкова търсеното през днешния ден състояние на жертва не е наследствено. Така че се пробвам да не си изобретявам истории, не се считам за преследван, само че държа очите си отворени. Внимателен съм към метаморфозите на антисемитизма. Забелязвам неговото прекосяване от крайната десница, където той продължава да съществува остатъчно, в крайната левица, където се популяризира посредством електорализъм, клиентелизъм, с цел да притегли новия народ. Забелязвам също смяната на неговия език. Антисемитизмът към този момент не е вариация на расизма, а вариация на антирасизма. Израел, страна на апартейд, юдео-нацистка страна, по този начин се приказва в средите на ултралевицата. С паника следя и очертаваща се несъответственост сред хипермодерността и еврейската непримиримост, еврейският дебелоглав. Това, което християнството дълго време наричаше еврейска закалка.
Спомням си една публикация в Débat на Тони Джъд през 2004 година, в която той споделяше: “В света на смесването, където бариерите пред връзката съвсем са разрушени, където от ден на ден от нас имат множествена еднаквост, избираеми идентичности, Израел е същински анахронизъм ”. Тази дума ме стресна. Той актуализира остарялото обвиняване, също развито, би трябвало до го кажем, от Паскал, против плътския евреин, евреина от потомство на потомство. Това обвиняване го откривам, за мое огромно учудване, в думите и в последната книга на Делфин Орвийор (третата жена равин във Франция - бел. пр.): “Няма Ажар ”. Героят на този монолог, наследник на Емил Ажар, псевдонима на Ромен Гари, е без задръжки: “По дяволите идентичността, по дяволите пораждането ”, споделя той. И той наказа принадлежността, опира се на Авраам, с цел да скъса с родословието. Делфин Орвийор измисля цялостен юдаизъм, ориентиран против еврейската орис. Тя реализира чудото да юдеизира процеса против плътския евреин. За мен това е машинация и даже светотаство. Чувствителна към хипермодерността, вместо юдаизъм, има огледало, в което тя се смее, виждайки се с толкоз примеси, този номер ме вбесява.
Противно на това замесване на вярата на нашите татковци в работа на духа на времето, Реймон Арон написа в Le Spectateur engagé ( “Ангажираният фен ”): “Днес извинявам, по този начин да се каже, моята обвързаност към юдаизма с верността към корените. Ако инцидентно се появя пред дядо ми, който живееше в Рамбервийе, към момента правилен на традицията, не бих желал да се срамя пред него. Бих желал да му основа чувството, че въпреки да не съм евреин като него, съм останал правилен. Както писах няколко пъти, не обичам да изтръгвам корените си, може би това не е доста философско, само че човек се оправя със своите усеща и хрумвания, доколкото може ”. Това в действителност не е философско, само че може би е в прочут набожен смисъл. Аз, от своя страна, не пребивавам под погледа на Бог, само че пребивавам под погледа на мъртвите, на някои мъртви хора, които не всеки път са евреи и се пробвам да се показва почтено.
- Пиер Манан, какво бихте споделили за разговора сред юдаизма и християнското предложение?
Пиер Манан: - Няма нищо сходно на двойката юдаизъм-християнство в човешката история. Това е една и съща вяра, разграничена на два клона, които в продължение на две хиляди години взаимно са се отхвърляли и не одобрявали. По явни аргументи връзките сред тях през днешния ден са склонни да се свеждат до историята на антиюдаизма или християнския антисемитизъм. Въпреки това, въпросът за връзката юдаизъм-християнство остава недокоснат, откакто откровено и изцяло се откажем от антиеврейските предубеждения от християнски генезис. Въпросът за тази връзка е още по-сложен, защото юдаизмът, еврейският народ, еврейското съществуване не би трябвало да се бъркат с еврейската вяра. Християните имат вяра в Бог, който изведе евреите от Египет, избави ги със мощна ръка от вкъщи на робството, те имат вяра в Бога на евреите, в който толкоз доста евреи не имат вяра или към този момент не имат вяра. Евреите постоянно с право са се възмущавали от претенцията на християнската Църква да бъде novus et verus Israel (новият и същински Израел).
След събора Католическата черква публично се отхвърли от тази “теология на замяната ”, посредством която Църквата заемаше мястото, цялото място на Израел, заменяше го и му оставяше единствено унижението на неговата слепота и тя призна, че еврейският народ продължава да играе дейна и позитивна роля в избавителното желание на Бога-приятел-на-хората. Това доста щастливо развиване, въпреки и да лекува раните и да разсейва недоразуменията, по никакъв метод не трансформира въпроса. Християните могат и би трябвало да се откажат от всяка форма на обвиняване против евреите, само че те не могат да се откажат от оповестяването на Добрата новина, донесена от Христос от Евангелията, която е осъществяването на Закона и на пророците на Израел. Те могат да се откажат да желаят покръстване на евреите, само че надали могат да спрат да го чакат, защото съгласно християнската теология то е изискването за окончателното помиряване на всички хора между тях и с Бога.
- Може ли европейският хуманизъм, даже произлизащ от християнството, да отговори на религиозното и цивилизационно предизвикателство, което завоевателният и политически ислям насочва към Европа?
Ален Финкелкрот: -Хуманизмът, какъвто ни е наследен от Ренесанса, е доста добре дефиниран от Пол Рикьор: “Противно на традицията на cogito и на претенцията на субекта да познава себе си посредством непосредствена вътрешен глас, ние се разбираме единствено посредством криволиченето на знаците за човешкото в творбите на културата. Какво щяхме да знаем за любовта, омразата и етичните усеща като цяло, в случай че не бяха дефинирани от езика и изречени от литературата? ”. Еухенио Гарин, европейски занаятчия на историята на ренесансовия хуманизма, разказва със следните думи правилото на хуманистичното образование: “Образоваме индивида, като го слагаме в контакт с хората от предишното, тъй като с помощта на съкровището на паметта, в сказка с другите, в конфликта с точни, а не подправени и банални думи, духът на процедура е задължен да открие себе си, да заеме позиция, да произнесе на собствен ред съответни и точни думи ”.
Хуманизмът не е, както постоянно и мързеливо се счита, преходът от хетерономия към автономност, а откритието, одобряването на друга хетерономия, точно тази на културата. Религията няма монопол над трансцендентността. Това споделя хуманизмът. Но с непрекъснатия напредък на това, което Токвил наричаше “равенство на изискванията ”, през днешния ден към този момент няма нищо друго с изключение на субективизъм. Всички усети са в културата, толерантността се трансформира в ненадминатия небосвод на живота на духа още в учебно заведение. Ален Виала, професор, който взе участие в създаването на стратегиите по френски език при започване на този век, споделя нещата доста ясно: “Литературата (…) не е въпрос на научна истина, а на достоверност, затова на мнение. Изправени сме пред пространството на мненията. Нека го приемем като такова ”. Така възхищението към класиците е изместено посредством разпространяването на сериозния дух. Още от най-ранна възраст учениците са приканени към съмнение. Под въздействието на полудялата добродетел за тъждество, хуманистичното предложение е отхвърлено дружно с християнското предложение.
Пиер Манан: - С какво ни провокира ислямът? И кое е това “ние ”, което провокира? Предизвикателството е, че това, което се случва, забележителният напън, упражняван от исляма върху Европа, нямаше да се случи, в случай че огромният прогресистки роман, развиван от ХVIII век, беше доказан, тази философия на историята, съгласно която човечеството, водено от европейския авангард, неизбежно ще се еманципира от религиозните показа, канони и доктрини. Поддържаната или по-скоро подсилената жизнеспособност на мюсюлманската целокупност противостои на една историческа вероятност, която отслабването или “секуларизацията ” на християнството наподобява удостоверява. Във всеки случай ислямът е религията, която не желае да свърши и която се утвърждава в очевидни и победоносни обществени форми, като най-малкото хвърля подозрение върху огромния роман за секуларизацията. Той провокира самосъзнанието, на което се крепи самочувствието на съвременна Европа.
Прогресизмът не има намерение да преразгледа своя метод към религиозния въпрос. Тогава какво прави? От една страна, трансформира радикално определението за напредък, с цел да вкара исляма в огромния роман. Европа към този момент не съставлява напредък, тъй като е рамката за основаването на ново човешко съдружие, на индустриално или социалистическо общество, както смятаха Огюст Конт или Карл Маркс, а в противен случай, тя съставлява напредък, тъй като се е отказала от всякакво самоутвърждаване, отваряйки се безгранично към другия, в това число когато той опонира непосредствено на нашите правила, изключително на правилото за равенството сред мъже и дами. Щом измерим качеството на нашия прогресизъм на склонността ни да одобряваме абсолютно исляма, той услужливо способства за потвърждаването на огромния роман, вместо да го опровергава. Тъй като все пак би трябвало да вземем поради обстоятелството, че мюсюлманските нрави се сблъскват с някои от главните ни правила, ние решително заявяваме - това е спомагателното придвижване в тактиката - че секуларизмът ще вземе ограничения, като наложи на мюсюлманите да отстранен най-малко забележимите знаци на подчиненото състояние на дамите. Докато първото придвижване се хвали, че приема мюсюлманите такива, каквито си, второто дава обещание, че секуларизмът ще ги направи такива, каквито би трябвало да бъдат. Така се отстранява всякакво ограничаване пред приемането на исляма, било в името на настоящето му разграничение, било в името на бъдещата му аналогия. Разбира се, приликата закъснява, само че прогресизмът живее с очакване.
- Католическата и републиканската матрици, които държаха френското общество, се разпаднаха, изяснява Жером Фурке при започване на книгата си L’Archipel français (Френският архипелаг). Следователно търсим други, заместващи религии. Философът Жан-Франсоа Бронщайн издаде наскоро La religion woke (Религията на “събудените ”). Какво мислите, Ален Финкелкрот, за концепцията уокизмът да се преглежда като вяра?
Ален Финкелкрот: - Не се усещам комфортно с тази метафорична приложимост на термина “религия ”. Не съм уверен от концепцията за светските религии. Обещанието за ярко бъдеще не е религиозно. В книгата си Пиер Манан устройва доста просветляващ спор сред Паскал и Русо. Първородният грях заема централно място в мисълта на Паскал. Манан написа: “Претенцията сами да превъзмогнем човешката неправда, несправедливостта, в която сме родени и в която живеем, до момента в който Бог не ни избави, е началото и даже върхът на нашата неправда ”. Русо споделя противоположното, той изключва хипотезата за първородния грях: “Показах, че всички пороци, които се приписват на човешкото сърце, не са естествени за него: демонстрирах метода, по който се раждат; по този начин да се каже наблюдавах генеалогията им ”.
Русо заменя първородния грях с първичното закононарушение: собствеността, неравенството. Така наречените властващи са продължителите на закононарушението. Според Русо политиката би трябвало да се нагърби с цялостната действителност и нейната последна цел е унищожаване на злото. Този план не може да одобри друга форма, с изключение на премахване на неприятните: на това ни учи тоталитарният опит. Оттук и непредвиденото завръщане на размишлението върху първородния грях в мисълта в края на ХХ век. Ние, хората, нямаме сили сами да се избавим от злото.
С уокизма (wokisme) обаче се връщаме към първичното закононарушение, като че ли не е имало тоталитаризъм. Уокизмът е слабоумно преобразяване на мисълта, която роди тоталитаризма. При него злото има адрес: злото е мъжът, бял, хетеросексуален, над петдесетте. Трябва непременно да бъде отстранено злото. Така процъфтява и се популяризира културата на анулация (cancel culture).
Пиер Манан: - Новата идеология към този момент не вижда в човешките връзки това, което показва и реализира човешката природа, а това, което заплашва свободата и накърнява правото на индивида. Новите прогресисти се движат в обществото като в подозрителна страна. Единствената обща идея е отбраната на природата, само че против кого да я пазят? Срещу всички хора, които по един или различен метод я замърсяват или унищожават. Политическата екология вкарва принцип на съмнение или безгранична злост сред хората и във връзка с човечеството като такова. Желанието за земя без хора обръща човечеството против самото него, подхранва плана за изтриване това, което е присъщо за индивида, за превръщането на индивида в животно като другите, най-сетне безвредно. Така сега, в който твърдим, че основаваме целия групов ред върху единствения принцип на човешките права, ние желаеме да отнемем всяка специфика на индивида, всяко присъщо достолепие, като прогласяваме против индивида правата на животните, растенията и скалите. Тези, които приказват от името на безмълвните типове, няма за какво да се опасяват, че ще бъдат опровергани. Цялата природа слага на тяхно разположение изобилен ресурс от обвинителни претекстове против другите хора.
Току-що го споделих, актуалният прогресизъм желае да ни накара да приемем, че нашият тип няма никаква действителна или законна привилегия пред другите типове, които имат, в резюме, толкоз права, колкото и ние. Има обаче един въпрос, по който той безусловно отхвърля, че ние сме животни като другите: той отхвърля животът ни да бъде проведен съгласно половото разграничение, съгласно естествената полярност сред мъжките и женските. Как бихме били животни като другите, в случай че човешкият ред би трябвало да бъде построен в отричане на тази естествена разлика, която е обща за нас и животните? Така актуалната идеология съумява да съчетае коренно оборване на присъщото за индивида с коренно оборване на нашата животинска страна. Не ни остава друго, с изключение на да отворим Библията на Книга Битие, с цел да намерим още веднъж някакъв здрав разсъдък.
Свързани публикации:
Превод от френски: Галя Дачкова
30 Ное 2022132629 Ное 2022177827 Ное 2022140626 Ное 2022206824 Ное 2022322222 Ное 20222192КоментариЗа Запада, Бог е25 Ное 2022 8:55ч.
мъртъв от десетилетия. Заменен е с поклонничество към парите. Първо това се набюлдаваше в Америка а след това и в Европа. Никой не желае да работи, куп измислени специалности като инфлуенсъри, врачки, ЛГТБ лобисти и сходни лайна. ГЛедам в какво тъпо сходство на народен тим се е трансформирала Германия на това международно, щом си разреши да намеси джендър идеологията и да политизира и раздува фиктивен проблем. И видиш ли, най-нагло държат сметка на домакина в непозната къща по какъв начин да живее.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Нормално е...25 Ное 2022 11:59ч.
...слугата на Мамона да е атеист и нечестивец! Всъщност за това му заплащат.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Дядо ви29 Ное 2022 10:40ч.
Типични материслистически западни дървени философи, единствено сте изразходвали сила да превеждате материала.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Ретранслатора25 Ное 2022 9:36ч.
Не, БОГ не е мъртъв!
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати легисти25 Ное 2022 10:18ч.
Няма по-изтънки познавачи на постмодернизма от френските философи, само че заради изискванията, в които живеят на Запад, няма по какъв начин да бъдат съучастници в неговото използване в живота, т.е. бездната сред праксиса и пойезиса на постмодерното при тях си остава незапълнима. За някои може да е абсурд (за мен от дълго време не е), че Русия таман посредством Путин е единствената, на която през днешния ден е обещано да праксизира великите хрумвания на постмодерното (като парадоксално непринудено удържащо и целеустремено поддържащо разликата състояние) посредством директно деяние, току пред самото лице на изпадналия в перманентна нелепа нервност (от припадък на ненавист и безсилие) Запад. Идват ми страхотни хрумки по отношение на редица откровения в изявлението, само че с цел да ги споделя, тоя път ще си желая дан - и в случай че не го получа в подмяна, постовете (разбира се, не моите) под тия редове ще си останат празни и скучни.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Димов25 Ное 2022 10:18ч.
Рече безумец в сърце си: " няма Бог ". Развратиха се индивидите, направиха гнусни дела; няма кой да прави положително./Пс. 13:1/
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Философът Ален Финкелкрот признава, че няма религия: за него отсъствието на Бог е “неумолима истина ”.25 Ное 2022 10:18ч.
Няма по какъв начин Финкелротсон да има религия, тъй като както е казано: " Никой не може да слугува на двама господари: тъй като или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона. " - Матей 6:24
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Вяра25 Ное 2022 11:02ч.
Интересно… за него няма господ, както и религия. Но евреите, които той буйно пази, без религията от дълго време да са се претопили измежду другите нации. Защитава своята националност отричайки заварката която е основала еврейският народ, мощната религия. Малко ми припомня на двоен стандарт, всички сме същински, само че някои са по същински от другите
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати old_beggar25 Ное 2022 11:10ч.
на фашисти в никакъв случай не трябва да се има вяра: преди 1 година (на 12 октомври 2021 г.) Европейски съд по правата на човека отхвърли да осъди Ватикана по дело заведено от 24 ищци за голям брой случаи на педофилия, осъществени от католически свещеници, като по този метод легитимира неприкосновеността на извращенците към " светия престол "...
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Темата за " гибелта на Бога " се появява извънредно в европейски25 Ное 2022 11:20ч.
подтекст и явно е обвързвана със секуларизация вътре в самото християнство, както и негова " реюдаизация " - резултат на модернисткия прогресизъм и на " постмодернизирането ". Диалогът тук обаче се отнася не толкоз до съществуването на Бога, по отношение на поредност от фикции на съзнанията на диалогизиращите.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Amazonit25 Ное 2022 11:42ч.
Не, несъмнено! Бог е Жив и Вечносъществуващ. Мъртви са душите на хората, които са не запомнили за Него. Даже ме е гнус да чета тези словоблудия...
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Армагедон25 Ное 2022 14:39ч.
Бог несъмнено не е мъртав, само че казусът е в това, че Дяволът се е пробудил. Той, Дяволът е една мързелива гад, която се излежава до късно, само че пробуди ли се, това кара болшинството от човечеството да си спомни, че ХОМО САПИЕНС е дяволско създание. И тогава най-нетърпеливите сред хората си споделят: АЗ СЪМ ЧЕДО НА ДЯВОЛА, ПОРАДИ КОЕТО НАЙ МИ ПОДОБАВА ДА БЪДА ФАШИСТ! И тогава най гоемите „ юнаци “ се насочат към Украина, която се оказа, че е Армагедонът, за който е писано и в Свещените книги на античните нации.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати «В страна като Франция поддържането в общественото пространство на знаците на християнския живот е преустановено…»25 Ное 2022 15:02ч.
Затова ли си запалихте катедралата Нотр Дам бе, галски сволочи? Merde!
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати paris26 Ное 2022 0:12ч.
Ненормалник, знаеш ли какъв брой катедрали до момента са изгаряли изцяло и са били възстановявани?! Така е и с Нотр Дам. В момента старателно работят за нейното цялостно възобновяване. Франция все по този начин е покрита с мантия от катедрали, чийто камбанен звън оглася градовете през целия ден. В общественото пространство знаците на християнството към момента стоят; големи кръстове и цели разпятия, които никой не допира, в противен случай поддържат се по този начин, както и всички катедрали и църкви. Коледната ясла се построява във всеки християнски храм- дребен или огромен, и това е обществено пространство, което се посещава от хиляди и милиони, от всевъзможни раси и националности.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Парисе, Парисе!27 Ное 2022 12:32ч.
Ключовият израз в целия ти коментар е " към момента " - само че, наподобява, самичък не го осъзнаваш.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ВЯРВАЩИТЕ НЕ съдебна експертиза НУЖДАЯТ ОТ ПОДОБНИ ИНТЕЛЕКТУАЛНИ УПРАЖНЕНИЯ25 Ное 2022 15:05ч.
Те са част ит изтънчените способи на антихристите да посеят подозрения в сърцата на миряните. Както серпентината в Райската градина. Стоя надалеч от сходни човешки словоблудствания. Той е споделил: ‘Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Бащата с изключение на посредством мене.’ “ (Йоан 14:6) Нищо повече не е нужно да знаем.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати " до момента в който изпразва европейското обществено пространство от знаците на християнския свят, Европа абсолютно посреща исляма " 25 Ное 2022 18:09ч.
В романа на Мишел Уелбек " Подчинение " /2015г./, през 2022 година във Франция последователно, спокойно и безшумно се постановат законите на пророка Мохамед и това не провокира никаква опозиция.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати В публикацията будизма не се споменава25 Ное 2022 21:05ч.
загатва се в отрицателен подтекст " уокизъм " (wokisme), което на български безусловно значи " будизъм ", тъй като на санскрит глаголът " събуждам " значи същото каквото значи на български и на други славянски езици. А в действителност будизмът има директна връзка със публикацията, тъй като той е повече логика на психиката, самонаблюдения и самоконтрол в сравнение с блян да се дава отговор на космологични въпроси и посредством тях да бъде получено от висши инстанции право на силово ръководство на индивидите и природата. Западът има този блян от пантивека, разликата е единствено, че преди той се е изразявал посредством материализираната в институции религия в Бога, а в този момент посредством материализираното е технологии и институции знание на индивидите и природата. Преди е горил еретиците на клади и завладявал земите на " неверниците " по света, трансформирайки ги в колонии, а в този момент манипулира, лицемерничи, остракира и най-после непосредствено атакува жертвите си. Вече Бог му стана непотребен, а и даже нездравословен с библейския си морал. Ала и будизмът не му прави работа, тъй като там моралът не идва извън, от Бога, а от вътре, от единствено наблюдението на страданията които дейностите водени от лакомия провокират у всички, освен у жертвите им, само че и у причинителите. В този смисъл будизмът може да се назова " единствената вяра без Бог ", тъй като моралът няма потребност безусловно да минава през висша инстанция, всеки човешки и даже някои скотски мозъци могат да го схванат.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати 105425 Ное 2022 22:31ч.
Не християни приказват за християнство.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Ники26 Ное 2022 5:44ч.
С евреите нямаме общо.Приказките,че имаме една религия е илюзия общото е единствено това,че Бог е един,но го виждаме по друг метод.Нашият Бог е този на любовта,на новия Завет.Евреите не престават да чакат Месията,но когато той същинския е пристигнал те са го отхвърлили.Този който ще дочакат за тях ще е същинска изненада,мисля доста неприятна за тях и останалите хора по света.
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Времето на Лот26 Ное 2022 8:32ч.
А питате ли се на Лот какво му е било?
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати жоро26 Ное 2022 8:39ч.
Един е Бог и той е Бат Бойко,да бъде и препъде името му божи и дните свет
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ