Разпети петък: Кръстният път
Автор: Оливие Клеман
Разпни Го! Този зов, подсилен от сляпата пристрастеност на тълпата, отеква през цялата история. Не упрекваме към този момент еврейския народ, който е бил тогава, както споделя Шарл Пеги, „ спектакъл на човечеството ” – ние сме убийците на любовта. И не щеш ли Живият, Този, в Когото не е посят нито кълн на мъртвото, бива наказан на гибел и бичът прави язви по тялото, дето диша Духът. На небивало глумене се подлага Иисус. Облечен в багреницата на царете, с корона на главата и жезъл в ръка. Ала багреницата е тази на струящата кръв, както кървят всички почтени, подложени на мъчения или заколение. Короната пък е от тръни, а скиптърът е концерн, раздиращ ръката. Въплътеното Слово, несътворено нито от злото, нито от гибелта, ги приема като преклонен прислужник. А болката на всеки мъченик в миналото или през днешния ден по света, тази болежка кара Христос да потрепери. Доколкото Той е изпитал човешки, смирено човешки, пътя на нашите самоти, убийства, идолопоклонства – и ги е трансформирал в пътя на прошката: прошката на себеотдаването, на актуализирания подарък на Живота.
Симон Киринеец, един селяндур, както ни споделя св. Лука, един от бедняците, презирани, защото зле познават Закона, бива забран по пътя от римски офицер и в даден миг поема кръста на Изтерзания човек, несретник, сходно на Него самия, вероятно бандит или въстаник. Може би късата замяна на погледи отваря сърцето му за съчувствието, дори за споделеното страдалчество. Както постоянно става в нашата орис, призвана да се себенадмогне.
Навремето се казвало за някой плебей, че е ἀπρόσωπος, „ без лице ”. И не щеш ли „ най-изумителният от синовете човешки ” е не повече от малтретиран плебей. Ала това проличава още по-малко, до момента в който Го изтезават, или по-скоро, колкото повече Го изтезават, това проличава още по-малко. Така Той, по силата на някакво тайнствено състрадание, се отъждествява с тези, които ни приканва да забележим, с всички „ без лица ” в света: с тези, които биват бити, с цел да се похити душата им, които са обречени на съсипващ труд, които биват възжелани, без да бъдат обичани. Мнозина пророци в покрусата си са се виждали изумени от Божия яд. Ала виждаме по какъв начин в този момент индивидът е този, който през индивида удря Бога…
Жените на Йерусалим, в сълзи, се завтичат на среща с Иисус. Той, както вярно отбелязва Франс Кере,[4] няма врагове измежду дамите. Една непозната излива върху главата Му драгоценно миро, може би месианско освещаване. Блудница умива нозете Му със сълзи и ги изтрива с косите си: поради нейната обич Той я благославя. Сетне Той оправдава съзерцателната Мария, както и Марта, на които, сходно на Петър, изповядва, че е Христос, Синът на Живия Бог. И споделя на дамите на Йерусалим: плачете по-скоро за вас и децата си. Така Той единява страданието Си с това на майките, на които дрогата, парите, гладът и войните похищават децата. Рахил не желае да я утешават, нали отново се избиват младенци. Само Той обаче може да пробуди вярата: че ще възкръсне и дружно с Него ще възкръснат и нашите деца. Че Той ще ни съобщи живителната Си мощ, Той, „ зеленото дърво ”, поради Когото Жената, облечена в слънце, всички дами възпяват новата земя. Защото в унижението на Богочовека няма друго с изключение на любов; това е творяща обич, принасяща ни и очакваща от нас.
Жените, искайки да понижат тъгите на наказаните, им носят вино със смирна. Иисус не приема, с цел да може Богът, Който е, да познае с ужасяваща изясненост гибелта – и надлежно възкресението – без граници. Отнемат Му облеклата и си ги поделят, отхвърляйки, пренебрегвайки това осквернено тяло, това прободено тяло. Единствено не раздират хитона Му, който не е шит, а цялостен изтъкан. Неразкъсаният хитон макар всичките ни разделения в Христа е Църквата на Духа, чийто светци, праведници, мъченици, основатели на живот и хубост, толкоз смирени „ кърпачи ” на съществуването безспирно ще тъкат нишката на светлината.
Иисус е прикрепен на кръста. И издевателството набира мощ, безконечното агонизира под мощен и пошъл смях: дано покаже силата си, щом е цар, и всички ще го прославим и сложим отпред. Пред разпнатата Любов имаме мръсната внушаемост на властта. Иисус мълчи. „ Месия наобратно ”, биха споделили някои. Той не дава отговор нищо и на един от разпнатите разбойници, който също Го ругатни и приканва да покаже силата си. Ала другият бандит, в сетния зов на свободата, прогласява вярата си: „ Спомни си за мене, Господи, по кое време дойдеш в царството Си! ”. И Христос му отваря дверите на парадайса, бидейки самичък раят, т. е. наличието на Бога. Така Той, преобразявайки кръста, посява в сърцето на кървавата земя новото Дърво на живота.
Всеки от нас – може би би трябвало да приказвам единствено за себе си? – е по едно и също време разбойникът, който ругатни, и оня, който изповядва вярата си. Нашата молитва е, че „ Животворящият кръст ” ни единява, трансформирайки пространството на подозрението в това на вярата. По подобен метод, че в мига на всички обособени смърти – когато всичко наподобява безизходно – в мига на нашата мъка ние зовем: „ Иисусе, спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си ”, и чуваме: „ Истина, истина ти споделям, през днешния ден ще бъдеш с Мене в парадайса ”.
В Сирийската литургия се споделя по какъв начин св. Петър пробва да попречи на рабойника да влезе в парадайса: „ Твърде доста си сторил, дверите ще останат закрити ”. Ала оня, стискайки кръста, който носи на гърдите си, декларира: „ Ето ключа. Той ще ми разреши да вляза ”.
Защото, споделя св. Максим Изповедник, Кръстът е присъдата над присъдата, наказание на осъждането.
Близо до кръста стоят Майката и Приятелят и още две дами, едничките правилни, когато учениците са се разбягали. От първата Църква, връз която от прободената страна на Иисус се ражда Църквата, блика Духът с водата на кръщението и кръвта на Евхаристията. Майката, Приятелят и Разпнатият ни я поверяват в това голямо общение, превръщащо всички нас в Негови другари, а Нея – в наша майка. И въпреки всичко мракът като че ли се подписва към Него. Бог изстрадва човешки нашия пъкъл, пъкълът на Неговото лично неявяване: „ Отче, Отче, за какво си Ме оставил? ”. В един момент (кой може да го мери?) единството на Отца и Сина като че ли се разломява – дотолкоз Иисус се отъждествява с нашата паника, с нашето равнодушие, бунтовно или обезверено. Ала отеква и различен зов: „ Отче! в Твоите ръце предавам духа Си ”. И за момент отворилата се пропаст се изпълва с Дъха на Възкресението. Както написа Ханс Урс декор Балтазар,[5] „ Самият пъкъл стана Църква ”.
На смрачаване се възцарява необикновен мир. Йосиф Ариматейски, скришен възпитаник, не се побоява да се яви пред Пилат, искайки тялото на Иисус. Един Йосиф е държал в прегръдките си Иисус като младенец, различен Го поема мъртъв в обятията си. Ала този труп, над който бдят Духът и дамите, не е мъртъв. Неговото съществуване от светлина прониква чак до бездните, където светът, зарязан от нас, пропада в нищото. Той „ слиза ” – назад нанагорнище – и с властните си ръце измъква Мъжа и Жената, всички мъже и всички дами, като ги пресъздава в сиянието Си. Светлината струи от мрака и този път мракът бива обхванат от нея. Гроб, майчина пещера или рождественски ясли, земята е посята с огъня на Духа. Христос ще възкръсне от мъртвите, Христос ще възкръсне от мъртвите и всичко ще бъде вечно живо.
Превод: Тони Николов
Източник: dveri.bg
Разпни Го! Този зов, подсилен от сляпата пристрастеност на тълпата, отеква през цялата история. Не упрекваме към този момент еврейския народ, който е бил тогава, както споделя Шарл Пеги, „ спектакъл на човечеството ” – ние сме убийците на любовта. И не щеш ли Живият, Този, в Когото не е посят нито кълн на мъртвото, бива наказан на гибел и бичът прави язви по тялото, дето диша Духът. На небивало глумене се подлага Иисус. Облечен в багреницата на царете, с корона на главата и жезъл в ръка. Ала багреницата е тази на струящата кръв, както кървят всички почтени, подложени на мъчения или заколение. Короната пък е от тръни, а скиптърът е концерн, раздиращ ръката. Въплътеното Слово, несътворено нито от злото, нито от гибелта, ги приема като преклонен прислужник. А болката на всеки мъченик в миналото или през днешния ден по света, тази болежка кара Христос да потрепери. Доколкото Той е изпитал човешки, смирено човешки, пътя на нашите самоти, убийства, идолопоклонства – и ги е трансформирал в пътя на прошката: прошката на себеотдаването, на актуализирания подарък на Живота.
Симон Киринеец, един селяндур, както ни споделя св. Лука, един от бедняците, презирани, защото зле познават Закона, бива забран по пътя от римски офицер и в даден миг поема кръста на Изтерзания човек, несретник, сходно на Него самия, вероятно бандит или въстаник. Може би късата замяна на погледи отваря сърцето му за съчувствието, дори за споделеното страдалчество. Както постоянно става в нашата орис, призвана да се себенадмогне.
Навремето се казвало за някой плебей, че е ἀπρόσωπος, „ без лице ”. И не щеш ли „ най-изумителният от синовете човешки ” е не повече от малтретиран плебей. Ала това проличава още по-малко, до момента в който Го изтезават, или по-скоро, колкото повече Го изтезават, това проличава още по-малко. Така Той, по силата на някакво тайнствено състрадание, се отъждествява с тези, които ни приканва да забележим, с всички „ без лица ” в света: с тези, които биват бити, с цел да се похити душата им, които са обречени на съсипващ труд, които биват възжелани, без да бъдат обичани. Мнозина пророци в покрусата си са се виждали изумени от Божия яд. Ала виждаме по какъв начин в този момент индивидът е този, който през индивида удря Бога…
Жените на Йерусалим, в сълзи, се завтичат на среща с Иисус. Той, както вярно отбелязва Франс Кере,[4] няма врагове измежду дамите. Една непозната излива върху главата Му драгоценно миро, може би месианско освещаване. Блудница умива нозете Му със сълзи и ги изтрива с косите си: поради нейната обич Той я благославя. Сетне Той оправдава съзерцателната Мария, както и Марта, на които, сходно на Петър, изповядва, че е Христос, Синът на Живия Бог. И споделя на дамите на Йерусалим: плачете по-скоро за вас и децата си. Така Той единява страданието Си с това на майките, на които дрогата, парите, гладът и войните похищават децата. Рахил не желае да я утешават, нали отново се избиват младенци. Само Той обаче може да пробуди вярата: че ще възкръсне и дружно с Него ще възкръснат и нашите деца. Че Той ще ни съобщи живителната Си мощ, Той, „ зеленото дърво ”, поради Когото Жената, облечена в слънце, всички дами възпяват новата земя. Защото в унижението на Богочовека няма друго с изключение на любов; това е творяща обич, принасяща ни и очакваща от нас.
Жените, искайки да понижат тъгите на наказаните, им носят вино със смирна. Иисус не приема, с цел да може Богът, Който е, да познае с ужасяваща изясненост гибелта – и надлежно възкресението – без граници. Отнемат Му облеклата и си ги поделят, отхвърляйки, пренебрегвайки това осквернено тяло, това прободено тяло. Единствено не раздират хитона Му, който не е шит, а цялостен изтъкан. Неразкъсаният хитон макар всичките ни разделения в Христа е Църквата на Духа, чийто светци, праведници, мъченици, основатели на живот и хубост, толкоз смирени „ кърпачи ” на съществуването безспирно ще тъкат нишката на светлината.
Иисус е прикрепен на кръста. И издевателството набира мощ, безконечното агонизира под мощен и пошъл смях: дано покаже силата си, щом е цар, и всички ще го прославим и сложим отпред. Пред разпнатата Любов имаме мръсната внушаемост на властта. Иисус мълчи. „ Месия наобратно ”, биха споделили някои. Той не дава отговор нищо и на един от разпнатите разбойници, който също Го ругатни и приканва да покаже силата си. Ала другият бандит, в сетния зов на свободата, прогласява вярата си: „ Спомни си за мене, Господи, по кое време дойдеш в царството Си! ”. И Христос му отваря дверите на парадайса, бидейки самичък раят, т. е. наличието на Бога. Така Той, преобразявайки кръста, посява в сърцето на кървавата земя новото Дърво на живота.
Всеки от нас – може би би трябвало да приказвам единствено за себе си? – е по едно и също време разбойникът, който ругатни, и оня, който изповядва вярата си. Нашата молитва е, че „ Животворящият кръст ” ни единява, трансформирайки пространството на подозрението в това на вярата. По подобен метод, че в мига на всички обособени смърти – когато всичко наподобява безизходно – в мига на нашата мъка ние зовем: „ Иисусе, спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си ”, и чуваме: „ Истина, истина ти споделям, през днешния ден ще бъдеш с Мене в парадайса ”.
В Сирийската литургия се споделя по какъв начин св. Петър пробва да попречи на рабойника да влезе в парадайса: „ Твърде доста си сторил, дверите ще останат закрити ”. Ала оня, стискайки кръста, който носи на гърдите си, декларира: „ Ето ключа. Той ще ми разреши да вляза ”.
Защото, споделя св. Максим Изповедник, Кръстът е присъдата над присъдата, наказание на осъждането.
Близо до кръста стоят Майката и Приятелят и още две дами, едничките правилни, когато учениците са се разбягали. От първата Църква, връз която от прободената страна на Иисус се ражда Църквата, блика Духът с водата на кръщението и кръвта на Евхаристията. Майката, Приятелят и Разпнатият ни я поверяват в това голямо общение, превръщащо всички нас в Негови другари, а Нея – в наша майка. И въпреки всичко мракът като че ли се подписва към Него. Бог изстрадва човешки нашия пъкъл, пъкълът на Неговото лично неявяване: „ Отче, Отче, за какво си Ме оставил? ”. В един момент (кой може да го мери?) единството на Отца и Сина като че ли се разломява – дотолкоз Иисус се отъждествява с нашата паника, с нашето равнодушие, бунтовно или обезверено. Ала отеква и различен зов: „ Отче! в Твоите ръце предавам духа Си ”. И за момент отворилата се пропаст се изпълва с Дъха на Възкресението. Както написа Ханс Урс декор Балтазар,[5] „ Самият пъкъл стана Църква ”.
На смрачаване се възцарява необикновен мир. Йосиф Ариматейски, скришен възпитаник, не се побоява да се яви пред Пилат, искайки тялото на Иисус. Един Йосиф е държал в прегръдките си Иисус като младенец, различен Го поема мъртъв в обятията си. Ала този труп, над който бдят Духът и дамите, не е мъртъв. Неговото съществуване от светлина прониква чак до бездните, където светът, зарязан от нас, пропада в нищото. Той „ слиза ” – назад нанагорнище – и с властните си ръце измъква Мъжа и Жената, всички мъже и всички дами, като ги пресъздава в сиянието Си. Светлината струи от мрака и този път мракът бива обхванат от нея. Гроб, майчина пещера или рождественски ясли, земята е посята с огъня на Духа. Христос ще възкръсне от мъртвите, Христос ще възкръсне от мъртвите и всичко ще бъде вечно живо.
Превод: Тони Николов
Източник: dveri.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ