Антоний Сурожский (Андрей Блум) — е гласът на православието през

Антоний Сурожский (Андрей Блум) — е гласът на православието през XX век. Роден е през 1914 година в Лозана в фамилията на потомствен съветски посланик.

Няколко години фамилията му живее в Персия. След измененията в Русия заживява в Париж. Западноевропейски екзарх на Руската православна черква от 1965 до 1974 година.

Мислим, че знаем какво е обич и умеем да обичаме. Всъщност умеем единствено да се лакомим за човешки връзки.

Вярваме си, че обичаме индивида, тъй като изпитваме към него ласкаво възприятие, тъй като ни е добре с него, само че любовта е освен това. Нещо доста повече. Много по-изискващо и от време на време трагично.

Любовта има три страни

Първо, обичащият човек дава и желае да дава. Но с цел да даваш, с цел да даваш по идеален метод без да причиняваш болежка на получаващия, би трябвало да умееш да го правиш.

Много постоянно ние даваме не от обич – същинска, самоотвержена и великодушна обич, а тъй като когато даваме нараства възприятието ни за значителност и за лично великолепие.

Струва ни се, че да даваш е един от методите за себеутвърждение, да покажем на себе си и на другите своята значителност. Но да получаваш на такава цена е мъчително.

Любовта може да дава единствено когато не помни за себе си.

От друга страна в любовта би трябвало да умеем и да получаваме, което от време на време е по-трудно, в сравнение с да даваме.

Всеки е усещал по себе си какъв брой трудно е да получи милосърдие от човек, който не обича и не почита. Чувстваме се унизени и оскърбени.

Виждаме го в децата. Когато някой, който те не харесват и в чиято обич не имат вяра, им даде подарък, те го хвърлят, желаят да го стъпчат, тъй като се усещат оскърбени до глъбините на душата си.

Любовта на даващия би трябвало да е всеотдайна и получаващият да обича даващия, да има вяра абсолютно в неговата обич.

Аскетът Венсан дьо Пол, изпращайки една от монахините си да оказва помощ на бедните, ѝ споделил:

Запомни — ще ти е нужна цялата обич, на която е способно твоето сърце, с цел да могат хората да ти простят твоите благодеяния.

Но даже там, където и да даваш, и да получаваш е празник и наслада, има още една страна на любовта, за която забравяме.

Жертвеност

Не в светския смисъл, в който я разбираме – някой да работи за обичания като се лишава от всичко, с цел да има сътрудникът му всичко належащо.

Не, жертвеността, за която аз приказвам е по-строга и визира нещо по-дълбоко. Става дума за това, че обичащият човек от обич към другия е подготвен да се дръпне настрани.

Ревността към предишното на другия също не е индикатор за обич.

Глупаво обичащият желае връзката му с обичания човек да е единственото значимо събитие в живота на другия.

Всичко предшестващо актуалната връзка, цялото благосъстояние на живота и душата на другия, се коства на ревнивеца като заплаха.

Такова собственическо и завладяващо мислене и деяние заплашва двойката. Човек не може да стартира живота си от деня на първата среща с обичания си човек.

Истински обичащият е задължен да одобри тайната на предишното като загадка и да я резервира. Трябва да одобри, че обичаният е имал преди него други житейски събития, към които той не е причастен. Говорим за защитаващата, ласкаво обгръщаща и почтителна обич.

И тук навлизаме във вярата, само че освен в Бог, само че и във взаимната религия сред един човек и различен човек.